интервю на Марин Кадиев с писателя Николай Хайтов

- Каква е според Вас, др. Хайтов, ролята на семейството за формирането на човека?

- Разбира се, решаваща! Това е толкова ясно, че ми е дори неловко да говоря на тази тема. Друг е въпросът как се възпитават децата в нашите съвременни семейства и въобще, как се е променило семейството като възпитателна среда през последните десетилетия.

- Вие какво мислите по тоя въпрос?

- Мисля, че семейството загуби малко нещо от своите възпитателни възможности. Имам предвид връзката „родители - деца”, която се доста попресука, обтегна се и изтъня, след като майките заработиха навън от къщи, а дядовците и бабите получиха преди всичко продоволствено предназначение в домовете.

Сега децата и родителите се виждат за кратко, доста набързо, малко си говорят, и то обикновено за училището. Другояче, особено в града, като че ли не може и да бъде. Там детските заведения поемат все повече грижата за отглеждането на децата и въпреки това семейството все още играе най-съществена роля за възпитанието или невъзпитанието на децата.

- С какво мислите, че родителят най-силно влияе за възпитанието на своите деца в нашето съвременно семейство?

- И в съвременните, и във всички семейства, от всички времена, най-силно влияе на възпитанието (за лошо и добро) личният пример на родителите. Не отдавам на родителските поучения почти никакво значение. Традиционните наставления: „това трябва”, „онова не трябва”, „това бива”, „онова не бива” се изпаряват при първото примерче, което показва на детето, че родителят му говори едно, мисли друго и върши трето и четвърто.

Образци на поведение в семейството се попиват само от родителския пример, като от най-голямо значение според мен е трудовият климат в семейството.

Трудолюбивите родители, без да искат, развиват и у децата си творческите наклонности, особено когато те целенасочено вкореняват в децата си трудови навици, като ги карат наравно с тях да участвуват в поддържането на домакинството, почистването, в пазаруването, а дори в готвенето.

НЯМА ПО-ПОЛЕЗНО НЕЩО за децата от това постепенно приучване на труд.

И НЯМА ПО-ВРЕДНО, КОГАТО РОДИТЕЛИТЕ - МИЛОМАЙКОВЦИ, СЕ ВПРЯГАТ САМИ ДА ВЪРШАТ ВСИЧКО, ЗА ДА ИМАЛИ ВРЕМЕ ДЕЦАТА ИМ ДА УЧАТ.

Времето за учене никога не се свършва, дори до края на живота, а времето за вкореняване на трудовите навици изтича горе-долу до към десетата година и пропуските в това отношение са непоправими.

Ние, съвременните българи, имаме една порочна склонност: да правим лесен живота на децата ни, а това е, чини ми се, най-голямата поразия в семейното възпитание.

Има родители, които возят децата си до училището с кола, даже когато не е зима, нито пък училището е далече, без да мислят какво самочувствие вдъхват у тях още в най-крехката им възраст и с какви тежки последици е свързано това не навреме изградено фалшиво самочувствие.

- Защо фалшиво? То е реално…

- Фалшиво е, защото истинско самочувствие е само онова, което идва от доказани собствени превъзходства, а не от чуждите, та били те и родителски.

- А какво бихте казали за ролята на училището?

- Нищо особено. Нашето съвременно училище се стреми преди всичко да увеличи знанията на учениците, а възпитанието е на втори, да не кажа - на трети план.

И там, в училището, според мене не словесните наставничества играят определящата роля, а личният пример. Една несправедлива оценка пред лицето на класа събаря всички идейно-възпитателни словесни кули, без остатък!

- Това са може би отделни случаи…

- Мисля, че не са „отделни случаи”. И ще ви кажа защо! Знаете всеобщия стремеж и направление в нашите училища към ликвидиране на второгодничеството. Забележете, не става дума просто за намаление на второгодничеството, а за неговото ликвидиране.

