АЗ СЪМ ЗЕМЛЯНИН
***
Когато блясъкът в очите ми узрее
и стане мъдро-матов,
с цвят на старо злато,
когато нозете ми безпомощни
ме приковат към старото кресло,
аз знам - пред мен
в съдийска тога,
ще застане Съвестта.
Във възлите на пътищата извървени
ще ме препъват тягостни въпроси.
Ще бъда ли готов
да дам достоен отговор?
Върху лист небесна синева
бих искал аз да го напиша
със перо от птица,
потопено в капка слънце.
***
Не ме търси сред приспаните кораби,
в заливи тихи хвърлили котви.
Не ме търси във вечер безлунна,
нито под завивките топли.
Моят свят е нощта неспокойна.
Моят свят са необяздени вихри.
Своя ден рисувам с перото си
върху лист от душата си чиста.
Аз плувам сред буйна и луда река,
странно щастлив сред водите пенливи.
От небето ме грее немирна звезда
и ме милва с очите си сини.
***
Вървя по минните полета на деня.
Сълза попивам от лика на сън небесен.
Инфарктно трака мелницата на Живота
и къса струните на бялата ми песен.
Пропуснах шанса си да съм на трон.
Цената бе - да бъда без сърце.
Не пожелах да пея в хора на кастратите
или да бъда Сфинкс със каменно лице.
Пропуснах този миг и се осъдих.
Под булото на ураган, сред мрак и тиня,
на кръстопът е Времето, с откраднати очи,
протегнало ръце за милостиня.
Вървя към Времето. И трябва нещо да му дам.
По пътя си не искам бледо да премина.
В съня си виждам как в зелена долина
ще се превръща жадната пустиня.
При Времето ще бъда. В бедните му длани
ще се изронвам светло във лъчи.
Ще бликнат извори. Ще пее Светлината,
щом подаря откраднатите му очи.
***
Познавам ви частично. Визията - бляскава.
Галантни - с маниер. Но питам се защо ли
Диоген, със стария фенер,
с надежда търси нещо между вас?
С попътни ветрове,
каляската ви стига най-висока кота,
а долу - по пътя към Голгота,
са простите, естествени неща.
С дъх метличин. Сива делничност,
обагрена от цвят на малка радост.
Величия! Не стойте на върха.
Оттам вдигнете златните си котви
и - без този заучен маниер,
дайте шанс на Диоген,
със стария фенер да ви открие.
Не ме съдете, че с перото дразня
нежната ви кожа.
Не искам да рисувате съдбата ми.
Искам си хляба! И до него ножа.
***
Късно преминах през дъжда на миражите.
След земетръс построих своя мъничък кът.
Отворих врата на неписана книга
и лъч ме изведе на светлия път.
Просветля във тунела на меланхолно безветрие.
Засияха зениците, опушени в пясъчни бури.
Небесата разтвориха необятни простори
и птици поръсиха с трели вековните мури.
Мъдростта ли стопи наивния взор на очите
и тревожното време нарои монолози във мен?
В коловози прилични все вкарвах живота си,
а гримиран и с маска бе поредният ден.
Аз дойдох да остана завинаги тука.
Да попия разплакана, тиха сълза.
С дъх да стопля сърцето на айсберг небесен,
да посея капка от нежност в суха бразда.
Първична, тъмата все цели бялото ято,
но ще будя малки слънца сред болка и вопли.
Искам от всеки да блика обич човешка -
такава, която и в гроба да топли.
***
Какво е там?
И там какво ме чака? Не знам.
А този миг ще дойде
със полета на ятото
към тънката черта на хоризонта.
Ще кацна там. Ще чакам залеза.
Ще го прегърна и плавно
ще летя към звездната врата.
Огромно ще е любопитството.
Къде ще бъда приютен?
Във кой ли кръг, а може би
и под ухаещи жасмини?
Но знам, че в този адов свят,
или блажено тих, ме чакат -
и недопятата ми песен,
и недописаният светъл стих.
***
Делфините тъй призивно зовяха.
Изникваха с вълните и се молеха.
“Ела със нас” - очите им говореха.
Предложиха ми перките, хрилете си
и после пак към дъното летяха.
Поведоха ме долу, в глъбините,
към дъното, при думата изгубена.
Онази дума - светла и потребна,
която пали слънцето в деня ни,
която сее вярата в очите
и светли цветове разтваря в мрака.
На дъното лежеше тя, потънала,
във пазвите на сребърно ковчеже.
И там, сред морските корали,
в подводните и сини рифове,
със бисерно сияние блестеше.
Докоснах я с ръцете си треперещи,
посях я - мъдра, топла - в мисълта си.
Поникна, нежна, сред сърдечни фибри.
С диханието бяло на душата си
понесох я нагоре, все нагоре -
за хората, за птиците, за звяра.
- Делфините запяха.
***
Задъханият бяг на ветровете
отнесе пак поредната мечта.
Безверие се плъзна във душата
след празници на жълта суета.
Сега съм толкоз изморен и празен
във люлката на бяла тишина.
Размити силуети и въпроси
избистрят се сред призрачна мъгла.
Сега е тихо и е много тъмно.
В пустинната си жажда и тъга
аз инжектирам капчица от вяра,
искра от светлина.
Разкъсвам на безверието ризата.
Отприщена река - летя.
Молитвата ми толкова е истинска,
под сребърното було на дъжда.
И бързам по спиралата на Времето.
Не ще пилея даже и минута.
Сред огън и стихии ще се втурна
и ще спечеля каузата си пердута.
***
Аз съм землянин. Най-висше творение.
Не търся хоризонти в други светове.
Тук съм да будя мъртвите истини.
Понякога дивото и мен ме зове.
Съдбата си нося под рехава сянка.
И се дави денят ми в море от бездушие.
На мечтите спасителни пояси хвърлям
и плува надежда към земната суша.
Дърво посадих. И вече порасна.
То уханно сега жужи в белота.
Обличам тъмното в най-светла дреха,
заспивам с мечта Света да спася.
Навярно наивно е. Няма вълшебства.
Хищни птици посяват зло в пътя нелек.
Златната рибка е в аквариум глезла.
Все доказвам как гордо звучи: Човек!
Аз съм землянин. Син на Земята.
Сред кървави залези и заблуди горя.
Но още раждат очите ми песен
и в съня ми трептят на пеперуди крила.
***
Удряш все на камък.
И се питаш: защо?
Защо денят сред пламък
те кремира?
Дали не е замиращ трус
на изкупление?
Дали не е и ехо от пороците
на древни праотци?
Защо във теб се цели?
Защо гаси сиянието на духа?
Защо не определя Времето
и никога не казва колко?
Защо те дави във проблеми
и търсиш себе си сред болка?
Или проправя път -
за идващото поколение?
Пречистен път, под светли дъждове.
Като Знамение.
