ПЕСОВЕ
драма
Написах пиесата за 10 дни в периода от 27 юни до 12 юли 2022 година.
Всяка прилика с познати лица и събития е случайна.
Действащи лица
Христо
Ана
Дидо
Пеки
Дого
Питбула
Ротвайлера
Трима украинци, емигранти, от спецотряди
Първа сцена - пред Стената
(Поляна, на която има градинска маса с няколко стола. На заден план - висока бетонна стена. Всичко това започва да се провижда няколко мига след началото на действието.
Развиделява се, но в първия момент мракът е непрогледен. Чува се оглушителен лай на кучета. От време на време сред него се издига самотен вой, толкова печален, че кара косите да настръхват. Разнася се звън. В хода на действието става ясно, че звънецът е монтиран на масата. Сцената започва в момента, в който щраква запалка и краткият пламък осветява лицето на седналия Дидо, чиято пура пали изправеният край масата Дого.)
Дидо: Докараха ли ги?
Дого: Тъй вярно. Преди десет минути. Малко след пристигането ти.
Дидо: Къде са?
Дого: В лабораторията.
Дидо: Там оставете само него. Женската и малкото сложете в една от задните стаи. В стая 3. Има ли в нея нормална кушетка?
Дого: Тъй вярно.
Дидо: Занесете им закуска. Да ги пази Добермана. Сменете чаршафите.
Дого: Разбрано.
Дидо: Пеки справя ли се с прането и чистенето?
Дого: Не, от самото начало отказа да работи.
Дидо: Отказа? И какво прави по цял ден?
Дого: Лакира си ноктите. Пее. Представя си, че изнася концерт пред публика.
Дидо (прихва): Чалгарски боклуци. И тя, и предишните.
Дого: Няма да намерим като Бинка. Трепеше се от работа. Нищо, че беше куку.
Дидо (рязко): Никой не ти иска мнението.
Дого: Тъй вярно.
Дидо: Кой чисти сега?
Дого: Временно Питбула.
Дидо: Временно му увеличи заплатата. А като намерим нужната жена, ще го разкараме отвъд стената. Мъж, който не се гнуси да върши женска работа, е ф*утка, какъв ти питбул!
Дого: Слушам.
Дидо: Как са украинците?
Дого: Престарават се. Млатят до смърт.
Дидо: Озаптявайте ги. Целта е друга. Наех ги, защото у нас мъжете свършиха. Ще се оправим с тях, но сега са нужни. Внимавайте за наркотици. Не искам издънки с наркомани.
Дого: Тъй вярно.
Дидо (махва към стената): Защо лаят толкова?
Дого: Гладни са.
Дидо: Колко им даваш?
Дого: Половин дажба през ден. Както заповяда.
Дидо: Оставете ги гладни една седмица. Ще утихнат. Куче от глад лесно не мре.
Дого: Слушам.
Дидо: Инжектирайте им успокоителни.
Дого: Животински или човешки?
Дидо: Кучешки. Тук сме в кучкарник, Дого.
Дого: Тъй вярно.
(Влетява Пеки с протегнати ръце. Облечена е в разкопчан разкошен пеньоар, под който се вижда луксозен комплект бикини. Чалгата личи от пръв поглед)
Пеки (театрално): Дидо, Диденце, моето сладко момченце, колко съм щастлива, че дойде, умрях от скука. И тия кучета лаят като полудели, не мога да мигна.
Дидо: Това е кучкарник, Пеки. Развъдник на кучета. Ако беше рибарник и развъждах риби, щяха да мълчат. Апартаментът ти е от другата страна, изолиран е, няма как да ги чуваш.
Пеки: Обаче ги чувам, Диденце, цяла нощ лежа със запушени уши и пак ги чувам, разтърсват ме като ток. Нали следобяд ще си отидем в София?
Дидо: Няма да е следобяд, имам работа тук. (На Дого):
Дайте му начален тласък на оня. Слизам след малко.
(Дого излиза)
Пеки: Диденце, ти май не се радваш, че ме виждаш.
Дидо: Виждал съм толкова курви, какво му е радостното?
Пеки (не е очаквала думата, но е свикнала с нея, окопитва се със смях) Ей, шегаджия! Обаче ще ме заведеш на ресторант, нали, Дидо? Ти казваше, че наоколо има класни кръчми. Искам да се облека хубаво, Диденце, от един месец тъпея тук по анцунг и джапанки, няма с кой да продумам. Ти си им забранил да говорят с мен. Отивам да взема душ и да се гримирам, а, Дидо? И после ще излезем от тоя кучкарник, ще идем на кръчма?
Дидо: Наоколо има само гори и балкани, Пеки. Защо, лошо ли те хранят? Какви кръчми? Къпи се, гизди се, прави каквото ти харесва. Няма да излизаш оттук.
