ГЕОРГИ АНГЕЛОВ - “РЪКОПИС ОТ МЪРТВО МОРЕ”
РЪКОПИС ОТ МЪРТВО МОРЕ
електронна книга
ОТКАЗ
За карнавала закъснях.
А бил блестящ и многолюден.
С възторзи, харчове и грях
разминах се и ми е чудно -
защо ли други се стремят
към чужди маски, роли, пози?
Не унизих душа и плът
с алтернативен свят на този.
Не се превъплътих във шут.
Покрит с пера, не се премятах.
В успял литературен плут
не ме преобрази тълпата.
Но нямам повод за тъга -
не влязох в роля на палача.
И вече няма закога
по карнавали да се влача.
КОРАБЪТ
Със мен на борда ще отплава
към непознатата страна,
но нека малко се забави
със траурните си
платна.
Аз трябва още да остана
на скръбния пустинен бряг -
не мога да не видя в пяната
следа от друг
човешки
крак.
ОФОРТ
И да строшиш в стената своя лоб,
не би разбрал какво все още чакаш -
градът се е затворил като в гроб
и сам е хлопнал
след това
капака.
Един се беси. Втори мре от глад.
А трети си говори сам на двора.
Четвърти стреля в своя нов палат,
не иска петият
да вижда
хора.
И този мрачен свят не е пастиш -
безсмислено е пред това да мижиш,
със стих не можеш да го възкресиш,
да съживиш
лика му
неподвижен.
И разкопае ли го след години сто
археолог със пръстите си ласкави,
ще бъдат всичките лица като
една застинала
антична
маска.
***
Все още есента ме гледа
със котешките си очи,
а от дъжда дори съседът
не може
да ме различи.
Пристъпва есента в мъглата,
върви - с вихрушка от листа
и се сбогува със земята,
предавайки
без бунт
властта.
Прошепва мраморният плочник:
Добре я запомни, добре,
защото зимата започва,
а тя
ще трябва
да умре.
***
Над планината падат снегове,
мъгли се сурват по била, клисури
и гарванът по жиците снове,
повтарящ
скучната си партитура.
Внезапно се завърта късен лист.
Врабците се понасят над квартала,
забравили за своя клинопис
и черното
ще се превърне в бяло,
когато сняг, пореден и блестящ,
полека навали навред, обилен,
и видим под вълшебния му плащ,
че във косата ни
белее свила…
ЕЛЕКТОРАЛЕН МОНОЛОГ
Искам те,
градче, без минарета,
феодали, наркомански бяс,
без димящите бунища лете
и бездушната
до ужас
власт.
Без бедняците,
поели риска
да си тръгнат - от безсилен срам.
И без простотията те искам,
но това е
твърде много,
знам.
БЕЗИЗХОДИЦА
Гледаха ме, сякаш съм микроб
и ме беше срам у нас да прося,
но и тук оставам само роб,
който мери, реже,
тегли, носи…
Спя като животно във фургон
и парите кътам под дюшека.
Ако си отида, без закон
ще ме хвърлят
някъде в хендека.
Но издържам някак засега -
мръзна като куче и гладувам.
Викам от неистова тъга
и стената
може би ме чува.
И с търпението свое грешен
щях да съм - не я строших с глава,
ако във Германия не беше
в двадесет и първи век
това.
БОЛНИЯТ
В теб объркано
душата вие -
беше се приготвила за път…
Тромбът е светкавичен убиец
и до час поемаш
за отвъд.
Мъртъв ще си,
но тогава вкъщи
кой ще гали детските глави?
Провървя ти днес. И утре също
се моли -
дано ти провърви.
ДАРБА
Във училище му се присмиват
от години, че е малко луд
и навсякъде във перспектива
чака го отхвърляне
и студ.
Трудно е и днес да съществува
сред псувни, ракия и кози:
ангелите пеят - той ги чува,
но не може
да го изрази.
