МОЖЕ И В ПОРАЖЕНИЕТО ЧОВЕК ДА БЪДЕ ГЕРОЙ
интервю на Марин Кадиев с писателя Николай Хайтов
- Др. Хайтов, защо пишете?
- Защото ми се пише. Има хора, дето ги сърби да пишат. Понякога тоя сърбел е много повърхностен. Както има бързо минаваща любов, така има и „сърбел”, който минава бързо. То е, изглежда, въпрос на дарба. И на жизнен опит. М. Горки казва: „Аз не мога да си представя писател без биография”, т.е. човек, който няма жизнен опит, не е страдал.
Преди известно време един младеж искаше да му прегледам разказите и пожела да му кажа истината. Прочетох ги и усещам - всичко е измислено. Казах му - ако искате моя съвет, 10 години не пишете нищо. Само живейте и ако имате дарба, тя ще ви чака.
Щом отново ви „досърби” да пишете след тези 10 години, хващайте перото и господ да ви е на помощ. Дарбата не увяхва, но трябва да се „наторява” с опит - тогава цъфти и се развива.
- Вашият голям творчески възход започна с „Шумки от габър” - една книга за многоликата и сложна „душа” на Родопите. Търсехте ли съзнателно човешки проекции в природата, която изобразихте в тези прелестни есета, очерци и разкази?
- Аз не написах тази книга, за да възпея варовика, бука и бора. Това са дърветата - какво ще ги описвам. Аз ги рисувам дотолкова, доколкото зад всеки бор или бук, или дори камък се крие човешки характер.
Понякога един бор олицетворява един аристократ от старото време. Или един рицар от тези, дето смятат за позор да легнат или да клекнат по време на стрелбата.
Освен изправените борове, в гората има и букови пръчки, които пък много умеят да се превиват - те са друг характер, олицетворяват други хора в живота. Сред растенията човек открива много свои близки и познати, много човешки характери, сблъсъци и драми. „Шумки от габър” е, най-общо казано, една иносказателна книга.
- Коя беше причината за написването на „Диви разкази”, книгата, която окончателно Ви утвърди като един от най-ярките съвременни белетристи?
- Ако в един разказ човек не казва нищо, той по-добре да не го пише. Писателят иска да сподели с хората своите открития. Във всеки разказ трябва да се казва по нещо. Аз пиша, когато искам да споделя едно чувство, една истина, своите идеи с хората. В това се състои първопричината за написването на „Диви разкази”.
- Защо голяма част от Вашите герои, носители на истински добродетели и духовни ценности, не побеждават, а търпят поражение? Такива са героите от разказите „Ибрям Али”, „Дърво без корен”, „Дърво за огън” и др.
- В живота нормално е човек да търпи поражение. Всъщност, ако искате да знаете истината, героят става герой в битки и поражения. В борбата. В страданието. Когато се опитва животът да го бие и пребива.
Ако победите бяха леки и всички побеждаваха, нямаше да има герои. А може и в поражението човек да бъде герой по начина, по който понася поражението. И по начина, по който се съпротивлява на злото.
Що се отнася до героя от разказа „Дърво без корени”, той не се примирява.
Той се връща в село, при своите, при работата и може да се очаква, че ще победи. Той не се примирява, а действува, бори се, съпротивлява се на желанието на своя син, който иска да го превърне в един тлъст домашен декоративен котарак. И побеждава сина си. Затова е герой.
- А има ли влашовци в живота?
- Влашо от разказа „Пътеки” съществува и живее в Асеновград, казва се Влашо Пинтиев - пътищар. Сварих го, когато правеше пътеки. Те са двама такива - пътищари доброволци - и са в съревнование. Даже другият се беше разсърдил, че не съм писал за него.
Има много хора, които, без да правят пътеки, са влашовци. Аз се възхищавам от Влашо, че се е освободил от хипнозата на парата. Известно е, че главният стремеж на мнозина хора е да забогатеят и живеят по-охолно, а Влашо се задоволява с 1,50 лева на ден.
Той се е освободил от тиранията на материалните си нужди, задоволява се с най-необходимото, а това е истинско постижение на човешкия дух. Истинско освобождение. И мъдрост.
