Владимир Карамишев

Когато преди пет години, по време на работа, внезапно почина сондьорката Валентина Волошина, началникът на обекта веднага се обади на нейния син да дойде, за да се погрижи за нейното погребение.

Още на следващия ден Валери Волошин пристигна на обекта, потънал в дебрите на тайгата. Първите му думи бяха отправени към лекаря:

- Какво й беше!

- Там е работата, че нищо й нямаше. Почина от масиран сърдечен удар. Казано на лекарски език - от сърдечен инфаркт.

- Не мога да повярвам! Майка ми беше силна, волева натура.

- Именно на такива силни, волеви хора сърцата се пръскат като бомби. Защото разчитат на силната си натура и не обръщат внимание на психическите натоварвания.

Погребаха Валентина Волошина на същата поляна, на която се намираше сондата. На стотина метра от нея. На ритуала присъстваше целият колектив на обекта. След прочувствено слово началникът изпразни във въздуха целия пълнител на пистолета си. И с това всичко приключи.

Преди да си замине, синът получи личния багаж на майка си. Беше вещеви чувал, пълен с лично бельо на покойната. А на самото дъно неочаквано се появи някаква стара кутия. Беше трудно да се определи нейната възраст. Такива отдавна не се правят. Но сложеният в кутията, сгънат на четири, бял лист точно определяше възрастта на краткото писмо от десетина реда, написани на ръка, с ясен мъжки почерк.

Очите на Валери с подчертан интерес „потънаха” в текста: „Здравейте, Валя! Аз съм бащата на Валери. Простете ми, че на мене се налага да Ви съобщя нерадостната вест, но в крайна сметка все някой трябва да го направи… През декември Валери се ожени за момиче, с което имаше дружба, преди още да отиде в Съюза… Не бързайте да го наричате подлец и мошеник! През лятото, когато Вие сте се срещнали, той не Ви е лъгал. Просто романтиката на Вашата среща е била по-силна от мисълта, че в родината го чака човек, който с нетърпение брои дните, часовете и минутите до неговото завръщане. Ако той в нещо е виновен пред Вас, това е само заради обстоятелството, че не намира в себе си сили да Ви пише. Защото той смята, че Вие не заслужавате такъв удар от негова страна. Не ми отговаряйте на това писмо… На него също не бива повече да пишете - скоро съпругата му ще роди неговото първо дете…”

А преди четиридесет години бащата на Валери не се сдържа и попита сина си, озадачен от някои странни ситуации:

- Валери, какво става с твоята връзка с рускинчето? Струва ми се, че си престанал да отговаряш на нейните писма. Така ли е?

- Така е… - с гузен глас отвърна синът.

- Защо?… Доколкото разбирам от скромните ти думи, това момиче е голямата ти любов…, както се казва - любовта на живота ти…

- Така беше…

- Защо беше…

- Защо, защо!!! - провикна се ядосано синът. - Просто престанах да отговарям на нейните писма… просто се изморих да пиша… Това е!

- Не си убедителен. И те е страх да ми кажеш истината. А тя е каква?

- Истината ли искаш? Тя е много проста. Не мога да й пиша, че моята приятелка в България е бременна и очаква дете от мен… Аз не мога да бъда подлец и трябва да се оженя за нея! Татко, синът ти така се оплете, че му се иска да си разбие главата в някой дувар… Ако можеш - помогни ми. Ако не - не ми говори повече за това… Какво ще направя, още не знам, но в едно съм сигурен - аз не мога да бъда подлец. Добре, че в Русия няма такова нещо!

- Откъде си сигурен?

- Ако имаше нещо, Валя щеше да ми пише… Аз чета всичките й писма.

- Добре, ако е така… Я ми кажи, дали поне е хубава тази твоя Валя.

- Много е хубава… Чакай, чакай… Нали си гледал съветския филм „Комисаршата”?

- Разбира се.

- Валя е пълно копие на актрисата, която изпълнява ролята на Комисаршата. Все едно, че са близначки. И е решителна като нея. Нали си спомняш във филма как, без да се двоуми, тя застреля матроса, който искаше да я изнасили.

- Както и думите й: „Кой още иска да опита от комисарското тяло”?

