интервю на Марин Кадиев с писателя Николай Хайтов

Изненадващо и дискусионно за председател на Съюза на българските писатели бе избран Николай Хайтов. С един час закъснение от официално обявения пишещите братя успяха да съберат необходимия кворум, за да започне отчетно-изборното събрание. Очакваните дискусии, полемики и диспути не се състояха, защото всеки бързаше за някъде, а примирението бе обхванало всички. Бурята дойде при предложенията за нов управителен съвет и особено при избора за председател. След многобройните отводи и неравния двубой с Генчо Стоев (събрал само 66 гласа) Николай Хайтов бе избран за шеф на съюза с 267 гласа. Този избор предизвика множество отрицателни реакции, но болшинството от присъстващите бяха на мнение, че Хайтов е най-сполучливият избор в този момент. Атанас Мочуров, председателстващ събранието и един от направилите си самоотвод, обобщи, че на СБП е необходим такъв председател, който да удари с юмрук по бюрото на един чиновник и на министър-председателя, та да се разхвърчат пепелници и кламери. Човекът, който според „гласа народен” бе призван да помогне за разцвета на българската литература, оглавявайки пишещото братство, даде първото си интервю като председател.

- Г-н Хайтов, какво си помислихте първо, след като обявиха резултата, че сте новият председател на СБП?

- Първото, което си помислих, беше какво ще каже жена ми. Пишете го това точно тъй, както го казвам, защото снощи ми вика, чакай да видя с пръстена дали ще те изберат, или не. И почна - пръстенът се върти и все показва не, не, не, не. И слава богу, олекна ми и на мене. И викам, а сега още един път и не дали ще го изберат, а дали няма да го изберат.

И пръстенът показва пак не, не и не. А имам си едно шубе, че могат и да ме изберат. Както и стана. Това може да е шега, но беше вярно. След това дойде мисълта - отиде ми свободицата, времето, което сега ми принадлежеше за писане.

Егоистична малко мисъл, но е така. Отсега времето ми няма да е свързано с мене и с моето творчество, а ще е свързано с този съюз и с делата на тези, които ме избраха.

- Това е доверие, не Ви ли радва?

- Да, това е доверие и аз имам твърдото намерение да не излъжа техните надежди. А може пък чрез моето управленско умение аз да облекча съдбата на тези хора и не само това, но и да подтикна някои от тях да създадат произведения по-ценни от това, което аз мога да направя. Това е също важно.

- Друго по-конкретно какво мислите да направите?

- Трябва да се възстанови доброто име на Писателския съюз, защото има политика към дехуманизация на културата. Умиването на лицето на този съюз чрез слагането на място на литературните стойности, които се опитаха да бъдат поразместени.

- Много се писа против Вас и за какво ли не. Дори и днес, в деня на Вашия избор, излезе в „Демокрация” писание против вас. Ще търсите ли отговорност от някого?

- Много неща се пишат за мене, но аз нямам намерение да се занимавам с никого; аз нямам време да губя за такива съмнителни цели - да отговарям на този или онзи дегенерат, на еди-кой си пияч и т.н.

- И Радой Ралин се изказа против Вас в деня на избора и се опита да Ви уязви?

- Да, опита се Радой, но каква приказка имам с него. Аз мога да отговоря на човек, когото уважавам, а имам хиляди причини, за да не уважавам Р. Ралин. Не че стоя против него, а по други съображения: кой какво е правил, какво е работил, какво са писали някога в ЦК и т.н. Знам ги тия работи, свидетелите са живи, а той сега се прави на светец. Така че нямам намерение да се занимавам с него.

- Основните теми във Вашето творчество са свързани със селото. Там ли са корените на българското слово?

- Корените на българската литература са свързани със селото, със земята. Вземете българските писатели - и не само Елин Пелин и Йовков - и ще видите, че най-крупните са изникнали от селото.

Не че гражданите са по-малоценни, но повечето писатели са свързани със селото и това не е съвсем случайно, защото селският произход е вече едно образование.

Тук се усеща традицията, езикът, народната култура, а ако писателят не е свързан с народната култура, той е един висящ писател, няма на какво да стъпи.

Болшинството писатели са поникнали от чернозема, но има и родени в града, стъпват си на градския бит, на градския живот и стават много добри писатели.

- Вие пишете и за българо-мохамеданите, и за турците. Поддържате ли мнението си за тях?

- Това е доста дълга и сложна тема и не мога с две думи да кажа това, за да бъда убедителен. Но че тука в България е имало геноцид към турците, това са неща, съчинени сега, това са измишльотини.

Аз съм на 74 години и живея в район, където са турци и българи наполовина; след това съм имал работа с хора в Родопите и в Кърджалъка, с чисти турци, сега етнически турци ги наричат.

Но не помня и не съм чел - много знам историята - да е имало след Освобождението погром върху турците, давление върху турците, митинг срещу турците, както е имало срещу гърците.

Нямало е такова нещо и не бива с това да се спекулира. Хората си бяха седнали и си живееха мирно. За турците беше направено повече, отколкото на други места е правено за българите.

Това е истината и се знае, и не бива на тая основа да се правят политически спекулации.

- А възродителният процес?

- Не беше хубаво това, което беше направено през 1984 г. Не го приемаше и българската интелигенция този процес. Аз в турски вестник съм казвал, че това е една поразия.

- А българомохамеданите?

- А българомохамеданите са българи мохамедани. За това съм воювал цял живот - те си имат национална самобитност българска и не бива да се насилват. И те няма да бъдат по-щастливи, ако са турци. Тука може да се намери една златна среда - нашите интереси са общи.

——————-

в. „Денят”, 29 ноември 1993 г.