РЪКОПИС ОТ МЪРТВО МОРЕ
Не ме прие
градът на Пейо Яворов,
но приживе и него не прие…
Във резервата са възможни лаври,
ако на задкулисието
си мюре.
А другото е
клета биомаса,
потънало във себе си море,
което задушават водорасли
и няма,
щом е мъртво,
да умре.
ПРИЗНАНИЕ
В памет на поета Ангел Кроснев
Това не е
предишният Чирпан…
Той не е град на музите,
а пъкъл.
Тук злото диша
в собствен океан,
а чистият с годините
е стъпкван.
Напускайки
мъртвешкия пейзаж
и битките
на паяци в буркани,
оплаквам всеки твой
достоен страж,
живеещ с миналото ти,
Чирпане…
ИЗПИТАНИЕ
Те се възприемат за безсмъртни
и в известен смисъл е така,
щом ме свърнаха със злост от пътя,
както отклонява се
река.
Всяка вечер мълком моля Бога
да ги призове на своя съд
и ако присъдата е строга,
да не могат
да я отклонят.
СМОК
По-сам съм от дърво в полето,
сподиряно от гръм и пек,
което чака в дните светли
при него
да поспре човек.
Но виждам в близката дъбрава
как пие в облак от лъчи
мляко от вимето на крава
огромен смок,
а тя мучи…
Върти глава, трепери в огън
като покрита със оси,
но няма кой да й помогне
и няма кой
да я спаси.
…По-рано, от заблуда воден,
щях да се хвана на облог,
че за убийството народно
не е възможен
аналог.
НАБЛЮДЕНИЕ
Необясним е
този факт навярно,
но българинът в трудните си дни
със управниците си бездарни
много дълго
се церемони…
За сваления
на колене
обобщавам цялата ни драма:
стадо ли сме - малко или не -
кланицата
все
ще е голяма.
***
Предлагаш ми да се смирим?
Това е правилно. Обаче
днес как се става пилигрим,
когато съвестта ми плаче
и няма зирка занапред -
зазидали са ми пейзажа
стоящите на първи ред -
студени, недостъпни, важни…
Не ме съдете много строго,
че ще оставя в своя ден
смирението си за Бога,
не за примата овластен.
***
Животът се изнизва - постен
като армейски порцион,
разпределен съвсем несносно
по пагубен
антизакон.
В жив щит, унил и унизен,
от паразитите - превърнат,
народът всичко някой ден
на тази паплач
ще си върне.
***
Благодаря ви, че изключен бях
от вашата съдба, дела и нрави,
че не изтлях в провинциална прах,
че в блато столично
не се удавих…
Тъй както смазва котката змията,
така и аз в терариума ваш
с годините натрупах необятен,
платен стократно,
но безценен стаж.
Различавам в джунглата ни южна
бързо всеки вражи силует
и щеше краят ви да е заслужен
и много бърз,
ако не бях поет…
СЪДЪТ
Тръби тръбят! Не сме от плът
и идваме да ви помогнем…
Дойде денят - денят за съд
и наказание със огън.
Премного страдахте до днес,
но Бог смили се и ни прати -
живелият с достойнство, с чест
спокойно ще оре земята,
а грабилият своя род,
а ненаситният измамник,
охранвал се със чужда пот
ще полети с овален камък
към дъното, на своя врат
завинаги печата сложил…
И гарваните ще кълват
сребролюбивите велможи.
Летим и мълчаливо светим
във непреклонния си път,
но все пристигаме, където
са ни изпратили за съд.
СЪВЕТ
- Високо стой!
- Но те не са високи,
терзаят ме с интриги и лъжи.
Приписват ми измислени посоки,
на лаврите си
всеки там лежи.
Любуват се
на собствените пози,
но като глутниците влизат в бой.
Какво би казал в случай като този?
- Високо стой!
