НА СЕЛО
НА СЕЛО
Няма ги софрите с близки и роднини.
С приятели стари - вечерите късни.
Селската ни кръв ли в жилите изстина,
нишките сърдечни времето ли скъса.
Ала аз жадувам под свода огромен
да налеем чаши, веселба да гръмне.
При нас да нахлуят спомен подир спомен,
вятър с дъх на жито, и тъй да осъмнем.
Да здрависам хора, дето са вървели
в дните трудни вчера, до моето рамо,
в часове на радост и горчиви драми.
И сме с цяло гърло плакали и пяли.
В КЪСНА ДОБА
Отдавна печка не ми е бумтяла.
Забравил съм на огъня гласът.
И ето ме сега - замръкнал в село,
внезапен сняг затвори моя път.
Нагрято до червено в тъмнината,
бумти кюмбето в тая страшна нощ.
А вън неканен блъска по вратата
на бурята огромния галош.
Заключих се. Кепенците затворих.
Нощес да е спокоен моя сън.
Че в късна доба само лоши хора
и лоши ветрове сноват навън.
ХЛЯБЬТ
Някога в детското време,
ставахме с петлите нощем.
Впрягаше тати в ярема
кравите в тъмното още.
На свещ замесваше мама
във нощовите тестото,
преди да съмне, защото
за месене време няма.
А хлябът нямаше равен -
нали ни хранеше всички.
Обичан, тачен, прославян,
грях бе да смачкаш трохичка.
Но промени се туй време.
Дойдоха трудни години.
И любовта ни изстина.
Днеска горчив го ядеме.
БЕГЛЕЖ
Стадо пладнуващи къщи -
в шепа от седем баира.
Колко ли пъти се връщах
в него утеха да диря?
Дните ми детски там скитат -
ято светулчици ранни.
Хората още ме считат
най-добрият му стопанин.
ИЗПОВЕД
Животът собствен образ има -
по-друг от тоз на мъдреците:
полето белне ли - е зима,
и лято - свирят ли щурците.
Работя всичко, както трябва.
От днес за утре не отлагам.
През лятото прибирам хляба.
През зимата - трапези слагам.
От опит зная - правилата
важат за всички и за мене.
За всяка грешка ще си платя.
Плода очаквам след цъфтене.
Към всички съм добронамерен.
На бялото не казвам черно.
С дела живота си измервам,
делата - със посоки верни.
Затуй не търся място тихо.
Над мене неведнъж се стъмва.
Какви ли не ме клеветиха.
Но и след тъмна нощ се съмва.
МОИТЕ СТИХОВЕ
Аз пиша нощем в късни часове,
че дните ми са уплътнена съвест.
Затуй са кратки мойте стихове.
Четеш ли ги, във времето потъваш.
Понякога надежда в тях личи.
Понякога боли от тях сърцето.
И в бялото на моите очи,
кръвясало, безсънието свети.
С мелодията си се раждат в мен,
душата ми превърнали на зала.
Камбанят в нея рими, зазорен
денят догдето изгрева запали.
Аз пиша във среднощни часове
любимите си, кратки стихове.
ЗАВРЪЩАНЕ
В моя дом, от времето пропукан,
среща ме заключена вратата.
Бди отгоре самотната чука,
гдето гря на детството звездата.
А пред него селската ни бара
пак забързана към Вита носи
дните на съседите ни стари,
влага за дебелите откоси.
И в лъките, дето сме вървели
на живота в трудните пътеки,
тишината сякаш днес е спряла
на тревата в кадифето меко.
С моя дом сега сме разделени.
Времето се трупа помежду ни.
Но ще нося винаги във мене
огъня му и добрата дума.
ЯСНИ ДНИ
Утрото в стъклата звънка.
Чувам стъпките на хора.
Зад пердетата ми тънки
думите им падат в двора.
Между сградите големи,
живият поток се ниже.
Улицата го поема
и се пълни с хорски грижи.
А на мен това ми стига,
че изгряват дните ясни,
и отново те пристигат
с раждане на мои песни.
НА ПЕЙО ЯВОРОВ
Излишен бе след него спорът -
защо, чия била вината:
от обич ли умира Лора,
убива ли го клеветата?
