Йоан Нечев

Белият бус се клатушкаше като пиян по изровения асфалт, където преобладаваха дупките. Някои от тях си бяха направо ями, но имаше тук-таме и нескопосани кръпки.За да не падне в някоя от тях, превозното средство по неволя изпълняваше своеобразен слалом. Пътят вече се движеше сред полето и покрай него зеленееха или жълтееха различни по големина ниви.

- Ето! - рече си писателят Тишо Перото, като се мяташе на седалката до жена си, госпожа Флора Зелениковска. - Този път едва ли води до някакъв културен център.  А ние сме в плен на едно дръгливо старче, което се опитва да се преструва на розовар.

При едно рязко завъртане на волана Тишо усети, че големият нож на колана му заби твърдата си кания от глиганска кожа в далака му.

- Край! - мярна се в ума му. - Заклаха ме със собствения ми ловджийски нож още на път към подземието…

Всъщност белият бус тъкмо завиваше към една поляна с отпечатъци от гуми по зелената трева. В далечината се виждаше дървена барака.

- Той бил по-извратен, отколкото си мислех! - констатира писателят с изострените сетива. - В тая барака сигурно има банциг или най-малкото трион, с който реже жертвите си. И няма начин да не е ръждив…

Писателското му въображение веднага зарисува кошмарните сцени, които неминуемо предстояха. Той разкопча якето си, за да може по-лесно да извади пистолета и застина в трескаво очакване.

- Стигнахме - обади се бай Георги и спря буса до бараката. - Може да слизате.

- А няма ли да ни вържеш? - не издържа Тишо, при което жена му го изгледа учудено, да не кажем нещо по-силно.

- Падаш си по майтапите ли? - усмихна се широко бай Георги. - Хайде, вземайте чувалите и всеки да си хване ред!

- Ред ли? - стресна се писателят. - За какво?

- Ами, нали сте дошли да берете рози? Ей ги редовете - посочи зад бараката старчето. -  По 250 метра всеки. Ще късате само цъфнали рози, без пъпките. Виж го как ме гледа! Булка, ти не си ли му казала, че отивате на розобер?

- Казах му - отвърна с половин уста госпожа Флора.

- Не ми изглежда да е от най-досетливите - почеса се бай Георги и се обърна към Тишо:  - Ти какво работиш, мой човек?

- Писател е - обади се жена му.

- Е, за разнообразие, тук ще е берач - каза старчето. - Тука много не пишем. Затова пък работим. Ама, размърдайте се, де!

Тишо като насън слезе от буса и стъпи на мократа земя. Отляво наистина се простираха невисоки редове, накичени с рози. Жена му пъхна един найлонов чувал в ръката, но той не реагира, защото вече гледаше бараката. Тя бе покрита с найлон, а едната й страна липсваше. Вътре се виждаха един счупен стол и част от канапе, сложено направо на земята.

- Тука ще почивате, ако някой се измори - тупна го по рамото Бай Георги, от което той едва не подскочи. - Тоалетната е отзад. Ето ви и престилки.

Писателят машинално тръгна след жена си и се озова пред един ред. Усети, че госпожа Флора му надяваше престилка.  На корема му се появи голям джоб. Той бръкна вътре, но беше празен.

- Той е за розите - прошепна му благоверната. - Хайде да започваме! Виж, другите вече са подкарали редовете…

- Хайде, холан! - опъна се Тишо и разпери ръце. - Ами, кога ще ни колят? Аз за какво го мъкнах тоя пистолет?

- Щото толкова ти е акъла! - уведоми го госпожа Флора. - И гледай да не се спънеш в ножа си! Откъде измъкна тоя ятаган?

- А-а, не! - извика тихо и някак обидено писателят. - Така не може! Цяла нощ съм се мятал в кошмари, а се оказах сред поле от рози! Къде дават така?

Жена му не отговори. Та вече береше розите, докато той още зяпаше в пространството. Из редовете се виждаха две цигански фамилии от около три поколения. Имаше и деца, и старци. Криминално настроеният писател се почувства в безтегловност. Целият му бабаитлък се изпари при тази миролюбива картина. Слънцето бавно се издигаше на небето и лъчите му блестяха по капките роса на розите. В далечината на север се издигаше могъщият силует на Балкана, а в основата му се белееше малкият град  Карлово. Във въздуха се носеше песента на птиците, но тя му звучеше доста еднообразно.

- Това са пъдпъдъци - обади се госпожа Флора, сякаш отгатнала мислите му. - Слушай ги как пеят, милите!

Писателят неволно се заслуша и с учудване установи, че тя е права.

- Пъдпъдък, пъдпъдък! - чуваше се от всички страни.

- Е, как е? - появи се бай Георги, който се бе хванал да бере съседния ред. На главата си имаше бейзболна шапка с надпис „Нирвана”. - Харесаха ли ви розите?

Едва сега Тишо осъзна колко чист и прозрачен е въздухът и всичките му криминални измишльотини се стопиха в него.

- Абе, бай Георги - рече той - всичките тия рози наистина ли са твои?

- Имам още четири такива масива - отвърна дребното старче. - Там сега работят други хора. От двайсет и четири години бера рози. Това е роза „Дамасцена” Ти чувал ли си за Дамаск?

- Чувал съм - рече Тишо. - Ама не съм го виждал.

- И аз, но все се каня да отида - размечта се бай Георги. - Та тези рози от там произхождат. Усещаш ли уханието? Това е най-ароматната роза на света.

- Гледай ти! - рече писателят. - Прилича ми на райска градина.

- Така е - съгласи се възрастният човек. - Но иска ръчички. Иначе ще прецъфти и ще окапе…

- Няма да окапе, докато аз съм тук! - рече Тишо и започна да бере ароматните цветове. В този момент усети тежестта на газовия пистолет в якето си.

- Бай Георги - обърна се той към стопанина -  искаш ли да ти подаря един пистолет?

- За какво ми е? - учуди се старчето. - Няма по какво да гърмя, освен по бабата…