***
Не могат да не ни простят
потомците, ако научат,
че е звъняла женска плът
под пръстите ни
като ручей;
че зидали сме манастир
с делата си, макар и скромни
и че сме вдигали на пир
наздравица -
добро да помнят;
че сме им вярвали до смърт
във битките си неепични:
ще дойдат те - да продължат
живота,
който ни обича.
ДОВЕРИТЕЛНО
Без да сме излишно придирчиви
и да правим от мухата слон,
но във стиховете ни правдиви
липсва
доверителният
тон.
Казват, времената са такива -
станали сме други, щем не щем.
Но защо тогава той прелива
като
неизпуснат
водоем
в пълноводни опуси и книги -
истински проблем неразрешим…
Е, у нас иди-дойди - търпим го,
но у другите
е нетърпим.
И все пак без спастрената вяра
в толкова студения ни век
даже кълнче няма да покара,
а да не
говорим
за човек!
ХУДОЖНИК
Замах… И четката лети…
Отдръпва се, очи присвива -
човек, въртящ се на пети
замислено
покрай статива…
Уж пиеше допреди ден,
уж беше блед, почти отчаян,
а днес е като окрилен
от подтик,
и за него таен.
След седмица, ако го зърнеш,
захвърлил четката, лежи -
назад не може да се върне,
а трудно е
да продължи.
Но пътя си, с последни сили,
завършва с щрих непредвидим,
докато ние сме броили
овце - по-бързо
да заспим.
ИЗОБРАЖЕНИЕ
Сърната, гонена от фараона,
върху стената древна и изронена
е същата сърна - от векове…
Към нея все така лети стрелата
и тя във безизходица се мята,
но малкото си все така зове…
ЕЛЕГИЯ
Знаех - трудно ти е, че ме няма
толкова години по гурбет.
Исках да те въведа във храма,
всичко бях предвидил,
но - късмет:
ненадейно пипна ме проказа
и отиде целият ми блян
в селото ни най-подир да вляза
с тюмбелеци
и със армаган.
Всичко бих ти казал, либе Стано,
но не зная как да се реша:
гробът ми във Гърция остана
и те милвам
само със душа.
—————————
тюмбелек - кован звънец, поставян на добитъка. бел. авт.
ЛЯТО НА МАРИЦА
Мога дълго реката да гледам,
от водите й бързи пленен…
Тя и краха превръща в победа,
ако в нея, успокоен,
съзерцавам духа на небето,
който в бързите струи лети
и в подмолите топло просветва
като кротко блаженство почти…
***
Мълчи на прага ми мъжът,
мълчи, потресен, слисан, гостът.
И как да го окуража
със нещо весело и просто?
До шията потънал днес,
не може сякаш и да гъкне.
Но никой няма интерес
от дупката да го измъкне.
Помогнах му - да залича
неправдата. Но оттогава,
не се обади, замълча…
Ех, Господ здраве да му дава.
Разбирам ясно вододела
и станалия разнобой,
но проверих така на дело
дали мой ближен е и той.
МАСКАРАД
Нямам маска
според правилата.
И отвръща се, смутен, светът.
Но боли особено, когато
все напират,
за да я свалят.
И макар че,
казано накратко,
всеки е под дрехите си гол,
да науча кой ми е приятел,
ще ми трябва
океан
от сол.
***
Един написал
свръхмодерна книга,
а друг във Рим с награда заблестял.
Да ги четеш, ще значи да повдигаш
за меден звонк
камарища от кал -
поетът трябва
да се състезава
единствено със мъртвите щурци,
чиято музика звъни отляво,
впечатана
с невидими
резци…
ПОМЕН ЗА ПРИЯТЕЛ
За църквата е той самоубиец.
За жена си - мъж, най-после мил,
по който тя дори и век да вие,
дори насън
не би я навестил.
