Лучо Дала

превод: Росица Станева

Стар кей край морето блеснало,
дето ветровете тичат,
на пристана на Соренто
мъж прегръща пак момиче.
Споменът във него плаче,
старата болка ридае.
,,Колко много те обичам
трябва да узнаеш!
Обичта ни е верига,
как кипя във нас кръвта.
Но в А мерика пристигнах
и забравих любовта. ”
Плуват лодките рибарски
със следи от бяла пяна,
а сега - тук във Америка
само споменът остана.
Плаче черното пиано,
облак зад луната спря,
от любов, станала рана
и смъртта е по-добра.
Там остана ми сърцето,
где в Соренто вятър тича,
от морето по-зелени са
на момичето очите.
Ах, отронва се сълзата,
по лицето му потича,
той си спомня, пак запява:
,, Колко много те обичам!
Обичта ни бе верига,
страст във вените кипя,
всяка драма е фалшива,
ала там истински бях.
Изоставих аз безбожно
очите прекрасни, близки -
във Америка нищожни
дребнички неща поисках .”
Пак премисля той живота си -
след лодките бяла пяна,
и отново пее, пее
за любовната си рана.
Че животът му привършва
за това сега не мисли,
просто сълзите си бърше
и във песента щастлив е.
,,Колко много те обичам!
Верига е любовта -
как кипя във нас кръвта.”