Пеки: Ама не е до яденето, Дидо. Искам да отидем някъде, страхотно облечени, ти и аз. Да танцуваме заедно, хората да гледат, да ръкопляскат, да ни завиждат, да ни снимат, да пишат и да четат за нас. Както беше допреди месец. Тук се чувствам в затвор, никой не говори с мен, взеха ми телефона, даже мама не знае къде съм.
Дидо: За майка си не се тревожи, обаждам й се, казвам, че си добре. Защото си добре, нали? Прекарваме си чудесно.
Пеки (внезапно изкрещява): Искам да изляза!
(Дидо избухва в смях. Сякаш в отговор отвъд стената се надига същият зловещ, неутолим вой. Дидо натиска звънеца. Звън)
Пеки: Къде съм? Кажи къде си ме довел?
(Явява се Дого)
Дидо: Тоя вой не се търпи. Приключвай.
(Дого излиза)
Дидо (към Пеки): Къде си? Много скоро ще разбереш. (Развеселен, тупва я по задника) Хайде, Пекинезче, подмивай се, мажи се, труфи се, сега съм зает, но следобяд дълго и страстно ще танцуваме! Във всякакви пози. (Разсмива се).
(Отвъд стената прозвучава изстрел и сякаш човешки - женски - смъртен вопъл.)
Втора сцена - лабораторията
(В средата, прикован към специален стол „за обработка”, седи Христо. Лицето му е окървавено. Около него са Дого, Питбула, Ротвайлера и три яки момци, украинци, голи до кръста, с торсове и ръце, целите покрити със страховити татуировки. Отзад, в дъното, невидим за Христо, се е изправил Дидо.)
Христо (говори на пресекулки по време на целия диалог с биячите): Къде са жена ми и детето?
Питбула: На по-добро място от твоето. (Удря го)
Христо: Убили сте ги!
Ротвайлера: Не бъди такъв оптимист. (Забива му кроше)
Христо: Шест мутри пребиват вързан човек. Класика.
Дого: Шубе ни е, че ако те развържем, ще ни смажеш.
(Удря го).
(Биячите избухват в гръмък смях)
Христо: Прав си. Щом сте ме докарали тук, значи господарят ви го е страх от мен. Нека поне има куража да се яви и да каже защо.
Дидо (отзад): Здрасти, Христо.
(Христо прави прави опит да се обърне, но не успява. Дого излива на главата му кофа вода.)
Дидо (минава отпред, към биячите): Оставете ни.
Биячите (докато се изнизват): Доскоро, Ицо! От нас нищо лично! Момче, не си отивай! Ще ми бъде тъжно! Пока-пока!
(Излизат)
Дидо: Животът на тия момчета е кучешки. Но не са изгубили най-човешкото - чувството си за хумор.
Христо (от устата му бликва кръв) Оценявам хумора им по достойнство.
Дидо (приближава се към него): Позна ли ме?
Христо: Дилян Матакиев, олигархът, който управлява България.
Дидо: Де да беше вярно. (Започва да го развързва) Имаш набито око на журналист.
Христо: Иначе казано - Дидо Кучкаря.
Дидо: Чест е за мен да те посрещна в моя кучкарник.
(Христо изплюва кръв почти в лицето на Дидо. Дидо инстинктивно се отмества, навежда се и разглежда изплюто.)
Христо: Всичко можех да си представя, но не и че лично ръководиш „обработката на клиентите”.
Дидо: Ааа, помислих, че ме заплю и щях вежливо да те упрекна, че не си достатъчно любезен гост, но виждам тук един изплют преден зъб. Когато първото ни зъбче падне, това е знак, че ставаме по-разумни, нали? (Подава му кърпичка) На „обработката на клиентите”, както ти се изразяваш, присъствам защото правя своите наблюдения. Избирам път към сърцето на клиента.
Христо: В буквален касапски смисъл?
Дидо: Или към мозъка му. Пак в буквален смисъл. Защо касапски, звучи грубо - нека го назовем анатомичен. (Разсмива се) Спокойно, не съм Ханибал от оная холивудска помия на ужасите. Опитвам се да определя към коя кучешка порода принадлежи човекът, поставен на оня стол.
Христо: Кучешка порода?
Дидо: Свикнал съм да мисля с кучешки категории. Професионално изкривяване от първите години на демокрацията, когато избрах кучешкия бранш. Интересува ме дали „клиентът” е куче пазач, дали е куче за борба, дали е ловно или декоративно, дизайнерско, префинено, изкуствено.
Христо: И какви кучета се оказват твоите клиенти?
Дидо: Само помияри.
Христо: Мила епитафия за жертвите ти.
Дидо: Моите жертви не заслужават епитафии, заслужават да изчезнат без следа. Какво, да не се уплаши? Не бой се, ти си уникален случай. Знаеш ли защо си тук?
Христо: Мога да предположа. Щом съм уникален случай, за какво беше тоя дивашки побой?