Това са вътрешно богати личности, за които главната наслада в живота е творчеството. Присъствието на тези хора в наше време, сред нас, ни ободрява да мислим, че не всички са увлечени от консумативната стихия. Влашовци са хора с бъдеще. Това са хора творци по природа и призвание. Творци по възпитание.
- Разкажете как се заражда мисълта на един разказ и каква е ролята на прототипа, когато пишете. Илюстрирайте Вашите съждения със създаването на разказа „Изпит”.
- През 1961 г. писах история на село Манастир. (Аз съм написал историята на Асеновград, на Девин, на Смолян, на моето родно село Яворово). В село Манастир отидох при един кацар. Попитах го как прави каците, а той ми отговори:
„Лесно правя каците, лек ми е занаятът, ама идват халосани хора, не знаят какво искат. Онзи ден идва един и настоява да му направя каца - да събира 300 оки извара и да може да я изгребва с ръцете. Не си прави сметка, че като я закара в село - ще му се смеят на кацата, та махни на кацата, ами и на мене”.
Това ми се оплака кацарят. След това се разделихме, тръгнах си аз по пътя, върнах се в София, но неговите думи останаха в ума ми. Взех да си довъобразявам какво ли ще стане, когато оня, с широката каца, я закара в село и така, малко по малко, измислих разказа „Изпит”.
Думите на кацаря в случая изиграха ролята на тласък. Тласнаха въображението ми и ме накараха да си представя работата с тази необикновена каца по-нататък. Ето повода за написването на този разказ.
- Вие сте от писателите, които употребяват диалектизми. Какво значение отдавате на диалектните думи във Вашите творби?
- В нещата, които аз съм написал, диалектните думи заемат широко място. Особено в „Диви разкази”. Тези думи са ми помогнали да предам в тънкости характерното чувствуване и мислене на моите герои, които са повече родопчани.
Лошото на диалектните думи е, че не всякога са разбираеми за всеки читател, та не бива да се употребяват в големи количества. Ако една диалектна дума не е достатъчно позната, значението й трябва поне да се подразбира.
Голямото значение на диалектните думи е, че те обогатяват езика. Те са като кладенци - винаги можеш да извадиш вода и да си полееш „градинката”.
- Как реагирате, когато не Ви харесат произведенията?
- Когато не ми харесат произведенията, ми е криво. Няма човек да му е драго. Работата е в това - да не се разсърдиш и разфучиш, а спокойно да премислиш - няма ли право оня, който ти е казал, че творбата ти нещо не струва или има някакви пороци. На мене обикновено жена ми първа чете онова, което съм написал и тя е на топа на устата.
Когато има нещо да не струва - казва ми го в очите. Обикновено излиза права.
А когато мине време, сам започваш да гледаш на това, което си писал, като на чуждо и откриваш неговите недостатъци по-добре, отколкото в първите моменти. Докато написаното е още „топло”, много е важно да има кой да ти казва истината в очите.
- Известно е Вашето отношение към прекалената употреба на чужди думи в българския език. А какво мислите за чуждите собствени имена, които се увеличават непрекъснато у нас с всяка година?
- Моето отношение към чуждите собствени имена у нас ясно съм изразил преди години, когато написах сценарий за един многосериен телевизионен филм „Семейство Калинкови”.
Там имаше една серия „Кръщаването на детето” - действието се развива в дома на Мони и Катя. Възниква спор как да се кръсти детето. Всеки от родителите иска да е на негово име, но това са четирима родители, а детето едно.
И започват младите да приспособяват името, за да угодят на всички, вземат по нещичко, по някоя сричка и така скалъпват името на новороденото - едно смешно, измислено, никакво име. Вместо да му сложат хубаво българско име. Да, но българските имена сега не са на мода.
Вече никой не кръщава детето си Петко, защото било просто име. Виктор да, но Петко - не, Хенриета - да, но Христинка - не.
Слагат се нови чужди, мазни имена, а българските се губят и като слушам около себе си имената, като че не си в България, а бог знае къде, по Европа или оттатък Европа.