- Ето, това е Валентина Волошина. И аз безумно я обичам, татко.

- В такава жена не можеш да не се влюбиш. И затова ще помисля с какво мога да ти помогна…

Той наистина сериозно помисли. И накрая написа подходящо за ситуацията писмо. Показа го на сина си, Валери одобри текста и писмото замина. Беше писмо безсмислено, жестоко, но единственото възможно.

Валентина Волошина, студентка в четвърти курс на Московския химико-технологичен институт и вече трета година несменяем, през лятото, комисар на всички студентски бригади от Московска област, стоеше на празния перон на гара Унгени. Очите й, пълни със сълзи, бяха отправени на запад, натам, където беше се скрил в нощта международният влак Москва-София. С него пътуваше българският бригадирски отряд на Софийския химико-технологичен институт. С този отряд Валя прекара петнадесет дни, съгласно спогодбата между двата института. Тя, като представител на домакините, беше задължена да изпрати българите до самата граница. И цялото това пътуване се превърна за нея в неописуемо лично щастие. Желязната Валентина Волошина, в която бяха влюбени всички студенти от химическия институт и на които тя не обръщаше никакво внимание, за учудване на всички, се влюби от пръв поглед в командира на българския студентски отряд от последната смяна на бригадирското лято. И това непознато досега чувство до такава степен я лиши от разум, че тя на десетия ден от пристигането на българите, с искрена любов, му се отдаде. Валери й отвърна със същото чувство. Това високо, стройно и много красиво момче я плени със своята всеотдайност. И той едва сега разбра какво е това любов. И целият свят престана да съществува за него.

Когато двамата, късно през нощта, се прибираха в общежитието от неделната разходка, той я прегърна и нежно попита:

- Не съжаляваш ли за станалото?

Тя веднага разбра въпроса му.

- Никак! Още от малка съм си мечтала за пръв път да се отдам на мъж, когото ще обичам за цял живот. И аз тия дни срещнах този мъж. Това си ти…

Нейното откровение така го развълнува, че той не се сдържа, вдигна я на ръце, притисна я към сърцето си и така я носи цели пет километра.

Тези петнадесет дена и петнадесет нощи, в които денонощно бяха заедно, вече наистина ги караха да се чувстват неописуемо щастливи. И затова сега, когато оставаха броени минути до отпътуването на влака, тя горчиво плачеше, притискайки лицето си в неговото рамо.

- Успокой се, Валичка… Няма защо да плачеш. Нали не се разделяме за цял живот! Аз още утре ще направя нужното, за да ме прехвърлят да следвам във вашия институт. И съм сигурен, че това ще стане. Само след месец-два съм при тебе. Внимавай да не ме разлюбиш дотогава.

- Няма… как можа да го кажеш… - и тя жадно се притисна към устните му.

А сега това последно писмо… И когато след няколко прочитания, най-сетне разбра неговия смисъл, претоварените й нерви не издържаха и тя загуби съзнание.

Тя не разбра колко време е била в това състояние, но когато дойде на себе си, погледна лежащото на масата писмо, решително тръсна глава и отново се превърна в предишната желязна Валентина Волошина.

Със здравия си разум прецени ситуацията и взе твърдо решение за своята съдба. Започна с това, че събра всички писма на Валери и ги изгори в един железен леген. Само последното писмо, писано от баща му, пощади от огъня. Внимателно го сгъна на четири и го прибра в една стара кутия, подарена й някога от нейната прабаба Валентина. Защо го направи - не знаеше. Но някъде в подсъзнанието й се прииска да остави някаква следа от себе си.