Дидо: Дивашки! Колко са изнежени софиянци, в какви джендърчета са се превърнали. Два шамара и вече плачат под фустата на мама или на булката си. Не си ли чувал виетнамската рецепта за вкусно приготвено куче? Един приличен бой с тояги и месото на кучето става крехко, топи се в устата. А тук сме в кучкарник (прихва). Защо ме гледаш така, не разбираш ли от майтап, бе човек?
Христо: Какво направи с жена ми и сина ми?
Дидо: Как бих посегнал на жена и детенце? Здрави са, читави са, преди час поднесохме мюсли на дамата и пюре на малкото. Доставихме дрехи за смяна и памперси. Някакви възражения? На колко е синчето ти - на годинка?
(Христо не отговаря)
Дидо: Много е интелигентно за възрастта си - същински бащичко. Памперсите не са добра вещ за мъжките животинчета, измислени са, за ги лишат от мъжественост, но какво да се прави, няма пелени на пазара.
Христо: Как мога да бъда сигурен, че жена ми и детето са живи? Че не си посегнал на жена ми?
Дидо (напълно освобождава Христо): Трябва специална магистратура, за да се научиш да развързваш всички тия джаджи. Аз още не съм я усвоил. Моите домашни кучета са се престарали, но какво да се прави - кучешка преданост. Ето те свободен, не прави глупости. За какъв ме смяташ - за вулгарен изнасилвач? От това как ще се държиш, зависи дали ще ти разреша след малко да видиш жена и палето - извинявай, исках да кажа хлапето (разсмива се). Ела да седнем тук.
(Кани Христо да седне край малка масичка с и сам сяда на другия стол)
Дидо: Колко още ще го чакаме това кафе? (Натиска звънец, монтиран на масата). Забранил съм телефоните в зоната наоколо, станаха вредни с това 5 G.
(Влизат Питбула и Ротвайлера с подноси с чаши, захар и кафеварка с готово кафе, сервират, излизат.)
Дидо (отваря кутията пури, на Христо): Заповядай.
Христо: Не, благодаря.
Дидо (избира, подрязва и пали пура, докато говори):
Ароматът на хаванската пура ни превръща в завършени мъже. Казваш, че знаеш защо си тук?
Христо: Казах, че се досещам. Очаквам да го чуя от теб.
Дидо: Ти имаш сайт с гръмкото название „Човекът е слово”, в който като оцелели след дезинфекция хлебарки, са се набутали всички политически противници на правителството. От твоя сайт те бълват поне по трийсет статии дневно, в които се смесват истини, полуистини и откровени лъжи, насочени срещу сегашното управление и изобщо срещу политическата класа. Българският народ е объркан, а ти си великолепен манипулатор и рейтингът на сайта ти стигна астрономически квота.
Христо: Така се получава при осем процента обществено доверие в парламента, нулево - в правителството и открито задушаване на свободата на словото, затваряне на независими медии и гонения над журналисти. Какво те учудва в тая ситуация? Трябваше да я очакваш. Ти си единият от тези цензори, другият е твоят опонент, олигархът, който контролира медиите извън твоята империя. Твоят „смъртен враг” - огледалният ти образ.
Дидо: Знаеш отлично, че нито аз, нито той, контролираме каквото и да било. България е завладяна земя, тук командва генерал-губернатор, маскиран като посланик на една задокеанска страна. Всички на тая територия - на територията на бившата българска държава - понятията трябва да са ясни - сме палячовци на конци. Един е назначен за „депутат”, друг за „министър”, трети за „олигарх”, четвърти за „генерален директор на националната телевизия”, пети за „независисим журналист”, който разобличава националните предатели.
Христо: И това положение не ти ли се струва унизително, господин назначен олигарх?
Дидо: Не, защото ако България не беше колония, аз нямаше да съм никой. Щях да съм хамалин на гарата - шегувам се, разбира се, но докъде най-много щях да стигна? До собственик на някоя малка фабричка или развъдниче за пудели. А сега съм всесилен - в рамките на позволеното от генерал-губернатора. И на това, което вече имам власт да си позволя самият аз. Просто имах късмет - бях на точното място в точния момент, когато се търсеха кандидати за олигарси. Точният момент е единствената нощ, в която се сменят две епохи, а точното място винаги е ДС. (Размива се) Оценяваш ли моята откровеност? Или говоря прекалено загадъчно? Чудя се обаче от кого си назначен ти, тъй като за трети път затваряме сайта ти, а той отново се появява.
Христо: Не можеш да излезеш от клишето „назначен”. Как тогава се чувстваш „всесилен”? Не съм „назначен” от никого, защото сам издържам сайта си. Никой не стои над главата ми, не ми дава пари, не ми заповядва. Предполагам, че не спомена случайно „хамалина на гарата”. Да, работя нощем като товарач, като най-прост работник. С тая заплата храня семейството си. Цялата мръсотия в тоя свят иде от алчността. Ние, българите, обезумяхме от алчност и от стръв да богатеем, без да работим. Но който иска да богатее, без да работи, трябва да продава - себе си. Купувачите ни внушиха, че това е единственият начин на съществуване.