Снегът затрупва спомените мудно,
едно е ясно, при това добре:
във град голям, еснафски и безлюден
той предпочете
просто да умре,
да се сбогува без въздишка с този
свят, който няма как да порасте
и няма ироничната му проза
във час на размисъл
да прочете.
А той, прекъснал на живота лентата,
не я събра във книга, все зает,
защото бе почувствал - сто процента,
че и това е
суета сует.
***
Да оцелея трябва аз.
Да оживея трябва, казвам…
Макар че е светът към нас
жесток
като сърдечен
спазъм
и ни поваля, както пеем,
и ни краде, докато спим -
ще трябва аз да оживея,
но не за реквием -
за химн…
БАЩА МИ
Той превъзмогваше с търпение
и трудностите, и скръбта,
а Достоевски неизменно
му беше брод
към милостта.
Каква невероятна хавра
светът ще стане, не узна
и никога не би повярвал,
че сме пред
ядрена война.
***
Този, който я нападне пръв,
който във снагата й се впие,
ще се дави в собствената кръв
и ще се разкайва
пред Русия…
Питам нашите дебелокожи
властници под стихналия свод:
ние ли ще сме в очите Божии
най-неблагодарния
народ?
***
Ако руски сили без атака
влязат в София с маньовър прост,
с рози във ръцете ще ги чакат
русофобите
на Орлов мост
и ще ръкопляскат, и ще вият
със плакати - като на парад.
А които бяха за Русия
ще мълчат,
изтикани назад.
КРАЕН КВАРТАЛ
На сушина, превит на две,
клошарят препрочита Тютчев.
За миг, за два ще изреве
кола, но в много рядък случай.
Внезапно мъж с качулка черна
връхлита - да го нарани
и в суматохата вечерна
отлита книгата встрани.
Клошарят стар приема боя -
изглежда слаб или почти,
но територията своя
той знае как да защити.
А цензорът със поглед ясен
върху съдрания си лик
сега най-после е съгласен
с нецензурния му език.
***
Да се отпуснеш на тревата
и да забравиш, че си бил
свидетел на един развратен
и измекярски
водевил,
който към тинята ни влачи,
но ние, както си личи,
под спуснатите си клепачи
отдавна
нямаме
очи.
НЕВОЛИ С НЕВОЛЯТА
В усойната гора крещяхме с брат ми.
И тя, Неволята, се появи.
„Едно посолство спешно ме изпрати” -
отметнала косица,
промълви.
Заробихме се с дългове. Взаимно
ни завладя полека завистта.
Под чужда свирка скачаме за трима.
Колата още
си стои
в калта.
ПАЗИТЕЛ
Обхожда бойниците рано,
оглежда всеки древен зид,
отпъжда кацналите врани:
защитник,
воин,
страж
и гид.
Навсякъде вилнеят схизми,
държави рухват в пепелта…
Едничка мисъл го пронизва:
да не погубят
крепостта!
Дано не я затрият само
невразумителни ръце,
души без любороден пламък,
лица
без собствено
лице.
Но той ще пази от проклети
унищожители дома…
Ще пази крепостта превзета,
без бой
предала се
сама.
СМЯНА НА ИМЕНАТА
Израснах някога във малък град
на улица със име „Максим Горки”.
А после строят падна и злорад,
елитът нов
опустоши
с възторг
предишното. И улицата светла
преименуваха в „Иван Асен”.
Писател руски с български владетел
коварно
сблъскаха
във този ден.
Застъпникът на бедни и несретни
изринат беше и засипан с мрак,
но никой от чифчиите в градчето
не се възпротиви
на този
факт.
————————————-
чифчия - земеделец. бел. авт.
ПЛАШИЛОТО
Издигнаха се всички свраки
и закръжаха с вид унил,
а то се вгледа в полумрака
да види кой го е спасил.
Свистеше отдалеч кордонът
със клюнове като резци,
че прашка на хлапак прогони
охранените наглеци.