Какво означава това практически? Това означава въобще да няма слаби ученици, които да „остават” и да повтарят класа, т.е. да няма слаб успех и бележката „слаб”.

- Какво лошо има в това?

- Няма нищо лошо в това да си пожелаваме разни хубави работи, каквото е желанието да няма слаби, а следователно повтарящи ученици. Лошото е, когато това желание се превърне в едно почти служебно изискване, защото осъществяването му не е възможно, а поставянето на невъзможни цели неизбежно води до опорочаване на нещата. А защо не е възможно да няма слаби ученици?

Защото не всички ученици имат еднакви заложби за запаметяване на знанията, които се опитва училището да им даде. Има в това отношение и силни, и средни, и, разбира се, слаби ученици. Има ги - това е истината.

Между другото, това съвсем не означава, че слабите ученици са във всички случаи по-малоценни от останалите, от силните.

По-малоценни са техните запаметяващи „устройства”. Те просто по-мъчно запомнят и получават понякога двойки, но в живота такива „слаби” ученици проявяват понякога неподозирани дарби и способности.

Най-слабият ученик от моя клас в гимназията стана почти гениален колбасар и принесе не по-малко полза на обществото, отколкото двамата пълни отличници, които станаха (и си останаха) обикновени средни чиновници. Мога да ви дам в това отношение купища примери.

Искам да кажа, че слабата бележка не означава вечно „клеймо” над ученика и не е беда, че той ще повтаря класа. Просто ще го принуди да се понапъне.

Нашата непримиримост към това омразно на всички „повторение” е остатък от едно погрешно старо схващане, че „човекът е „табула раза”, нещо като бяла книга, на която всичко може да се напише”, едно схващане, което напълно пренебрегва наследствеността.

Сега наследствеността е факт! Изучен е в детайли наследственият механизъм и вече никой не се съмнява в това, че има наследственост и че тя в една или друга степен определя човешките способности.

Разбира се, не подценявам обучението, възпитанието, нашето целенасочено старание да усилим добрите и „тушираме” негативните заложби у човека, но на всекиго е ясно, че възможностите ни в това отношение, поне засега, не са безгранични.

Или с други думи, каквото и да правим в училището, колкото и умно, колкото и упорито да го правим - слаби ученици ще има, а следователно и второгодници, и това ще е напълно естествено…

Не е естествено да искаме да няма. И не само че не е естествено, но, повтарям, че е вредно, защото поставянето на едно невъзможно изискване пред учителите неизбежно води и до извращения: учителят се вижда принуден да пише спасителните тройки и четворки, за да няма повтарящи ученици и да не попада той лично в категорията „слаб учител”.

Защото има една вътрешноведомствена сентенция, която гласи, че „няма слаби ученици, а слаби учители”. Така започва една поразия, наречена изкуствено завишаване на успеха.

По-откровено казано: започва фалшифициране на успеха и нашето добронамерено по начало желание да изстискаме всичките учителски дарби и способности в полза на изоставащите ученици се превръща за добросъвестния учител в непрестанно изтезание, а за обществото - в беда.

- Не е ли тази дума силна?

- Не знам дали е силна, но сигурен съм, че е точна. Да се появиш с една диплома, на която пише примерно „много добър”, а ти имаш знания и способности за “тройка”, това е и своего рода икономическа беда.

Със своето свидетелство за зрелост отиваш в университета и понеже и там системата е горе-долу същата, т.е да няма второгодници, случва се много често специалистът да влезе в живота със своята “надута”, несъответна на неговите способности диплома, и да започне на държавна сметка да се учи да строи мостове, да тори земята, да прави пътища, да ръководи индустрията, транспорта и прочие, само че с цената на хиляди левове грешни народни пари…

Ето там ни „удря” малката безобидна уж лъжа в оценката на учениците. Та кажете ми, възможно ли е половината завършващи гимназиите да са отличници? И в повечето случаи нито един останал! Реално ли е това?