Дидо: Честно - сега, в тоя момент, има ли друг начин на съществуване?
Христо: Аз съм пример, че има. Хората, които пишат в моя сайт, също доказват, че има и друг начин на живот.
Дидо: Тъкмо за „живота” е думата. Въпросът не е само в това някой да ти дава пари. А да гарантира живота ти. Защото ти се занимаваш с опасно за живота дело, Христо. Опасно не само за твоя живот, а и за живота на жена ти и сина ти. Кой стои зад тебе, кому си се продал?
Христо: Явно никому, щом сега сме в ръцете ти.
Дидо: Признавам, че доводът ти е сериозен. (Вглежда се в него) Подуваш се. Сложи компрес. (Взема парчета лед от малък хладилник, завива ги в кърпа и подава компреса на Христо, който го притиска до бузата си.) Не искам жена ти да те види с глава като тиква и да помисли, че съм те подменил. С някой от моите (прихва).
Христо: Издевателстваш. Настоявам веднага да видя жена си.
Дидо: Зависи от отговора, който ще дадеш на основния ми въпрос. Чух, че жена ти била актриса. Това значи тоалети, финтифлюшки, токчета, шивачки, фотографи, режисьори, театрални директори, всякаква снобария. Как покриваш тия разходи с хамалската заплата?
Христо: Жена ми… се отказа от амбициите си в театъра.
Дидо: И какво работи?
Христо: Касиерка. В супермаркет.
Дидо: Значи тя те храни? Ясно. Свободата на словото иска жертви. От другите, разбира се.
Христо: Излиза, че твоите гавази ни отвлякоха, пребиха ме и държат в неизвестност семейството ми, само за да можеш да се информираш лично за прекършената артистична кариера на жена ми, това ли е?
Дидо: Не ти отива. Слизаш до жълтата преса. В началото е нужна известна - как му казвате вие, журналята - комуникация - за да се опознаем, преди да преминем към същността.
Христо: За да видиш към кой тип помияри да ме причислиш?
Дидо: Това го казваш ти. Аз подхождам непредубедено. А сега идва главното. Съсредоточи се, слушай ме внимателно и ако греша в някои детайли - ме поправяй. Ще видим дали добре съм осведомен.
Преди десет дни в Солун се състоя среща на балканските държавници и лидерите на Европейския съюз за Западните Балкани. Ръководеше я шефът на Европарламента. Форумът бе на равнище президенти и премиери. Присъстваше и президентът на Турция, не ми е ясно доколко Турция е балканска страна, освен с откраднатите от България територии, но това бетонираше значението на срещата, решенията й щяха да бъдат аксиома за дълги години напред, щом ги утвърждава присъствието на регионалната сила, която коли и беси в тоя район. На тая среща бе поканен и българският министър-председател. Моето мнение за него напълно съвпада с твоето - това е имбецил, „назначен”, за да направи колкото се може повече пакости за отрицателно време (към Христо) Уиски, кола, сода?
Христо: Малко вода. От чешмата.
Дидо: Страх те е да не те дрогирам с някой препарат? Пробвал съм и съм отхвърлил тоя метод.(Налива вода от чешма в дъното, носи и подава чашата на Христо, докато говори) Нашият премиер, както той обича да се нарича, вдига правителствения Еърбъс, въпреки че с кола разстоянието от София до Солун се изминава за три часа. В самолета той взема любовницата си, началник на неговия кабинет - една шантонерка с диплома на юрист - и подбрана свита, която си държи езика зад зъбите пред жена му. В Солун той и ф*утката му, загорели от страст, се скриват в петзвезден хотел и се хвърлят веднага на колосаните чаршафи, а свитата се пръска да прави покупки по магазините. Същевременно пресслужбата на Министерския съвет разпространява съобщение за участието на „премиера” в Солунската среща „на върха” и дори „части от изказването му”. Но гърците и турците публикуват комюнике и снимки от срещата, на които българският прайм оглушително липсва. Скандалът взривява България. Дотук всичко е известно. Но историята има сенчесто продължение.
Христо: Давай го.
Дидо: В ЕС, тоест в САЩ, разбират, че в тоя момент могат да изтръгнат всичко от кретена, който са спуснали с парашут в премиерското кресло на България. Че той ще им поднесе на тепсия много повече от това, с което са го ангажирали при назначаването му, защото той не дойде на власт с изборна победа. На него му организираха изборна победа. Изравят го от смачканите чаршафи в хотела и по бели гащи, а най-вероятно без гащи, го откарват като пленник в една крайградска вила на брега на морето, специално поддържана от американските служби за подобни случаи. Персоналът на вилата е от проверени агенти, които рядко се сменят. За тях отговаря някой си Колин Френдли, с доста висок ранг, дегенерат, таен педофил. Педофилията днес не се смята за аморално и наказуемо деяние, даже е повод за гордост в някои среди, но за агенти в специалните служби не е препоръчителна, защото води до издънки. И ето Френдли е допуснал грешката да се забърка в каша с малолетния син на гръцки магистрат и оргията му да бъде заснета. Човекът, който е направил снимките не ги е предал никому, но държи Френдли в шах. Този човек е българин, на двайсет и три години, казва се Стефан Николов и работи в същия хотел, в който си развява оная работа нашият инфантилен „премиер”. Същия хотел, в който организира своите сладки секс-игрички и разкрепостеният чичко Колин. Ехо, следиш ли мисълта ми?