„Доброто трябва със юмруци
да бъде - каза си без глас, -
по-рядко паразитни звуци
длетата си ще впиват в нас.”
„Момче, почакай ме, защото…”
би с ярост викнало почти,
но нямаше език, горкото,
молбата си да изкрещи.
СКИЦА С ГАРВАН
На жицата е кацнал пак
и ме оглежда любопитно.
С мен търси може би контакт…
А после с грак
в небето
литва.
Изглежда може с часове
да си клюкарства този гарван…
Но аз със чужди грехове
не искам
да се натоварвам.
НЕПРАВИЛНА ПРЕЦЕНКА
Веднъж в студенската квартира
отвън внезапен звук дочух.
Стените даже завибрираха
и аз смутен
напрегнах слух:
под тежки стъпки коридорът
кънтеше като скръбна вест.
Дали не идва Командорът
душата ми
да вземе днес?
Поех си дъх - припламна кратко
във мен животът като свещ.
Отворих бавно… До стената
се беше кротнал
таралеж.
НАХЛУВАНЕ
Пристигат конници в галоп
със вятър в знамето прочуто,
а край единствения топ
подготвят
празнични
салюти.
Тече потокът от лица
покрай навъсените стражи.
Развежда бузести деца
един
телохранител
важен.
Не спират вече трети ден
приготовления безкрайни…
А кралят, явно възхитен,
обувки дамски
мери
тайно.
Кралицата чете роман
трансджендърски и прогресивен.
Във майсенския порцелан
шампанското
искри
игриво.
След малко ще се събере
на бала прелестната свита
и дами - пърхащо море -
напред-назад
ще запрелита.
Оркестърът ще свири туш…
И никой в цялата държава
не подозира - чужд ботуш
през границата
преминава…
***
Така неумолимо се стопяват
селата, че ти идва да крещиш.
Но за управленската ни плява
не струват те
дори съдран
афиш.
И си отива бавно и сурово
един, погълнал чужд, отровен плод,
живеещ ден за ден - като затворник,
убит
от примирение
народ.
***
Някъде изчезнаха врабците.
И пчелите вече не жужат.
Старците след младите отлитат
във чудовищния
водовърт.
Няма как на жълтите павета
да почувстваш и да разбереш,
че държавата, от смърт обзета,
си отива
като късен скреж.
И на ничията територия,
в бившата държава, в близък ден
ще се върне нечия история -
да изтрие
българския ген…
ПИСМО ДО КРАЛЯ
Не искам да се връщам
при тези племена,
които все намръщени
се пощят в тишина…
А жрец, загърнат в плаща,
с металния си рог
по-умните изпраща
при мрачния им бог.
Те вярват във летежа
на злия истукан
и погледът им тежък
във нас е прикован.
Направихме им лодки,
дарихме им компас
и някой ден ще дойдат
самите те при нас.
СЕНАТОР
Не ми разправяйте за Рим -
аз виждам неговия залез:
над Форума се вие дим,
от трупове
е Тибър ален.
Съседът ми по вила тук
прелиства римските закони,
а франките разбиват с чук
александрийските
колони.
Защо да се залъгвам, че
ме чака по-различна участ?
Кръвта ми днес ще потече
по стълбите,
във всеки случай.
Но говорете ми за Рим…
От бъдещето ви отблясък -
на вас ще е необходим,
нашественици,
този разказ.
ПРОТЕСТ
Приветствах тази смела драма,
но тя след час ме вцепени:
единия водач го няма,
а вторият
стои
встрани,
на третия му е студено,
не пускат при народа друг,
а и народът разделен е
и масово
го няма
тук.
УРОК НА ИДЕОЛОГ
Дойдох и ето, че в момента
съм като боксьор пред рунд,
а словото ми е циментът
на този
многолюден
бунт.
Какво ли за света не сторих
без капка личен интерес,
но няма моята история
с фалстарт да свърши
точно
днес.