Когато няма съд и съвест
и тоя свят, духовно мъртъв,
във свойта немощ се огъва -
кого смъртта му ще покърти?
И мрат големите поети,
убивани от безсърдечност,
за да ни сочат върховете
и да ни учат на човечност.
НА ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ
Далеч от родния си праг,
на фронта някъде се бави -
где мъртвият не му е враг
и други крачат с чужди слави.
Понесъл горести безброй,
сънува белоцветни вишни…
И няма да се върне той
при бляновете си предишни.
Напразно чака миг честит
старицата - да се завърне.
Във утрото един убит
земята черна ще прегърне.
ОАЗИС
Аз идвам с много обич в твоя дом.
И срещите ни чисти дълго помня.
И радвам се, че там не влизам с взлом,
като отчаян уличен бездомник.
Че той за мене е разкрил врати.
И с тебе разговаряме открито.
Че раждат поривите ни мечти
и си четеме мислите в очите.
И влизам тихо с трепет, като в храм.
В сърцето и душата ти, във тебе.
И още дълго аз ще идвам там,
от твоя носталгичен свят обсебен.
ТЕАТЪР
Животът е абсурд. Театър.
С открита сцена. Без билет.
Човек като артист се мята
по нея, с роля на късмет.
Измислиците - морал, съвест,
са плесенясал атрибут.
Нещастниците ги разпъват
и им приглася някой луд.
“Парата днес света владее…”
Позната песен в нов рефрен.
Богатият си богатее,
беднякът кърпи ден за ден.
Животът е абсурд. Театър.
Ала си има скрит суфльор.
Без роля ли си - вей те вятър.
По автор. И по режисьор.
НА ГЕНА ДИМИТРОВА
Почина Голямата Гена.
И гледа ни сега от Там.
Светът за нея беше сцена.
Небето ще й бъде храм.
МОЛИТВА ЗА БЪЛГАРИЯ
14.12.1989 г. пред храм-паметника „Ал. Невски”
На късни свещи минзухарите
цъфтят пред храма тая нощ.
На смъртен одър е България -
бере душа от тумор лош.
Гърмят във мрака микрофоните
най-вероломните слова.
Обезумели, от иконите
светците бягат презглава.
Дерат гърлата си тълпите
и сякаш в други времена,
из лозунгите над главите
витае вчерашна вина…
Разпъната… И гласовита.
Родината е на протест.
Българийо, дано честита,
отминеш своя ден злочест!
ХРОНИКА
Часовникът на времето си спрял съм.
Годините до тук събрани стигат.
Каквото преживял съм, преживял съм.
И вече го описах в моя книга.
“На времето през трудните оврази” -
избрах такова име да й сложа.
Късмет извадих, Господ ме опази
от не един приятел, крак подложил.
И ето ме на дъното на кризата.
След другите вървя със пръст в устата.
Въртя се пред витрините, облизвам се.
Със пенсийката постна е софрата ми.
Оказа се безпомощна България.
Дойде й от управници бедата.
Не случихме със бившите другари.
Не случихме след тях и с господата.
КЪМ БИЛОТО
1.
Тече на времето реката.
Отнася пяната на дните.
До билото изкачил ската,
оглеждам пътя си в лъките.
Орел зареян ме посреща.
Небето побеляло жари.
Земята ни, огромен свещник,
гори от късни минзухари.
И спомените - сини птици,
ме връщат из гори, ливади.
И грее в моите зеници
прах слънчев и в косата пада.
Дочувам песни и кавали,
и дъх на жито ме опива.
Жетвари морни, недоспали,
под стари брестове почиват.
2.
Обувките ми носят прах
от много селища и гари.
По земни пътища вървях
и улици без тротоари.
Горя земята като пещ
в карираната, пъстра блуза.
И слушах пукот от растеж
на тъмногриви кукурузи.
И аз, сред нивите роден,
живях с могъщата им сила.
Примамваше ме тоя ден.
И търсех неговото било.
ВМЕСТО ЕПИТАФИЯ
Беден съм, с пари да ви надмина.
И едва ли ще ви надживея.
Но се радвам толкова години,
че над глупостите ви се смея.
