Непубликуван разговор на Марин Кадиев с Николай Хайтов от 27 декември 1982 г.

- Др. Хайтов, страхувате ли да се докосвате до острите конфликти в нашата действителност и дали съществуват днес още герои като Влашо от разказа ви „Пътеки”?

- Писателят трябва да работи с конфликти. Не може литература без конфликти, без сблъсъци, защото само в сблъсъците се раждат характерите, а героите стават герои.

Остават герои, когато влизат в съизмерение, в борба с други герои, с други действуващи лица.

Няма ли сблъсъци, конфликти, няма действие, няма характери, няма образи, няма литература… Само че върви го разправяй това на засегнатия.

- Тези ваши съждения бихте ли подкрепили с пример?

- Например случай с разказа „Пътеки”. Понеже споменавам там местности около Асеновград, началникът на районното пътно управление си помислил, че в този разказ него съм имал предвид и ми написва едно писмо, че съм „изопачавал истината”, че той е първенец, че никога не е гонил пътищарите и т.н.

Обяснявам му, че това е разказ, в разказите всичко е измислено, но той възразява:

„Защо като е измислено, имената на местностите са си останали както си е в действителност? Пък и имената на героите като Влашо, доктор Шумков, Харачев и пр.?”

И като помислиш - прав е човекът. Взех тогава и в третото издание на „Диви разкази” измених имената.

Промених и названията на местностите - да не се разбира, че действието се развива около Асеновград. Да не навредя на началника.

Началникът на районното пътно управление все пак излезе човек разбран, но с други мои „герои” си имах по-големи неприятности.

- Бихте ли разказали?

- През 1968 или 1969 година, не помня със сигурност, може да се направи справка за това, се излъчи по телевизията моята пиеса „Кучета”. Не другия ден звъни телефонът в къщи рано-рано. Обажда се мъжки глас: „Казвам се тъй и тъй, работя в отдел „Пропаганда” на Министерството на земеделието. Ваша ли беше снощната пиеса?”

Като чух „Пропаганда” в Министерството на земеделието, помислих си, ето сега ще ми кажат „Браво, че си написал селска пиеса!”, но работата не излезе тъй.

Вместо да ми каже „Браво!”, човекът започна да ме калайдисва: „А бе, как можахте бе, другарю, да направите отрицателен герой един зоотехник? Та не знаете ли, че сега техниците и механизаторите са на гребена на вълната в развитието на нашето съвременно селско стопанство? Не четете ли вестници, не се ли намери другиго да направите отрицателен герой и защо изобщо ви е потрябвал отрицателен герой?”

Слушах и мълчах, какво да му кажа, щом не разбира, че един отрицателен герой още не значи отрицателно съсловие.

От Адвокатския съвет се получи пък оплакване - пак по повод на същата пиеса „Кучета”, че положителният герой Бузата хванал отрицателния герой зоотехника за гушата и му казал: „Ах ти, гад! Адвокат!” Зле им прозвучало.

Оказва се, че никое съсловие не иска да излъчи отрицателен герой за литературата, затова мнозина автори предпочитат исторически теми. Накиснеш някой византиец или болярин - няма кой да ти се сърди и оплаква.

- В такъв случай смятате ли, че съвременната тема е опасна територия?

- Не бих нарекъл съвременната тема „опасна”, а по-скоро - деликатна. Що се отнася до въпроса ви - съществуват ли днес Влашовци, - ще ви кажа. Съществуват! Те са между нас.

Та Влашо от „Пътеки” (както вече съм казвал и на друго място) е действителна личност. И не е сам. Освен него в Асеновград има още един доброволен пътищар на обществени начала. Казва се Георги.

Те са си разделили планината: единият работи на изток от реката Асеница, другият на запад. Георги се различава от Влашо с това, че употребява цимент, работи и с взрив. Цимента носи в раница.

Когато Георги прочел за Влашо, се беше оплакал на един мой приятел, че не съм писал за него, въпреки че той работи и с цимент. Разбира се, Влашо е и символ.

- Вие сте писали и проза и драма. Каква е, според вас, разликата между диалога в белетристиката и драматургията?

- Разликата е първо в количеството: драмата се изгражда само на диалог, а в прозата диалогът играе спомагателна роля. Инак, качествена разлика няма: в добрия диалог всяка дума трябва да върши работа, да попада като куршум в набелязаната цел. В диалога паразитни празни приказки не бива да има.

- Вашите герои са обагрени с някаква трагичност и в повечето случаи загиват. Защо?

- Истинският героизъм обикновено се заплаща с живота. Така е и в действителността, така е и в литературата. Животът е поначало драматичен и трагичен. Животът е борба, а в борбата не може да не падат жертви. Така е в живота, така е и в литературата, която възпроизвежда живота с помощта на словото.

- Става дума за драма и проза. Имате ли определени предпочитания?