Защото, целият във рани,
ще кажа в своя монолог:
не мога и деца да храня,
и да ви бъда
вместо бог.
Дано е всеки неуморен
при крах и даже при реми…
Учете се на отговорност -
на щурм
поемайте
сами!
ТРИУМФ
Обкръжен от цялата си свита,
в цирка влезе като римски бог
и към него като към спасител
възгласи летяха
навъзбог.
Спомни си за всичките изклани
и към себе си изпита жал:
щом като с въстание не стана,
ще опитат с примка
и кинжал.
Въпреки че беше светло лято,
ненадейно го докосна мрак -
стори му се, че за миг в тълпата
бе съзрял жената
на Спартак.
***
Сигнал е даден за атака,
но даже да изглеждам слаб
ще кажа: никъде във мрака
не виждам армия,
ни щаб.
Малцината, поели в поход
срещу невидимия враг,
месомелачката охотно
и тихо смазва,
но - до крак.
А няма случай във архива
на миналите векове,
разпръснатата съпротива
победата
да изкове…
***
За да спре
триумфът на смъртта,
моля се на ангелските чинове…
Марширува всеки ден скръбта
във обезлюдената
родина.
С нетърпимо
гнусен маскарад
се прикрива в бившата държава,
че животът беше и е ад,
а капитализмът -
от лукавия.
***
Как угасва
в тъмното несретник,
как работят хората без дъх
ти не виждаш - правиш пируети
да останеш
на самия връх.
Твоят свят е
ясен, сит и кръгъл,
според мярката ти шит добре.
Но погледнато от моя ъгъл,
е върхът ти
дъно на море.
***
Къщици присвити, рядка кал
и унили есенни дървета.
Пътникът ще каже: „Пасторал”,
а живеещият тук: „Несрета”
Оцеляваш някак на ръба,
стиснал в зъби и насън душата.
Пътникът ще промълви: „Съдба”,
а живеещият тук: „Разпятие”.
ЛЕВИТАЦИЯ
Село пусто, град полуумрял -
като двама пийнали в мъглата
се подпират в уличната кал
и току
политат
над земята -
ето ги, кръжат над склона бял
и изчезват в пустошта голяма
като във картина на Шагал
в пътя си
към Кумовата
слама.
КЛАСИЦИ
Макар различни,
спорили са честно,
а днес е общ прискръбният им път -
в казаните за смет ги виждам често:
безспорни
и без спорове
лежат.
ВАВИЛОНСКО
Кога ли ще се проясни
небето? Толкова е тъмно.
В душите ни - пари, цени.
И кой кого
в нощта е гръмнал.
Така ни мами онзи хълм
със кулата наглед лъчиста,
а всъщност бавно крачим към
епохата
на Антихриста.
НЕСЪСТОЯЛИЯТ СЕ РАЗГОВОР
Веднъж ми каза злият дух: „Настава
часът с илюзиите да се разделиш.
Човешката природа е лукава.
На бас,
че няма
да я промениш!”
Помислих си: „Пред бъдещите кризи
най-вече мен калява моят стих…”
И без със злото в разговор да влизам,
по пътя си
нататък
продължих.
ЖИВОТ
Крачета
във снега пред нас -
поредица от ръкописи,
които ще чете на глас
със пръстче
малчуганът слисан.
А вечерта,
премръзнал, плах,
за миг ще си рече унило,
че всичко бе запомнил в тях,
но буквите
са се стопили.
***
Безсилието като прежда
в кълбото си ни омотава -
безверие и безнадеждност
обзема хора
и държави.
Но да изпратим своя страх
по-надалече от дома си -
унинието също грях
е според
мъдрите монаси.
