Александър Ревич

превод: Тихомир Йорданов

***

В атака танкове когато
се втурват в своя гняв суров
и под снарядите земята
разкъсва снежния покров,

когато в треска, или пък по-точно,
душите в пламъци горят,
пехотата се вдига и започва
най-истинският черен ад.

Безсрамно псувайки сред воя,
под огън, и картеч, и дим,
помислял ли си ти, че в боя
меч вдига ангелът незрим?

И всеки път - и пак наяве,
в съня дори куршумите пищят,
снегът вали и побелява,
а горе - ангели летят.

***

Във скръбни дни, в зли дни нерядко
ледът се стапя, капките звънтят.
През есента варим си сладко,
сватбарски веселби кънтят.

Напиваме се, пеем и в леглата
по двойки лягаме по зрак,
за махмурлук - от зелето чорбата,
а на студа покашляме си пак.

Каквото беше, беше както трябва
на празника - с победните стрелби,
с ракетните букети, дето грабват
очите, и с оркестри, може би.

нагарчащият вкус на веселбата,
студеният среднощен страх,
несъхнещият мухъл на стената,
гробовете под снежен прах,

без кръст, без име, без табелка,
и по траншеите - без знак,
където вятърът се стрелка
в ушите, в пожълтяващия злак.

Каквото беше, вече си отива.
Но чувам песен на скворец -
лети и с вечността се слива,
прославя вездесъщия Творец.