- Пиесата е хубаво нещо, докато я пишеш, но след това излиза от ръцете ти и влиза в ръцете на режисьора, на неговия помощник, на актьорите, осветителите, гримьорите и т.н. - в ръцете на една дружина и всеки ще иска нещо да пипне, докато в края на краищата, случва се, че не можеш да познаеш - това, дето се разиграва на сцената, твое ли е или не е. А на прозата това й е хубавото, че каквото си направил - така си остава. Хубаво, лошо - това е.

- Разкажете как се създава един разказ, например разказа „Към върха”?

- Ако питате за повода по написването на разказа „Към върха”, то е една среща в местността „Дамлъ дере”, Девинско. Там видях един възрастен човек да присажда круша в букака, ей така за бог да прости. За хаир. Когато го попитах защо върши това, дали му плащат, той кимна отрицателно: „Че защо да ми плащат? Аз си го правя за мене! И за пилетата. Нека да кълват круши, хубаво да пеят.”

И той е един „Влашо”, само че не прави пътеки, а присажда круши. Творчески човек. Боде го нещо да създава. Не му се лежи, както се лежи на някои по-млади от него. А като го гледаш - нищо човек. Стар, побелял, куц на това отгоре. Болеше го петата, но той ходи, драпа се въз баира, пет пари не дава. Просто ме потресе това нещо. Такъв беше случаят.

- Как стигнахте до такава вглъбеност в природата, че в сборника с разкази, есета, очерци „Шумки от габър” тя е като жива?

- Не знам. (Не се шегувам.) Не мога да ви обясня. Скоро пътувах за Пловдив, някъде по средата на пътя има бряст - стар, очукан, само три-четири клонки стърчат. И едната - пуснала пъпки. Като старец, който чака пролетта и му е радостно, че е все още жив.

- Кой е най-щастливият миг от живота ви?

- Най-голямо щастие съм изпитал, когато след седем месеца престой в Пловдив като чирак в един колониален магазин, една нощ избягах и си отидох в село.

Беше една майска утрин, полето цялото цъфнало, а моя милост се връща и за първи път от седем месеца - без чорбаджия на главата. Като че криле имах. Не ходех, а хвърчах.

Трябва човек да загуби свободата си, за да разбере, че няма по-голямо благо на земята от това да си шаваш свободно.

- Какво е мнението ви за съвременната младеж?

- Младежта - като младеж: лудува, играе й се, танцува й се. На по-зрелите, възрастните хора, това не им е по угодата, а забравят, че и те са били на това положение. Изискват от младежите да бъдат тихи, кротки, мъдри като тях. Забравят, че на младостта това й е хубаво - че е буйна. Та то е и грозно един млад човек да се омъдри като старец.

Младият трябва да си отиграе, да не жали, че не си е отиграл. Мене само едно нещо ме тревожи, че не възпитаваме у младите достатъчно трудови навици. Оставяме ги да четат, да четат, да четат, а пък малко ги учим на труд.

А като стане човек на 20 години, без да е привикнал на труд, той мъчно се приучва след това. Ние, българите, правим живота на младите излишно и дори вредно лесен.

Не ги оставяме да се помъчат, че да знаят какво е мъка. Още не проходили - въвираме в ръцете им леките коли. А сетне като повече пораснат - какво да им подарим - самолети? А ние, родителите, сме си криви за това разглезване. Младите са това, което ние сме направили от тях.

- А какво е отношението ви към българската естрадна песен?

- Повечето не пеят, а блеят. Текстовете на песните, с малки изключения, са тъпи, еднообразни, без динамика и драматургия. Има добри певци и певици, но са малцина. Появяват се от време на време и прилични естрадни песни, но и те се броят на пръсти. Другото е шумотевица. Напразно клатене на вятъра.

- А допадат ли ви родопските народни песни?

- „Изворните”, оригиналните песни - да!

- Другарю Хайтов, всичко изпод вашето перо е от Родопския край. С какво ви привличат Родопите?

- С това, че са ми родни.

- Дали съществува такава любов, каквато е описана в разказа „Дервишово семе”?

- Съществува - разбира се.

- Разказът „Мъжки времена” по лично преживяване ли е написан?

- О-хо! Де да беше тъй!

- Вие сте главен редактор на сп. „Родопи”. Приемате ли за печат разкази и очерци от неизвестни творци?

- Всичко приемаме, само да е тематично свързано с Родопите.

- Споделете нещо от вашия живот, което да бъде полезно за всички.

- Човек истински се учи само от собствен опит. От собствените страдания. Така че, страдайте, не се въздържайте. Ако можеше без собствен опит, всички хора щяха да бъдат умни и непогрешими.

Лично аз не бих живял в света на непогрешимите, даже ако бих имал възможност, защото там по всяка вероятност ще бъде скучно.