Тоня Клисурова

* * *

Завиждаха му за жената другите мъже,
а той я мразеше дребнав и глупав.
Как я спечели, никой не разбра,
билет съдбовен, който бе получил.
Да бе погледнал във очите й веднъж, с любов,
навярно би разбрал мълчанието крехко
и щеше този миг да се роди
по-истински, по-топъл и човечен.
Веднъж поне да бе се възхитил
на красотата й ефирна, крехка…
Би засияла тя над пустия му път
като Зорницата над кораб клетник.
Да бе…
Но малкият човек не може, знам,
над себе си самия да се извисява.
И ако някой друг наистина е по-голям,
убива първо неговата вяра.
Че може в нещо да е по-добър
и може тъй да е орисан,
че все нагоре да върви,
макар във ниското да слиза.
Завиждаха му другите мъже,
а той оставаше дребнав и глупав.
Как я спечели, никой не разбра.
Билетът, който всеки иска да получи.

ВЯТЪР

Не искам, ветре, с тебе да летя,
душата ми е страшно уморена,
от сблъсъка със дивите ята
на юг отлитаща надежда.
Не искам, ветре, с тебе да летя,
от състезанието лудо уморих се.
Не са ми нужни твоите крила,
научих се назаем да не вземам нищо.
Не искам, ветре, с тебе да летя,
мечтите ми разрязаха небето
със ножици от птичите крила
и спуснаха в зениците пердета.
Не искам, ветре, с тебе да летя,
светът е вятърничав, целият е тебе.
Аз търся ъгъл, в който да се приютя ,
а щом реша да полетя - небе над мене.

* * *

До бурето със винени целувки,
сред стоплените бири и мухи,
те разговаряха съвсем забравили,
че ласка някога ги приюти.

И днес лицето му е почерняло,
обрулено от тъмни ветрове,
и дланите му стискат не ръцете й,
а вратовете на незнайни врагове.

А тя е някак кротко примирена,
Избърсва във престилката сълза…
Отдавна той не я целува вече,
но сякаш тя е свикнала с това.

Дали е краят туй? Или е просто
една избелена на припека любов?
През дупката в чаршафа свети,
лъчът на избора му нов.

Тя кротко стана и си тръгна
от масата с бръмчащите мухи.
Преметна примката през зреещото грозде
и отлетя към своите мечти.