Проверката дали е реално или не, вече в национален мащаб, идва при изпитите за кандидат-студенти в университета, където 40 на сто от явилите се отличници получават „слаб”. Защо се получава този неочакван, поразителен „пад” в знанията и способностите?

Всъщност няма пад, а една сравнително обективна оценка изважда наяве недъзите, произходящи от форсирането на успеха в средните, пък и в другите училища, от вулгаризираната надпревара към самоцелния успех.

Тази надпревара измъчва и учителите, които са „на топа на устата” и трябва да правят компромиси със съвестта си, ако не искат да се изложат на риска да бъдат заклеймени като професионално некадърни.

Разбира се, учителят трябва да прави всичко, за да обучи своите ученици, но и учителските способности имат предел и не бива да се изисква от учителя да накара природата да се усмихва, когато тя отчаяно се мръщи в някой неподатлив на учебна обработка хромозом или пък ген.

- Ние се изместваме от нашата основна тема - възпитанието…

- Напротив, ние нагазихме в средата на темата, бих казал, до гуша, защото тези порядки в нашето съвременно училище се отразяват в най-висша степен и на възпитанието на учениците: те знаят повика, че „няма слаби ученици, а слаби учители”.

Знаят, че учителят, каквото и да прави, ще бъде принуден в края на краищата да напише „тройка”, когато е за двойка, и четворка, когато е за тройка, защото от това е заинтересуван преди всичко той - учителят.

Даже ако ученикът откаже да отговаря или не се яви на изпита, в повечето случаи тройката му е в кърпа вързана, затова има ученици не слаби, а просто мързеливи, които не си дават труд да учат, осланяйки се само на своето осветено ученическо право да не „повтарят”. Стига се дотам, учителят да гони ученика да го изпита или да го моли само да се яви, за да му пише тройката.

Но да оставим тези ученици - слабите или симулиращите слабост - и да погледнем какво става сред другите, добрите и способните, пред чиито очи се слагат незаслужени тройки и четворки. Как се отразява тази очевидна несправедливост върху тях?

Да не говорим за това, че постепенното изравняване на слаби и силни онеправдава в последна сметка добрите, трудолюбивите, способните…

Как се отразява това върху нравствено-етичния и моралния климат в училището, това несправедливо подравняване? Пак ще попитам, как?

- И какво е Вашето заключение по този въпрос?

- Според мене не е имало нищо по-вредно от Девети септември насам от невъзможната и непотребна цел да няма второгодници, т.е. слаби ученици.

- А сега, позволете да попитам, какви добродетели формираха у Вас вашите родители?

- Моите родители нито време са имали, нито намерение да се замислят за моето възпитание. Те просто ме въвлякоха в работата от дете, а другото само си се намести.

Велико нещо и преди всичко велико възпитателно средство е трудът! Второ като него няма! (Казали са го мнозина, аз си позволявам да го повторя и бих го повтарял непрекъснато).

- Кой е за Вас идеалният учител?

- Идеалният учител е този, НА КОГОТО УЧЕНИЦИТЕ СЕ ВЪЗХИЩАВАТ.

- Помните ли образи на Ваши учители и с какво са Ви те привличали или отблъсквали?

- Кой не помни своите учители? За щастие аз имах удоволствието да се възхищавам на моите учители.

- Кой според Вас трябва да става учител?

- Само този, който прегръща тази във висша степен творческа професия - с обич и увлечение. Учител, който не си обича работата, е чума и за учениците, и за образованието, и най-паче за възпитанието им. Защото учителят гради с живи сърца и умове основите на обществото и не е пресилено, ако се каже: каквито са учителите - такова е и обществото…

- Възпитанието наука ли е или изкуство?

- Нито е наука, нито е изкуство. ВЪЗПИТАНИЕТО Е ПРИМЕР!

——————————

в. „Литературен фронт”, 3 август 1978 г.