- Вие започнахте този телевизионен сериал, в който поставихте много актуални проблеми на съвременното семейство, но после други написаха нови сценарии. Защо позволихте други да дописват сериала?
- Нека и други от тоя хляб да поядат.
- Кои са Вашите любими автори и какво четете обикновено в свободното си време?
- Времето за четене е малко. Чета обикновено в неделя. Предпочитам книги по история, етнография, мемоари, пътеписи. Препрочитам стари любими книги.
Мои любими писатели са Софроний Врачански и Захари Стоянов.
Може ли да се намери подобна искреност като тяхната, която те завладява и те кара да им вярваш докрай. Много ми харесват също Каравелов, Елин Пелин, Йовков. Обичам Михалаки Георгиев, Цани Гинчев, Емилиян Станев.
От руските класици най-много ми допадат Гогол, Тургенев, Чехов, Толстой. Гогол звучи напълно съвременно. Той е голям сърцевед и човековедец (човекознайник). „Мъртви души” е една световна, една велика книга. Може би това е най-полезната книга за живите души.
Има книги, които съм чел само веднъж. Една хубава книга трябва да се чете на всички възрасти, тя трябва да се прочете няколко пъти. По-добре е да препрочетеш книгите, които са хубави, отколкото да четеш литературни фалшификати.
- Каква е ролята на бележника и документа във Вашата писателска дейност?
- Четох в „Златна роза” на Паустовски, че той отрича бележника. Не си служа с бележник. Той смята, че онова, което е важно, ще остане в паметта - тя ще го задържи, но моята?
Аз на моята памет не вярвам, затова вадя си писалчицата и си записвам онова, което ми е направило някакво впечатление - дума, израз, пословица, случка, интересен образ на човек и т.н. Имам много тетрадки с такива записи. Те ми помагат, подсещат ме. Намирам, че за хора с по-несигурна памет воденето на бележник е много полезно.
Що се отнася до документа, неговото значение е голямо при писането на очерк или очерци. Моята книга „Хайдути” е изградена главно въз основа на документи.
- В такъв случай има ли измислици в „Хайдути”?
- Основните факти са предадени исторически точно и вярно. Ако има измислици, те са в подробностите. Какво е било времето, настроението, някои детайли в отношенията. Документалната книга е като една манджа - подправките дават нейния вкус, макар че си може и без тях. А вкусът в литературата е важно нещо, да не кажа - най-важно.
- Как работите и кога? По-точно как разпределяте работното си време?
- Маяковски е казал: „Тонове руда трябва да преработиш, за да извадиш грам благороден метал.” Писателството е най-трудоемкият занаят. За написването на един разказ от 10 страници - 10 дни са малко. Даже след като си го „написал”. С други думи, писателят трябва да пише редовно, тогава той придобива рефлекс.
Щом изгубиш рефлекса, бият ти дузпата, както на спортиста. Писателят не тренира ли, работата му не върви. Щом не работя една седмица - две недели блъскам, за да си дойда във форма.
Може да се пише по половин час, но трябва да е всеки ден. Аз работя само сутрин от 7,30 докъм 12,30 ч. Без почивка, на един дъх. Да се пише по 8-10 часа е един изтощителен процес. След обяд не мога да пиша. Има писатели, които пишат през нощта, аз не съм от тях.
- Каква е ролята на вдъхновението, когато пишете? Какво е това вдъхновение?
- Вдъхновението е настроение за писане. То е свързано с подем на въображението и духа. Ако щете, с кръвообращението. Някои пият кафе, за да изпаднат в настроение и подем, други чай, трети не знам какво си. Аз си изпивам една чаша хладка вода с мед - става още по-добре, ако се изстиска половин лимон.
Това са витамини, най-идеалното гориво за организма, което не оставя никаква „сгурия”. Вдъхновението може да се организира чрез добро наспиване, движение, усилено кръвообращение.
Говоря за себе си, за другите как е, не знам. Всеки по своему се спасява или заблуждава. Основното е обаче идеята. Голямата, вълнуващата идея по правило предизвиква и голямо вдъхновение.
- Изхождайки от Вашата художествена практика, не стигнахте ли до извода, че има някакви правила за писане?
