интервю на Марин Кадиев с писателя Николай Хайтов

- Точно преди 20 години имаше голяма среща със севлиевци. Спомняте ли си за това време?

- Спомням си я тази среща. Въпреки че аз много не разчитам на спомени, а съм си водил дневник. Близо 50 години са записани в него. Така че и това гостуване в Севлиево и в Севлиевския балкан го има в дневника.

- Вече издадохте два тома от него…

- Готов е за издаване и следващият трети том. В него съм включил и „Севлиевски пътепис”. Там подробно описвам кого сме срещнали, в кои къщи влизахме, какво си говорихме. Ходихме и в Ловния дом, ако си спомняш, нали бяхме заедно! Имам много чудесни и бих добавил вълнуващи впечатления от Севлиево.

- Над какво още работите в момента?

- Имам една книга - автобиографична, върху която работя от 3-4 години „През сито и решето” - сега я подготвям за печат. Описвам си житието-битието, патилата, премеждията, историите.

- Има ли много за оплакване?

- Не, аз не мога да се оплача от тогавашния живот. Сега като го гледам беше труден, труден, но имаше изход, имаше излаз. А сега настъпва нещо много по-трудно за живота на хората, сега за много хора няма никакъв изход.

- Продължавате да пишете и за гроба на Левски. А имате вече шест книги за гроба на Апостола, и БАН има сборник от 1000 страници за него. Защо го правите?

- Защото се оказа, че обидените противници на версията за препогребването на Левски в църквата „Св. Петка Самарджийска” сега си показват рогата. Преди време имаше във вестник „24 часа” една статия от секцията по средновековна археология. След като е имало обсъждане в БАН, излизат отново, и то с мнение, не с доводи.

Не казват ние открихме тука една работа, която заслужава да се види, а „нашето мнение е, че гробът не е там”. А бе, „Вашето мнение”!… Мнение могат да изказват екстрасенсите, без да са длъжни да го защитават, понеже те са ясновидци. Вие сте хабилитирани учени, старши научни сътрудници, не може да приказвате по този начин и в този стил. Един учен, когато реши да приказва, трябва да има доводи, а не мнение.

- Вие пишете и „В който има ухо, да чуе” за гроба, но вестник „Росица” не го е публикувало. Разкажете накратко за севлиевци, какво е станало с гроба на Левски?

- За гроба на Левски има стогодишен спор и БАН организира едно много сериозно обсъждане по този въпрос. Тогава се разбра всичко. И стана ясно, че намереният скелет на 30 май 1956 година в олтара на тази църква „Св. Петка Самарджийска”, отляво на светия престол, е скелетът на Левски.

За него е писано още през 1937 година във вестник „Мир”. Там е написано: “Гробът на Левски се намира в олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска”. Това го казва Мария Поппавлова Джагарова. Тя го е знаела от мъжа си Илия Джагаров, който е участвал в самото препогребение.

- Сигурно казват, защо са мълчали свещениците?

- Ами как да не мълчат - дали са клетва. Но нали след турско идва Освобождението. Да, но клетвата пред Бога не пада, тя си стои, защото Бог не се сменя и затова свещениците не са могли да говорят.

Освен това те са били подсъдни по свещения закон, затуй че са нарушили святостта на олтара и е трябвало да ги съди църковен съд, затова че са погребали там човек с тяхно знание. И те до смъртта си са криели.

- А Илия Джагаров как е казал?

- Илия Джагаров не го хваща този закон и не се е страхувал от това нещо. Той е мирянин, а не духовно лице. Затова го е разказал на жена си. Жена му го разказва половин година преди смъртта си.

Повикала свой съсед - Никола Станчев, софийски журналист, който написва статията в „Мир”. Тя му казва: „Гробът на Левски е там и там, участвали са мъжът ми, клисарят, Христо Хамбарков”.

- И е трябвало да отидат само да копнат и да го намерят?

- Да, но владиката Стефан не давал, защото цялата църква трябва да я затворят и да я преосвещават. А е имало и други причини, но да не говорим за тях сега.