Христо (с усилие): Да.
Дидо: Този Стефчо е от Червен бряг, градче край Плевен - и от дете показва изключителен талант по математика и физика. Единствен син е и семейството, макар и бедно, се пренася заради него в София, за да може да завърши престижно средно училище. Дипломира се като първенец на Софийската математическа гимназия. Не заминава да следва в Англия, каквото е било първоначалното му намерение, защото майка му се разболява от сърце, а баща му умира. Ако беше заминал като студент на Запад, щеше положително да бъде вербуван от техните тайни служби. Но той записва електронно инженерство в Техническия университет в София, който напуска само след две години, защото майка му се подлага на сложна операция в чужбина. Стефан се грижи известно време за болната си майка, но когато тя се стабилизира, заминава да работи в Гърция, защото е влязъл в значителни дългове заради лечението й. По времето на нашата история, той е незаменим служител във въпросния хотел в Солун и може би е вербуван от руската разведка. Разбира без никаква трудност къде откарват българския премиер, защото имбецилът е пиян и надрусан, крещи като каруцар, че го отвличат. Стефан веднага се свързва с Френдли и го принуждава да го включи в персонала на вилата. Разкошна сграда впрочем. Имам снимки. След като бе разконспирирана, я обявиха за продажба. Слушаш ли или заспа? Скучно ли ти е?
Христо: Напротив, разказваш много интересно. Имаш образен език.
Дидо: Благодаря. Най-интересното предстои. Във вилата оставят уважавания „премиер” да се наспи, да изтрезнее, да му излезе кокаинът от носа - по-точно през носа - и безцеремонно му заповядват да подпише решение за сваляне на ветото над Северна Македония за влизане в ЕС, нота за изгонване на седемдесет руски дипломати, което ще доведе до пълен разрив с Русия, документ за разполагане на още четири американски военни бази на наша територия - безплатно, както досегашните - и приемане на неопределен брой американски военнослужещи. Всичко в най-унизителен и опасен за България формат. И не само това - задължават го да подпише таен акорд за фактическо предаване на част от Добруджа с морската й ивица на американците, изселване на българското население оттам, което си е чиста проба етническо прочистване и изпробване в този район на вибрационно оръжие, насочено срещу останалата част на страната. Отделно го карат да приеме у нас още двайсет биолаборатории, които се изнасят от Украйна заради войната. По същество това е пълна капитулация, тотално лишаване от суверенитет, даже привиден. Компенсацията за имбецила е добавяне на името му в комюникетата като участник в солунската среща на върха за Западните Балкани и подправянето на снимките - показват му готовите фалшификати, на които в края на задната редичка, след албанския вицепремиер, стои някакъв замъглен силует с монтирана идиотски ухилена муцуна - неговата. Имбецилът подписва всички документи на секундата, без капка колебание, толкова го е шубе от жена му. Пускат го по живо, по здраво, той си взема шантонерката, сбира си свитата от олигофрени и триумфално кацва с Еърбъса на летище София. Медиите се надпреварват да публикуват новите снимки, а Народното събрание го поздравява за добре свършената работа. И тук, не щеш ли, в историята се намесваш ти. Намесата ти е наистина историческа.
Христо: Какво имаш предвид?
Дидо: Два дни след връщането на министър-председателя от Солун, докато още се биеше в гърдите колко тежи мнението му сред колегите и пред ЕС, твоят сайт публикува видео и аудиозапис на разговорите и подписите в тайната вила. Публикацията ти излезе със заглавие „Историческо национално предателство”. И то си е точно такова, според мен. Медиите разпространиха материала, даже сороските телевизии бяха принудени да го направят. Скандалът стигна до най-глухото загиващо село. България гръмна, разлюля се от протести, всички политически сили вътре и вън от нея, се надигнаха. В парламента се внесе вот на недоверие на правителството, предстои падането му. Страната влезе в политическа криза, радикалните кръгове зоват за съд и ешафод - макар че у нас смъртно наказание няма и самите „радикали” джавкат като домашни безобидни булонки. Но нещо се промени във въздуха, в атмосферата. Нещо страшно се надига и дава отпор. Видя се, че така повече не може да се управлява. Заформя се торнадо, което ще помете цялата така наречена „политическа класа” - знам мнението ти за нея, моето е същото, макар да съм част от - как го наричате - „задкулисието”. Е, кулисите се разхвърчаха. Вече няма задкулисие. Но тия, които го въплъщаваха, все още командват в света, командват и в България. И ще продължат да командват - вече открито, пряко, директно. Подписите на имбецила им дават формалното право на това, макар че тяхното могъщество няма нужда от формалности.