- Няма правила за писане. Не четете за това теория на литературата. Има теория на литературата, която служи за обща култура, но няма теория на литературата, която да научи човек как трябва да чувствува, да мисли и да пише. Ако има такова нещо, то всеки ще може да стане писател.
Това не означава, че при писането няма никакви, макар и общи закони. Закон е например, че без дарба писане, искам да кажа, художествено писане, не може да има. За писането трябва дарба. Второ: трябва да си образован и културен, вътрешно богат, с раздвижено въображение и ум, за да можеш успешно да пишеш.
Трябва да имаш жизнен опит, за да не смучеш от пръстите. Да си страдал и познаваш какво е мъка и страдание. Да се вълнуваш от онова, което става в човека, и да не лъжеш. Има още много правила за писане, но и тия са достатъчни.
- Стигат ли, за да обясните с тях как се създава едно белетристично произведение?
- Сядаш и пишеш… ако има какво да кажеш. Рецепти за писане няма - сядаш и пишеш. Ако ти дойде - написваш го. Не ти ли дойде - господ да ти е на помощ.
- Какво разбирате под родно място и каква е неговата роля върху Вашето духовно битие?
- Родното място е велико нещо. То не е само вън от тебе, а и в тебе - една духовна обновяваща сила. То е като майчина пазва - винаги може да стопли сърцето ти било със спомен, било с физическото си докосване. Ти си вплетен и втъкан в родното място и то в тебе е вплетено и втъкано.
Имам предвид родното място със своя духовен свят, в който си израснал, също и веществените неща в него - къщите, дърветата, природата. Има в моето село една могила. Там съм прекарал детството си и няма в нея камък, който да не ми напомня или говори нещо. Нещастни са тези, които си нямат едно истинско любимо родно място.
- Това, което споделяте за родното място, има ли връзка с написването на разказа „Детски очи”?
- Този разказ написах в един момент на тъга по родното място. Спомних си как съм гледал отгоре, от високото (моето село е на 1000 метра над морското равнище), как съм гледал влака, дето пълзи като гъсеница от Пловдив към Асеновград, и съм се чудил колко ще е това голямо и какво ли ще има в него. До дванайсетата си година аз не бях стъпвал в град и не бях виждал влак.
Когато по-късно видях големия свят, тогава разбрах колко е мъничко моето родно село и всичко, дето ми се е виждало едро, изведнъж се смали, издребня и още повече ми домиля. Вие по-нататък сами ще разберете колко е хубаво да можете да гледате на живота и нещата с детските си очи.
- Вие започвате да се занимавате сравнително късно с литературен труд. Смятате ли времето до 35 години за „загубено”?
- Ако бях започнал да пиша на 20 години, едва ли от мене щеше да излезе нещо. Писането на проза изисква много да знаеш, много да си патил и препатил. И не просто да си живял живота си уютно и спокойно, а да си го изстрадал. До 35-та си година аз това съм правил: живял съм, без да се вглеждам в себе си и в другите, за да видя как това или онова ще се напише в книга.
Тези свои жизнени запаси аз сега използувам в писане-то. Тъй че изобщо не може дума да става за „изгубено време”.
- Има ли сега ярки белетристични творби?
- Защо да няма. Понякога има, ако става дума за разкази, но рядко. По-често се срещат хубави романи, повести, стихотворения, но разкази наистина по-рядко. Чувал съм от Орлин Василев, че ако се появи в печата хубав разказ, трябва да се гърми с топ. Както се гърми, когато се раждат принцовете или се посрещат царските особи.
Ето аз толкова години съм редактор, много разкази съм чел, но рядко ми се е случвало да открия разказвач, да прочета за пръв път хубав разказ. Все пак случи ми се да прочета един такъв разказ за някакво муле, написан от един бивш железничар - казва се Георги Пашев от Пловдив, сега автор на няколко прозаични книги. Чуден разказ!
За толкова години редакторство в списание „Родопи” попадал съм на още два-три подобни случая. Така е, защото хубави разкази се раждат рядко. А защо е тъй - не знам.
———————–
Алманах „Зорница”, 1984 г.