И с остатъка от сантиментализъм в душата си, тя реши да сложи край на живота си не тук, в Москва, а там, където срещна своята безсмъртна любов. Замина за Висогорск с утрешния крайградски влак. Ако беше лято, щеше да се удави в Голямото езеро, на брега на което беше познала любовта си. Но сега беше зима. И затова за свой екзекутор бе избрала експресния влак Москва - Мурманск, който не спираше на гарата във Висогорск. Но до експреса имаше цели два часа и затова реши да отиде до лесопилния завод. Даже посети цеха, в който работеха. Но се уплаши. Поради разтроените й нерви, халюцинираше и тя ясно видя Валери да й маха с ръка от банцига, на който работеше… Тя побърза да се върне на гарата. До експреса имаше още десетина минути. Тя изведнъж почувства умора в краката и побърза да седне на една пейка. Най-после в далечината се показа черната точка на експреса. Релсите от Москва влизаха във Висогорск по права линия и влаковете се виждаха от два-три километра. Валя тежко се вдигна от пейката и бавно тръгна срещу влака. Но едва направи две-три крачки, когато почувства, че в корема й нещо шавна. Тя се учуди на това усещане и веднага укори себе си. „Не се излагай, Валентина! Откога си станала толкова страхлива!” И веднага твърдо продължи срещу своята голгота. И точно тогава нещото в нейния корем така силно се разрита, че тя изумена спря да върви. Осени я догадка и тя извика с целия си глас:

- Валентина, та ти си бременна!

Краката й се подгънаха и тя се сниза на перона. В същия миг вагоните на експреса с грохот шеметно преминаха на два метра от нея. А вятърът от движението му вдигна във въздуха дългите й руси коси, които покриха лицето и. Точно в този момент през главата й премина една досадна мисъл: „Българката ме изпревари само с един месец…”

Валентина Волошина, без да се обади на никой, напусна института. Изобщо напусна Москва и замина за Новосибирск. Тук, в едномилионната столица на Западен Сибир, постъпи в едно от тринадесетте висши учебни заведения - Минно-геоложки институт. Записа се в първи курс.

След пет месеца се роди синът й. Кръсти го Валери - на баща му. Докато следваше и се дипломира, Валерката стана на пет години. Живееше с майка си. Валя до полуда обичаше сина си. Той също беше привързан към нея. Когато завърши института и постъпи на работа на една от сондите в тайгата, взе го със себе си. Но когато той стана на осем и задължително трябваше да ходи на училище, тя с голяма мъка се раздели с него. Записа го в Суворовското училище.

След като го завърши, Валери не продължи военната си кариера. Получената в тайгата закваска даде своите резултати. Завърши същия Минно-геоложки институт и избра професията на майка си.

Минаха години и животът направи от Валя пълна самотница. Няколкото случайни романи с привлекателни мъже завършиха с пълен крах. Мъжете недоумяваха и с право я питаха:

- Добре, Валюша, кажи ни най-после: какво искаш от живота?

А тя чистосърдечно отговаряше:

- Искам да се почувствам малка… Аз съм едра жена, но искам да се почувствам край някой мъж съвсем малка. Да почувствам, че имам нужда от неговата защита, от неговата закрила… А пък аз какво!? Бъхтя се като вол на сондите наравно с вас. Пия водка повече от вас. Вие от два стакана се търкаляте под масата, а на мене ми няма нищо. Цигарата с махорка по цял ден в устата ми. Всяка нова припалвам от предишната. Даже и да псувам на майка мога по-добре и по-виртуозно от вас!… Тогава за какво сте ми!?

- Нима за толкова години не се намери нито един мъж, който да те плени?

Когато й задаваха такъв въпрос, очите й се насълзяваха и тя не беше в състояние веднага да отговори. Едва след минутка мълчание, промълвяваше:

- Преди много… много години бях срещнала такъв…

- И какво стана с него?

- … Изостави ме… той просто ме захвърли… - и обикновено изведнъж избухваше: - Абе какво сте ме заразпитвали!… Я вървете на майка си….

Когато Валери прочете писмото от кутията, доста се озадачи. Просто не знаеше какво да мисли. Защото вече четиридесет години живееше с майка си, но не помнеше някой мъж да е контактувал с нея. Накрая се усмихна снизходително и си каза наум: „Ще е някаква младежка авантюра на милата ми майка”. Но не захвърли писмото. А от уважение към паметта на майка си, пак сгъна листа на четири, внимателно го сложи в същата кутия и я прибра в сейфа си.