Христо: Говориш със загадки.
Дидо: Никакви загадки. Това, което вие наричате с клишето „задкулисие” и в което, ние, българските политици и „олигарси” - каква смешна дума! - сме само помощен персонал - не желае падането на сегашното правителство, а още по-малко сриването на досегашния „политически елит” - още по-непристойно слово. Задкулисието иска да държи още по-яко имбецила за врата, а не да го събаря от власт.
Във вилата край Солун са били монтирани няколко камери и записни устройства, но службите не са имали намерение да ги използват сега, а в подходящ за господарите на България момент. Тези записи не са предназначени за публикуване. Но в същия час, в който „премиерът” е освободен от вилата, едно от записните устройства изчезва. Изчезва и Стефан Николов. От Солун, от Гърция, от света. Вероятно е подпомогнат от руснаците да пресече тайно границата. А два дни по-късно ти публикуваш тия секретни материали.
Дал ти ги е самият Николов. Така ли е?
Христо (с равен глас, сигурен, че Дидо няма да му повярва): Получих записите по пощата.
Дидо (прихва): Христо! Христо, уважавай ме поне малко. Дори една десета от уважението, което показах към теб.
Проверени са всички пощенски пратки, писма и дори картички, изпратени от страната и от чужбина до теб и жена ти или до ваши познати. Такава пощенска пратка няма. Проверени са и частните съобщителни компании - Еконт, Спиди, всичко. Ако все пак сме пропуснали нещо и записите са пратени до твой познат, кажи ми името му.
Христо: Получих ги от човек, който не отговаря на описанието на Стефан Николов. Не беше млад, беше на средна възраст. Не се представи, просто ми подаде пакета. Казваш, че Николов е вербуван от руските тайни служби.
Дидо: Казах, че вероятно е вербуван, но още по-вероятно е да не е вербуван. Това е ваша - негова и твоя - аматьорска работа, но точно такива аматьори често успяват да се изплъзнат от вниманието на службите.
Христо: Едва ли е аматьор, щом успешно е шантажирал оня педофил.
Дидо: Сега ти шантажираш мен, като мъчиш се да ми внушиш, че зад Николов стоят сили, които не са лъжица за моята уста. За нашата уста, защото подобни сили, но с противоположен знак, както се досещаш, стоят и зад мен. Не, Христо, от пълните самопризнания на Френдли, личи, че Николов е действал сам, всичко е проверено. Той го е направил от - как им казвате - идеалистични подбуди - за България.
Никоя световна сила не се е загрижила за доброто на България. Това правителство е удобно за всички, защото унищожи страната, натика я право в пропастта. Никой няма интерес да я вади оттам. И тя напълно е заслужила да изчезне, защото се превърна в бунище. Това, което ти наричаш в статията си „български народ”, не съществува. То е банда скотове, келяви помияри. Който се жертва за него, е обречен на провал глупак. Стефан Николов ми е описан като свръхинтелигентен, ловък младеж. Ако се бях запознал с него, когато е бил ученик или студент, може би щеше да излезе нещо от това момче, щеше да е полезно на себе си. Но той се е посветил на кауза пердута, явно в главата му нещо хлопа, както и в твоята. Очаквам да чуя от теб къде е сега тоя човек?
Христо: Нямам представа.
Дидо (изкрещява в лицето му): Как нямаш представа? Телефонът на майката на Стефан се подслушва. Засечено е твое обаждане до нея от телефон в офис на твой приятел. Няколко секунди, в които я успокояваш, че синът й е добре. Майката е заснета два пъти да минава под прозорците на твоя апартамент, следователно сте измислили някаква схема за съобщения. Казвай къде е Николов?
Христо: Сигурно е в чужбина.
Дидо (хваща Христо и го разтърсва): Не ме вбесявай.
Всичко е проверено. Не е в чужбина, защото майка му е сърдечно болна и той не може да замине далече от нея. Всеки момент могат да спретнат нова пандемия и да затворят държавите. Така ще бъде отрязан от майка си. Стефан е от тия, които в романите наричат „предан син”, последен екземпляр от изчезнала порода. Знаем, че се крие в България и си го скрил ти!
Христо: За какво ви е? Имате мен.
Дидо: Ще направим видео с него и всички медии ще публикуват това видео. В него той ще признае, че е руски агент, че записите са фалшификати, манипулирани от руските секретни служби и той ти е предал тия фалшификати, които ти наивно си разпространил чрез твоя сайт. Нищо друго. Ти ще бъдеш извън играта. Ще минеш само за наивник, който е повярвал в една колосална машинация. Разбира се, ще се извиниш на обществото и лично на министър-председателя. Ще запишем искреното ти разкаяние.