СРЕЩА
Силата ми
откъде извира,
ще ви кажа: имах Божи страх
и ми беше той ориентирът,
ала за земята
се държах -
там, където надпис
в пустошта
ме накара да го сричам тихо:
„Те от алчност, глупост, тъпота
своята страна
сами
убиха…”
***
Ех, селца, угасващи без ропот,
пръснати в тракийската тава,
помните ли как пристъпват кротко
под товара си
едва-едва
сивите коне, но вече няма
кон да видиш да препуска тук…
И какво е да си течен пламък,
няма да научи
моят внук.
КУЧЕ
Насън видях - една опашка светна
и си припомних в зимните ни дни:
то беше верен, но ревнив свидетел
на първите ни
под венчило
дни.
А после ден и нощ се завъртяха,
кънтеше всепобедният му глас.
Луните се търкаляха над стряхата
и кучето
старееше
със нас.
Какво ли няма по света - когато
то остаря, във кучката съседска
се влюби и лудува цяло лято
с възторг, познат добре
от дните
детски.
На двора ни, щом сняг скова полето,
го виждах цяло в лед да си мълчи.
Така ще го запомня - под черджето
със вперени
към оня дом
очи.
***
Нахлува студ отвън, ръми
и завладява ме тъгата:
предупрежденията ми
съвсем
отидоха
на вятъра.
Народът бързо се топи,
Бог греховете ни пресмята
и няма дълго да търпи
да я скверним
така
земята.
***
Има часове -
в безсилен срам
мисля си, задавен от обида:
даже и душата си да дам
за човека,
няма да го види…
И денят,
опустошен, застива
в лаконичните ми редове.
Вярно, има часове такива…
Но са редки
тези часове.
***
За някои ще бъде непривично,
но аз съвсем не съм го казал пръв:
животът Горе е съвсем различен,
той само тука,
долу,
е такъв.
И ако с вас залагаме изцяло
единствено на земен коловоз,
как ще съзрем, че тленното ни тяло
за безсмъртната
душа
е мост?
***
Един ден
моя дух ще отнесе
Синът Човешки в своята държава,
но словото ми кой ще пренесе
нататък -
по незримото трасе…
Защото друго не,
а то остава.
РЕШЕНИЕ
Омръзна ми от жертвоприношения,
от идоли със каменни лица.
А Той говореше за Възкресение,
за рая, населяван
от деца,
за Божието Царство, във което
ще влязат кротките сред светлина…
И аз презрях хетерите превзети.
И възжелах
небесната страна.
Не съм велможа и не съм мъдрец,
но след като Го чух да казва ведро,
че на душите наши е ловец
загърбих моя свят
и Го последвах.
КРАЯТ НА ДВУБОЯ
И двамата са те Симон.
Но първият е вече Петър
и спазил Божия закон,
ключар ще бъде на небето,
а вторият е твар лукава,
сеяч на всякакви беди…
Но в Рим за Божия прослава
в двубой все пак ще се изправят
и Петър ще го победи.
ПОДЗЕМНО
Ще се завърнем ли във катакомбите,
щом Антихристът се установи?
Историята в тежките си томове
за нас
едва ли ред
ще промълви.
Но няма под земята дълго време
да бъде всеки християнин сам,
че ако съдим по морала земен,
съвсем
не сме излизали
оттам.
ЗНАК
Никой няма този знак да види,
но ще го почувства сам човек -
той за праведните е предвиден,
че ще бъде
дялът им нелек,
но след изпитания сурови,
в края на изминатия път
Бог ще им изпрати благослова:
преди рая вечен -
лека смърт.
***
Старинна книга. Свещник. Стол.
Ръце, преплетени в молитва.
Духът с невидим ореол
към изначалието
литва.
И няма друго - кал, звезди
полека се отдалечават…
А над световните води
единствената цел
изгрява.
ПОРИВ
Ти, който всичко виждаш в необята,
дори съдбата на едно врабче,
стори така, че вредом по земята
добрия
към добро
да го влече,
да не затъва в пътища коварни,
а щом застинат нашите черти,
делата ни на слаби, грешни твари
всеблагият
Отец
да опрости.
