интервю на Марин Кадиев с писателя Николай Хайтов

- Кажете ни, другарю Хайтов, приятно ли е да сте писател? Защо пишете?

- Защото ми се пише… А колкото до другия ви въпрос - работата, която човек обича, винаги е приятна. Аз обичах и работата си като лесовъд. А и някои от по-предишните си работи обичах.

- Извинете, какво друго сте работили?

- Бях в една кръчма келнер. Това също беше интересна работа. Надпреварвахме се с другите момчета кой може да сложи на лявата си ръка повече чинии със супа. Аз например достигнах до осем!… пълни чинии със супа, една до друга и една над друга само в една ръка! А в дясната - други чинии.

- Не ги ли изтървавахте?

- Аз се упражнявах първо с празни, бракувани чинии, след това - пълни с вода, и най-сетне - пълни със супа. Само веднъж строших три чинии, пълни със супа, но ги платих. Сложиха ми ги на сметката.

- А-а-а!

- Така е. Всичко се слагаше на сметката. Като знаеш, че всичко се плаща, отваряш си очите и не чупиш. А като знаеш, че не се плаща или че баща ти ще го плати, по не си даваш зор! Аз дори мисля, млади момчета и момичета, че вие сега чупите понякога, а не плащате. Строшеното трябва да се плаща - това би трябвало да е основен закон… Но не само това беше интересно. На мене ми беше интересно като келнер, че виждах, че се движех сред много и всякакви хора: груби, нежни… Всякакви. Приказливи, мълчаливи. Стипци и разпуснати. Хората ми бяха интересни: да ги гледам, да ги слушам, да ги наблюдавам. Изобщо, няма по-интересно нещо върху нашата планета от човека. А писателството какво е? То е опипване, изучаване, изследване на човека - нали това го знаете от учебниците по литература?

- Има ли правила за писане?

- Няма. Правила няма. Ако имаше правила за писане, щяхме да организираме един курс по писане на стихове… Или на романи. А можеше да направим и литературен завод! В него би могло да има например „цех за романисти”, „цех за есеисти”… За разказвачи на къси, средно дълги и най-дълги разкази… Искам да кажа, ако да имаше правила за писане. Сега се правят електронни машини за превеждане, за композиране на музика, но за писане, слава богу, още няма направени компютри.

- Защо казвате „слава богу”?

- Защото, когато бъдат измислени машините за писане на романи, разкази, повести и пр., писателите ще станат излишни. А това ще бъде зле за писателите, които не могат да вършат друго. Дето нямат друга някаква професия. Във връзка с това бих искал да ви кажа, ако тук има кандидати за писатели, да си вземат една хубава професия първо, пък след това да пишат и писателствуват! Казвам ви го сериозно.

- Какви професии бихте ни препоръчали?

- Всекиму - различна. Всекиму тази работа, тази професия, която той би работил с най-голямото, с максималното (прощавайте за чуждата дума) удоволствие.

- Защо се извинявате? Думата „максимално” често се употребява. Тя е почти българска.

- Защото човек би трябвало да се извинява, когато пренебрегва българска дума заради чужда. Защото ако всеки започне да говори с чужди думи (както е тръгнало), утре ще четем произведенията на Вазов и Йовков с „Речник на българските думи в чуждите езици”. Това значи, да не сме вече българи, а някакви „духовни чергари” (както Пушкин се е изразил), които скитат подир своя добитък от едно на друго чуждо място. От една в друга чужда езикова мера. Които нямат родно място.

- А какво бихте ни казали за родното място?

- То е велика духовна сила. Родното място. Особено е важно родното място за писателя. Толкова важно, колкото е родният език. Родното място, това е един свят, и то светът, в който се ражда и оформя един писател. Ако в творчеството на един писател не присъствува, не се усеща, не личи родното място, родният край, родината, той е духовен чергар. Или по-точно, духовен бежанец в собствената си родина. На всички добри писатели най-добрите произведения са духовно свързани с хората, традициите, с живота и природата, с ароматите и миризмите на родното им място. Ако се случи да ви попадне книга, която на нищо не мирише, в която няма „цвят и миризма”, ще знаете, че авторът й или няма родно място, или го е забравил. Нали знаете кое вещество няма цвят и миризма?…

- Водата!

- Точно така. Значи, видите ли, че произведението няма цвят и миризма, много е, значи, водата в него. А литературата, както и виното не търпят вода. Водата ги разваля. И виното, и литературата, като им се налее вода - не замайват.

- Лесно ли пишете?

- Нищо хубаво не става лесно. А лошото пък - хич не става!

- Кога се чувствувате щастлив?

- Общо взето - непрекъснато (да чукам на дърво!). Ако човек, който живее на свобода, обича си работата и няма язва, и въпреки това не се чувствува щастлив, значи, трябва да му има „нещо”. Искам да кажа, че или не е в ред, или пък има погрешна представа за живота… Животът не е мандра…

- Какво, какво?… Какво не е, че тука не разбрахме!

- Мандра нали знаете какво е?… Вие, май, не всички знаете. Мандра е, когато в планината се съберат много дойни овце, млякото им се издоява, събира, бие се в специални каци (сега се работи, разбира се, с центрофуги) и се вади маслото или пък се подсирва, без да се вади маслото, или се пра ви кашкавал. Това е мандра. От едната страна се влива мляко, от другата тече сирене, масло, кашкавал. Та исках да кажа, че много погрешно смятат някои живота за мандра, от която може да се очаква само сирене, кашкавал и главно масло: пакетирано, топено, нетопено, прясно и солено - всякакво. Животът не е мандра, а работа. Труд. Движение, мъка, редувана с удоволствие, умора - с напрежение, сянка - със слънце, затишие с буря, борба с покой и самодоволство - с угризение и т.н. Животът е творчество. Борба. Ако не намираш удоволствие в творчеството, в борбата, мъчно ще намериш мястото си в живота. Ако искаш да взимаш, да получаваш, а не да даваш. Голямата работа е в даването! И когато пак се видим, да знаете каква е разликата между мандрата в живота и мандрата в планината!

—————

в. „Кооперативно село”, 14 септември 1977 г.