ЕСЕННО АДАЖИО
превод: Милко Христов
Из „Есенно адажио” (2023)
ЕСЕННО АДАЖИО
Като капка от лоза по бузата
помилва ме твоят поглед.
И си говорехме
между другото за времето,
за цунамито, което унищожава епохата,
за това как хипнотизира гладът…
След това за цветовете на детелината,
които миришат на малц,
защото и двамата в средата на есента
си мислихме за пролетта.
С вятъра, носещ листа,
избягах от тази картина
и се скрих в шала си,
за да не се изплъзнат някои познати думи от него,
от страх, че са изхарчени
като мирис излетял от бутилка.
СВИТЪК НЕБЕ
Помислих че е вятърът,
а то си бил ти -
набързо притичал, без да се озърнеш назад.
Разпознах те
по скъпата риза,
от която половината чайки са отлетели.
Носеше под мишница
навито на руло парче небе
непознато някак си за мен,
а по пътя се вдигаха листа,
които все още вадя от косата си,
макар да съм се пробудила…
НАД ПЛАМЪКА
Гърдите ми са пленени пеперуди,
кацнали върху неговите клепачи
и топли длани.
Хранеше ме с прашеца,
паднал от крилата им.
А пеперудите пърхаха,
сякаш опиянени от светлината,
готови да изгорят в този танц,
който трае само толкова,
колкото мигът да се превърне в ден
и чудесен полет над пламъка.
МОЕТО ДЪРВО
Има едно дърво
пред моята къща,
под което обичайно ти пиша,
когато потегля нанякъде
или се връщам.
Цялото съм си го присвоила.
То е мой щит,
сянка,
чадър…
Обикновено не успяваме
добре да го разгледаме,
защото съм под него
с Теб.
И през нощта знам, че е тук.
Сгъва кошницата си от клони
и се скрива в книгата,
която чета.
О, радост,
днес видях,
че въпреки намеренията на февруари,
то пак е зелено.
Моето дърво.
