ПЛАЖНИ ИМПРЕСИИ
Да си вървиш по дългата плажна ивица само с една кърпа на рамо, да шляпаш по пясъка, а вълните да те близват - няма по-голямо лятно удоволствие! “Нека да е лятно!”
Малкото чантенце направо пречи, но без телефон не може, та ще се изтърпи. Търся си камънаците. Не понасям да се въргалям в пясъка, нито пък шезлонгите - да лежиш на тях е скука. Друго си е на камъните - те са мъдростта на морето.
Избираш си най-плоският, сядаш на него, разглеждаш си останалите един по един и така си мъдрувате заедно. Търсиш си нечии стъпки по тях, нечия любов - отдавна вкаменена - и си въздишаш с поредната вълна, изпратена от морето като знак, че си забелязана от него.
Ех, море! Като казах стъпки - ей ги пред мен: Тя куцука, но Той я стиска здраво - в ръката му има останал още животец - и я пази да не я бутне вълната… Докато един ден друга вълна ще я грабне от ръката му… Близо до тях нечие Бъдеще събира пясък и мидички в малка кофичка и ги носи неуморно в морето, после напълва кофичката с вода и я носи към пясъка… Така, докато пораснат ръцете му и после отслабнат… И ние така цял живот наливахме от пусто в празно…
Избирам си плосък камък за сядане, но ме изпреварва сочна дама и се пусна, по-скоро се стовари върху него. Не вярвам да се е цепнал, камъкът е цял, но я заговорих по друга тема:
- Дали няма нещо под него? - с недомлъвка намекнах, да не би някое влечуго да се подаде.
Жената ме погледна кротко и в недоумение.
Казах същото на няколко езика - не ме разбра.
Но пък забелязах, че каза “моля?”.
Тогава смело рекох пак на български:
- Да не би да има змия под камъка!
- Не знам бе, припознали сте се! - усмихнато ми отговори.
Не се напъвах повече, може пък да не чува жената, а аз я притеснявам. Но се получи весела метафора с туй “припознаване”. Понеже аз за влечуго питах…
…Стъпвам по безброй пясъчни метафори и ми е забавно да ги цамбуркам в морето…
Дребни, много дребни рапанчета и мидички танцуваха с вълните в краката ми… Господи, чак на такива мънички местенца си пъхнал животец! Велик творец си!
После се катеря по дюните - обичам тези местенца, защото по тях има дървета и закачливи храсти. Не подминавам с безразличие дори сливите, които най-вероятно стават само за ракия, инак са от онези “дрисливите”, но им правя хатъра и откъсвам мимоходом по някоя.
По-нагоре са наредени капанче до капанче с вкусни ястия. И те канят, не чакат сам да отидеш. Спирам да погледна менюто, изнесено на уличката, но веднага ме посреща една жена:
- Заповядайте при нас! Тук всичко ни е домашно, ние си го отглеждаме!
- И рибката ли? - подсмивам се аз с приятелско намигване. Жената се смее, усетила с какъв чешит разговаря и добавя:
- Ааа, за салатите казвам, всичко е от нашата градина. Инак рибата е от морето, но понеже ние си я ловим и - ей го на, цацата е уж 200 грама порцията, ама ние слагаме даже по повечко, та отива и към 300. Ей такива сме, все се раздаваме.
…Сядам на белите пейки с червено мушкато при тази морска жена, кръстила заведението си “Южен вятър”, защото обичам ветрове и раздаването - от мен да мине, думи бол.
Иначе съм добър дегустатор и за салатите си тя беше права.
Обратно към къщи ми идваше да се търкулна, за по-бързо. Но минавам край малка сладкарничка и се сещам, че гърците казваха: “След морски дарове се яде сладко.
“Я на евхариститис” - да се отблагодариш.
Диетата ще е от утре.
…Ей такива бяха днес моите плажни истории. А с тях морето е винаги до колене.