- И какво стана след това?

- Деветнадесет години по-късно - през 1956 година заради стенописите решават да правят разкопки в тази църква. Подробно няма да разказвам, защото съм го описал в моите книги, и с първата копка попадат на черепа на Левски.

Скелетът е на мъж, 172 см висок, с голямо и широко, но кирката го е секнала под челото и е натрошила зъбите, черепните кости, но всяка костица на скелета си е на място, а краката са вмъкнати в прокопания зид.

Не е имало съмнения, че това е криминално погребение. Още повече във в. „Труд” през май 1956 г. преди откриване на скелета, се появява статия от човек, който навремето бил чел писаното в „Мир”.

Този човек е проф. Христо Гяуров от Духовната академия. Той предупреждава: „Сега се правят разкопки в църквата „Св. Петка Самарджийска”, ще излезе ли вярно написаното преди 19 години, че там е гробът на Левски?”

И разбира се, след като попаднали на скелета, разбрали, че е на Левски. Това е гробът на Левски, но как да го обявиш, когато на стотина метра е трябвало да се издигне паметник на Ленин. И ще се затири една върволица да се покланя на Ленин, а друга върволица на Левски, и ще стане един гаф, не ти е работа!

И Тодор Павлов казва: До тук! И тогава този скелет е обявен за ранновизантийски, от ранна Византия гробище имало там, гробище в центъра на крепостта, нещо, което не го е имало в целия свят.

- Но това е голяма измама?

- Цялата работа е една измама. Главното е, че не запазват костите, за да не могат да бъдат освидетелствани никога. Защото, ако ги бяха запазили, чрез научни методи днес щеше да се установи на кого е скелетът.

Налице са и косите на Левски и проблемът съвсем лесно щеше да се разреши. На ръководителя на разкопките Стамен Михайлов са му наредили всичко това - той не е имал свобода на решение, да говорим както си е, но въпреки това, след като започна спорът, той можеше да спре да лъже, да каже това е, притиснаха ме, какво да правим сега.

За мене няма по-голяма престъпление от това в историята на нашата археология - да намериш костите на националния си герой и да ги унищожиш.

- И все пак какво предстои оттук нататък, според Вас?

- Онова, което може да се направи, е да се предизвика ново обсъждане на равнището на БАН, на старото научно равнище. 18 академици са гласували решение, че там е гробът на Левски, а секцията по средновековна археология казва не, та не. Не е имало такова решение. Как може така?

- Нека се върнем в днешните дни. Да поговорим за нещо по-светло…

- Единствените светли новини, които съм чувал, може би, от последните десет години е, че в Севлиево върви нещо добро. Този българско-американски завод за санитарна арматура се развива много добре и е комай единственото развиващо се нещо в България.

Чувам че и безработица там не е така въпюища както на други места в страната. И се радвам, и ми е интересно как и кой го е направил. Защото инвестициите са едно, а ръководството - друго.

- Какво правеха досега?

- Правят „сделки” със заводите, за да ги елиминират и затворят, с единствената цел да отворят, дето се казва, място на конкуренцията, както стана с Кибритената фабрика в Костенец. Сринаха я, продадоха я, после я затвориха. Сега ние внасяме кибрит и си го плащаме с валута. И лещата е вече с валута, и картофите, и всичко е с валута. Може ли такова нещо?

България е страна, както се казва с класическо земеделие, с най-качествените почви, чернозем, но внася продукти от първа необходимост. Включително и домати. Аз съм ходил по света и съм ял домати навсякъде, но като нашите няма никъде.

- Какво ще пожелаете на севлиевци?

- На севлиевци пожелавам все такъв късмет, какъвто им се случи с американците и инж. Васил Кънев. То май че не е въпрос на късмет, а че са успели да си вържат гащите.

Дай боже на всички по такъв начин да могат да си вържат гащите, както са го направили севлиевци.

в. „Росица”, 15 септември 2001 г.