И писмото спокойно лежеше довчера. Именно вчера, съвсем случайно, от уличния щанд, той купи някаква антология на руската и българска литература, издадена в град Воскресенск. Изданието не беше антикварно. Само отпреди три години. И както равнодушно прелистваше страниците на списанието, изведнъж косите му се изправиха. В един от разказите беше отпечатано едно писмо, съвсем същото, като това, което майка му беше съхранявала четиридесет години.

Като изтри потта от челото си, Валери с треперещи ръце намери кутията и извади скритата в нея реликва. Нямаше никакво съмнение. Двете писма бяха абсолютно идентични, даже и препинателните знаци бяха едни и същи. Валери не спа цялата нощ. Сутринта запозна с казуса жена си и решително каза:

- Това не мога да оставя така. Авторът на разказа е някакъв писател от България. Още утре заминавам за тази страна.

Когато на входната врата на автора, написал разказа с “последното писмо”, позвъни някакъв непознат човек, той го прие. Гостът беше делови. Извади от багажната си чанта някаква кутия, от нея някакъв лист и го разгърна пред лицето му.

- Познато ли Ви е това писмо?

Очите на автора широко се разтвориха от изненада:

- Това писмо съм писал преди четиридесет години. Откъде го имате?!

- Остави ми го моята майка. Ето, в тази кутия. Това беше всичко, което наследих от нея.

- Невероятно!…

- Преди три години този разказ беше отпечатан в една антология, в него цитирате това писмо. Но ме интересува друго. Написаното в разказа отговаря ли на истината или е само лично Ваша литературна фантазия?

- Какво да Ви кажа… Безусловно има и литературна обработка, но по принцип всичко, описано в разказа, е било в общи линии така. Естествено името на главната героиня е измислено. В действителност главният герой се казва…

В този момент гостът рязко прекъсна автора:

- Ще ми позволите ли да Ви прекъсна! Искам аз да Ви кажа истинското име на главния герой. Ще ми позволите ли?

- Защо не. Но откъде ще го знаете?

- Засега това няма значение. Вашият главен герой всъщност се казва Валери. Нали не греша.

- Вие ме смайвате!!!

- Защо? Истината е проста. Защото аз се казвам Валери. А сега, много Ви моля, да ми кажете къде мога да намеря този прототип на Вашия главен герой?

- За съжаление моят син почина преди пет години.

- Моите съболезнования… - гостът се замисли за миг. - Ще можете ли да ме заведете на гробището… Бих искал да видя гробът му.

- Разбира се. Ще отидем пеша… гробището е близо…

След половин час влязоха в гробищния парк. Гробът на покойника не беше далеч от входа. Скоро двамата спряха пред един добре подреден гроб. От мраморния паметник към двамата посетители гледаше от снимката волево, красиво лице на мъж, около шестдесетгодишен. Валери не можеше да откъсне очи от снимката.

- Ммм… да… Наистина в такъв мъж не може да не се влюби която и да е жена. Много впечатляващо лице… - и той се вгледа в надписите на паметника. По-специално в датите.

- Моята майка почина в същата година, и месецът е същият. Надживяла го е само с една седмица. Извинявайте за въпроса, но от какво е починал?

- От спонтанен сърдечен инфаркт. Сърцето му се е пръснало като бомба. Така каза лекарят, издал смъртния акт.

- И нашият лекар каза същото за моята майка… Странно…

На връщане дълго мълчаха, всеки зает с мислите си.

- Много години минаха оттогава. Трудно ми е да си спомня всички подробности… Но тогава синът ми каза: „Татко, направо ще откача, до полуда обичам Валя…, но не мога да позволя детето, което ще роди старата ми приятелка, да бъде копеле. Честта не ми позволява. И затова ще се оженя за нея. Но как да оставя Валя? Кажи ми какво да правя… помогни ми…” И аз помогнах… написах това злощастно писмо. Защото моят син пожертва любовта заради честта.

Преди двамата да се разделят, гостът бавно проговори:

- Господине, искам да Ви кажа нещо важно на прощаване… моята жена е бременна. Ще имаме дъщеря. И точно сега аз твърдо реших, че ще я кръстя Валерия. Не на моето име. А на името на човека, който беше способен да пожертва любовта за честта. А когато тя порасне, ще й обясня, че този човек беше неин дядо. И че тя може…, че трябва да се гордее със своето име!