ИСТОРИЯ
превод: Надежда Радева
ИСТОРИЯ
Нося на пръста си история,
която всъщност не познавам,
но открих в кутия за бижута
в един антикварен магазин.
Не ми е известно чия е,
нито колко струва, може би повече,
отколкото платих, за да я имам,
не исках да остане скрита или забравена.
Гледам пръстена на ръката си
и си мисля за човека, който го е носил,
колко ли неща е видял,
какво е било всичко тогава…
Но историите не са за забравяне,
случили са се, за да бъдат написани.
Дори пръстенът да не блести както преди,
даже камъкът му да е надраскан,
все още е така красив,
щом отразява светлината.
МОМИЧЕТО В БЯЛАТА РОКЛЯ
Момичето в бялата рокля
имаше ръце, изцапани до лактите с боя,
толкова много цветове, попили
в млечнобялата й кожа…
Играеше си с емоциите,
не знаеше да рисува,
но това не й пречеше,
харесваха й цветовете,
използваше ги внимателно, пресметнато,
докато не се изцапа за първи път с любов
и разбра, че не се изтрива.
Не й харесваха отпечатъците върху кожата,
нюансът се променяше, не светеха,
искаше да ги покрие с нещо друго
тествано върху нейната кожа,
с всички други емоции,
една след друга,
докато нищо вече не се различаваше.
Сега има ръце, мръсни до лактите,
но това не я смущава.
Никога не покрива ръцете си
с дълги ръкави или ръкавици,
оставя ги така, на видно място,
защото знае, че те я показват - нея,
такава, каквато е, уязвима, но силна,
несъвършена и все пак произведение на изкуството.
ОБУВКИ
Из града често се намират изоставени обувки,
не изгубени, не изхвърлени,
чисто и просто изоставени
на най-неочаквани места.
Колко ли трудно им е било на хората,
които са ходили с тези обувки,
че са искали да се събуят точно там
и да тръгнат по пътя боси?
Нима би могъл да ходиш с мойте обувки?
Или аз бих могла да ходя в твоите?
Изглежда като игра, изглежда да е лесно,
но колко ли трудно ще ти е всъщност?
Понякога и аз искам да захвърля обувките си
някъде, например на плажа,
да усетя пясъка и океана
и да оставя всичките си грижи на тях.
Може би трябва от време на време
да вървим боси през тревата,
да оставим обувките си някъде, зад нас,
да забравим, че сме ги имали.
ДВЕ ПТИЦИ
На върбата пред прозореца
птици две любовно пеят,
винаги едни и същи,
тъй привикнах да ги слушам,
музиката им красива вля се в моята душа,
сякаш част от мене стана.
Едната беше синя
с очи от смарагд,
пееше звънко
с кънтящ глас.
Беше красива.
Другата беше черна
с очи прозрачни като река,
никога не пееше силно,
само мърмореше, гледайки женската,
но заедно правеха дует,
имаха своя собствена емоция.
Преминаха през много зими,
губейки от перушината си,
със замръзнали криле
една до друга все пак се топлеха,
не се оставяха да склопят очи.
Един следобед тя си тръгна,
решена да следва последните лъчи на залеза,
сякаш полетя към слънцето да го прегърне.
Той вече можеше да пее с цяло гърло,
кънтеше само неговият глас,
но във вечерната мъгла осъзна,
че тя бе оставила цвете незабравка
в сърцето му и тръгна след нея,
за да я намери.
Сега дори не поглеждам през прозореца,
когато зная, че не са там,
и светът ми изглежда по-студен и самотен.
Те отлетяха и повече няма да се върнат.
Рамо до рамо.
Една истинска любов.