Христо: И кой ще повярва на тоя блъф? Всяка стъпка на тоя министър-председател потвърждава достоверността на записите.
Дидо: Не се грижи за това. Българинът е едноклетъчно, което не прави анализи, а се интересува само от скандали.
(Христо мълчи.)
Дидо: Жена ти и детето ти са тук, не си забравил, нали? Съзнаваш ли отговорността си пред тях?
(Христо мълчи.)
Дидо (в лицето на Христо) Ти ги вкара в тоя капан и ти трябва да ги спасиш.
Христо (изкрещява, вън от себе си): Ти, ти, изрод мръсен, садист, ти и тия като теб вкарахте всички ни в тоя капан!
Дидо: Всички ви? Огледай се, Христо, ти си сам. Ти единствен заложи кожата си и осъди семейството си. Утре никой няма да те помни, изчезнал е един сиромах, неудачник. Надявам се, давал си си сметка, когато се зае да буташ властта, че тая работа носи известни рискове, нали? Наричаш ме садист за един изкъртен зъб, но не си видял още нищо. Къде е Стефан Николов?
(Христо мълчи.)
Дидо: Ще преровим България педя до педя, ще обърнем всеки камък, всяка буца пръст. И ще намерим безценния Стефан, в това не се съмнявай. Ще го „убедим” да си признае и ще запишем на видео чистосърдечните му признания. Залогът е майка му. Но търсенето му ще отнеме време, а ние бързаме да потушим скандала. Правителството трябва да се закрепи. (Изревава): Къде е Стефан, отговаряй!
Христо: Не мога да отговоря.
Дидо: Повтарям - така или иначе ще го открием. Жертвата ти е напълно излишна. Жертва на фанатик, на глупак. Ако не те интересува как ще свършиш, помисли за тия невинни души, които повличаш със себе си.
Христо: Жена ми не знае нищо.
Дидо (натиска звънеца на масата) Изтърва се. Прозвуча като „тя не знае, но аз знам”. А аз знам, че и двамата знаете.
(Влизат Питбула и Ротвайлера)
Дидо: Заведете го при жена му и хлапето. Десет минути.
(Христо изненадан се обръща към Дидо, който му дава знак да върви)
Дидо: Върви, върви, жена ти, като всяка жена, ще ти вдъхне повече отзивчивост към нашите питания.
(Христо, Питбула и Ротвайлера излизат. Дидо изнася на преден план голяма видеостена и натиска бутона на дистанционното. Следващата сцена се разиграва на екрана, Дидо наблюдава. На екрана се появява Стая 3, в която Ана, гърбом, се занимава с детето. Вижда се, че облечена в скромна блуза и пола. Има дълги, леко вълнисти, тъмни коси. В стаята влетява Христо, блъснат от Питбула и Ротвайлера. Гавазите затварят вратата и оставят Христо и Ана сами.)
Ана (хвърля се в прегръдките му): Жив си! Били са те! За записите, нали?
Христо: Любов, не говори, сигурен съм, че ни снимат и записват. Виновен съм пред теб, виновен съм за всичко. Как е детето, направиха ли ви нещо лошо? (Вижда се как взема детето на ръце и буйно го целува).
Ана: Влезе един човек с маска, донесе закуска. Остави и пакети - не съм ги отваряла. Това беше всичко, засега сме добре, но теб са те пребили.
Христо (подава детето на Ана и ги прегръща както са заедно): Прости ми, мила, единствена моя! Едничка моя радост на земята! И теб моля за прошка, сине мъничък! Сине, детето ми!
Ана: За какво да ти простим, Христо? Че си честен човек? Аз осъзнавах последиците, не си ги крил от мен. Приела съм ги. Оттук нататък каквото за теб, това и за нас.
Христо: Искат да им кажа къде се намира Стефан Николов. (Натъртено) Ти, разбира се, не знаеш нищо за тоя човек. Стояха пред мен с открити лица. Шефът им говореше директно. Подписали са ми присъдата. И да мълча, и да кажа къде е Стефан, така или иначе ще ме убият.
Ана: Щом и двата случая ще те убият, не казвай нищо, Христо!
Христо: Ако мълча, ще убият и вас. Теб и детето!
Ана: А защо ми е да живея без теб? Или да съм вдовица на подлец? Детето ни да израсне като син на предател? Мен не ме е страх.
Христо: Какви ги говориш, полудяла си! Ти трябва да живееш и да пазиш детето! Това, че при теб са влезли с маска, е добър знак. Ще им кажа, което искат.
Ана: Да не си посмял!
(В стаята нахлуват Питбула и Ротвайлера)
Ротвайлера: Десет минути минаха!
(Заедно с Питбула избутва навън Христо, който се съпротивлява)
Христо: Ана, любима, грижи се за детето!
Ана (крещи след него): Да не си посмял! Да не си посмял!
(Вратата се затваря).
