Йоан Нечев

Вече пети ден семейството на писателя Тишо Перото, състоящо се от самият него и жена му Флора Зелениковска, береше рози.

Това приятно на пръв поглед занимание оказа твърде противоречиво въздействие върху крехката психика на писателя, но най-вече на не дотам тренираната му физика.

Защото онзи пръв поглед, за който вече споменахме, твърде бързо бе помрачен от изнурителната практика, от която краката му се подбиха, а кръстът жестоко го заболя.

Незнайно защо, госпожа Флора не бе засегната от подобни последици и гледаше на неговите страдания с подозрение.

През нощта изнуреният труженик на кърския труд сънуваше кошмари, при които му се явяваха класиците на българската литература Ст. Ц. Даскалов и Георги Караславов, които му четяха на глас откъси от „Земя”, „Пътят” и „Татул”, като се усмихваха зловещо. Върхът на всичко беше появата на Венко Марковски, който му цитираше гениалното си произведение, поемата „Чернобил”.

- „Бури юри млад сокол! - ревеше поетът. - Класовият враг е мародер!”

Тишо се събуждаше целият облян в пот и после даже противната мутра на бай Георги, собственикът на розите, му се струваше като лице на ангел.

Но нямаше на кого да се оплаче.

Госпожа Флора редовно си го събуждаше в четири и половина сутринта и чуруликаше покрай него като някаква дундеста птичка. Розоберът очевидно много й се харесваше и тя не го криеше.

- Виж какъв късмет, Тихомире! - навличаше тя спортния си екип, който през годините й беше отеснял. - Това е по-добре от фитнес! Навеждане, изправяне, клякане, ставане, спортно ходене, а около теб - рози!

- И после оставаш без дъх и без кръст - опитваше се да я вразуми Тишо Перото. - Освен, че трябва да извървиш поне десет километра по неравен терен, трябва да залягаш и под всеки храст. После влачиш обратно пълни чували до буса, като за разнообразие настъпваш езика си. Това и в казармата го няма!

- Защото на военните толкова им е акъла! - реагираше госпожа Флора. - Вместо да гърмят със снаряди и пушки по всичко, което видят, да бяха въвели като военна дисциплина розобера. Но не! Както сам си писал в един от романите си, те се отличават с прост ум и сложно схващане за чест.

- Това го е казал Ярослав Хашек - смути се писателят. - Аз само съм го цитирал.

- Хайде да тръгваме вече, че ме хвана клаустрофобия между тия четири страни - не му обърна внимание госпожа Флора. - Друго си е сред розите и под синьото небе. Свобода и вълшебен аромат!

- Ти, драга, съвсем си се побъркала - въздъхваше Тишо. - Ние просто сме аргати на един хищен земевладелец…

- За бай Георги ли говориш? - учуди се половинката му. - Че той е голям симпатяга! Засрами се, говориш за него като за акула!

Симпатягата ги натоварваше всяка сутрин в белия си бус, с който се отправяха по изровеното шосе към Голготата на писателя. Там той покорно връзваше престилката с голям джоб отпред на корема, прекръстваше се и поемаше по безкрайните редове.

Госпожа Флора се оживяваше и береше розите с вдъхновение. Сякаш й поникваха нови ръце. А най-кошмарното за бедния й съпруг беше това, че не само береше собствения си ред, а идваше и да му помага. Но когато се завря между краката му да откъсне някой забравен от него цвят, той не издържа. Изправи схванатия си кръст и запали цигара.

Когато жена му го погледна въпросително, той каза с треперещ глас:

- Аз бях дотук! От рози и пъдпъдъци ми дойде до гуша!

- Защо не ми каза, че си се уморил? - разтревожи се половинката му. - Иди до бараката да си починеш! Аз ще довърша редовете.

Писателят не изчака да му се отправи втора покана и закрачи към злокобната барака.
Седна криво-ляво на счупения стол и кой знае защо ритна безкракото канапе на земята. После запали втора цигара и вдигна поглед към небето, но видя само найлона над себе си.

- Защо, бе? - изохка мислено той. - Защо точно на мен се случват тия дивотии? Другите писатели ходят на лов или в творческото кафене. Само така можеш да напишеш като Йордан Радичков разказ като „Кучешка преписка”. А аз за какво да пиша? Как мъкна като прокълнат чували, тъпкани с рози. Колегите весело си гърмят по пъдпъдъците, а аз даже не ги виждам, само ми надуват главата по цял ден… Иде ми да му пукна гумите на тоя бус. Ама, нейсе! Хич не ми се ходи петнайсет километра пеш. И тука ли ми е мястото? Аз съм писател. Защо има толкова мъка на този свят, Господи? - завърши като Петър Моканина, героя на Йовков, самотната си пледоария писателят Тишо.

Така омърлушен го намери в колибата госпожа Флора. По изключение тя не каза нищо. Знаеше, че писателите понякога изпадат в депресия. Но въобще не се притесни…

И на другата сутрин пак го събуди в четири и половина.