(Ана през цялото време е била гърбом към екрана. Сега се обръща и застава неподвижно. Ясно се вижда лицето й. То е изключително красиво. Непоносимо красиво. Дидо увеличава образа, лицето на Ана изпълва целия екран).
Дидо: Господи, защо си пратил такава красота в тая грозна, отвратителна дупка, наречена България? Кого искаш да спасиш или погубиш? Ти си риджбек, Ана - куче, което излиза срещу лъвове.
(Влизат Питбула и Ротвайлера, бутайки пред себе си Христо.)
Дидо: Е?
Христо: Не знам нищо. Няма да кажа нищо.
Дидо: Това наистина ми идва в повече. (Удря го зверски, Христо пада в стола за изтезания. Питбула и Ротвайлера се спускат да го връзват.)
Дидо (натиска звънеца на масата): Заслужи си обедната порция. Аз също отивам да обядвам. На маса, с добро вино. И, както казват италианците - „ин долче компания”.
(Излиза, един по един влизат украинците.)
Трета сцена - апартаментът на Пеки
(Широко легло, в което лежат Дидо и Пеки. Пеки е легнала напряко върху гърдите му и го гали. Апартаментът е обзаведен с крещящ пошъл поп-фолк лукс. Вижда се маса с бутилки, чаши, чинии и остатъци от обяд. Чува се приглушен кучешки лай.)
Пеки: Страхотно беше, Диденце. Ти си абсолютен любовник. Побъркваш ме.
Дидо: Стига си ръсила глупости, Пеки. Не можеш ли да помълчиш?
Пеки: Искам да кажа само, че си адски сексуален, Дидо!
Дидо: „Адски”! Един мъж наистина трябва да е адски сексуален, за да легне с две гумени топки вместо цици и половин литър ботокс, налят в джуките.
Пеки: По мен няма грам ботокс. Ботоксът е за бръчки, а аз нямам никакви бръчки. В устните си инжектирах хиалурон.
Дидо: Не се засягай, Пеки. Ние и двамата сме творби на естетическата медицина. Само че аз ползвам нейните елитни марки, а ти - ширпотребата.
Пеки (поглежда под чаршафа): Защо, какво са ти уголемили?
Дидо: Не гледай под кръста, Пеки. Там съм автентичен. Промените засягат горния етаж. Наложи се да опъна някои бръчки, иначе нямаше да ме харесваш. Но не с ботокс, има нови технологии.
Пеки (хвърля се театрално да го целува): Винаги ще те харесвам, Диденце. Даже и след сто години!
Дидо: Сто години с теб? Колко още мислиш, че ще останеш в тоя апартамент?
Пеки: Как в тоя апартамент, Диденце? Няма да останем дори миг повече в него. Ние сме млади, красиви, ще се оженим на приказна сватба, ще живеем в огромен дом, на прекрасен остров, ще имаме деца. И никакви кучета. Не мога да търпя тоя кучешки лай. Разболявам се от него.
Дидо: Наистина се чува прекалено силно.
Пеки: Казах ти, но ти не ми повярва. Не мога да спя, тормози ме. Задрямвам само с антифони, но и антифоните не могат да го заглушат. Непрекъснато сънувам кошмари. А онова куче, дето доскоро виеше толкова тъжно, ме караше да се усещам виновна, задето съм жива. Чувствах се грешница, осъдена да слезе в ада. За страшен грях - все едно съм убила майка си.
Дидо (с внезапна свирепост): Какво те прихваща, идиотка смотана! (Скача от леглото, успокоява се) Знаеш, че наредих да застрелят онова куче. Виеше наистина непоносимо (налива две чаши вино и й поднася едната).
Пеки: Какви породи отглеждаш, Дидо?
Дидо: Глупаци, подлеци, предатели.
Пеки: Шегаджия! Това са човеци.
Дидо: Именно човеци.
Пеки: Какъв си, Дидо, все го избиваш на майтап!
Дидо (сяда на леглото, прегръща я): Кажи ми, Пекинезче, защо не искаш да поработиш малко в тая къща? Да минаваш с прахосмукачка, да чистиш прах и паяжини, да слагаш мръсното спално бельо в пералнята, да го переш, да го простираш? С готвене няма да се бъхтиш, яденето винаги го купуваме от едно и също място и го носим готово. Но малко чистене? По два часа на ден? Така ще помогнеш и на момчетата, не мога да ги товаря с всичко. Дого ми докладва, че отказваш да се занимаваш с каквото и да било, вярно ли е?
Пеки (задъхана от възмущение, изтръгва се от прегръдката му): Ама как, Дидо, ти си ме довел тук, защото имаш нужда от слугиня, така ли?
Дидо: Колко грозно го каза, Пеки! Ти си жена, става дума за нормална женска работа. За да не ти е скучно.
Пеки: Аз съм твоята приятелка, твоята годеница. Представяш ли си какво ще стане с ръцете ми, с ноктите ми, с кожата ми, ако взема да мия и чистя?
Дидо (избухва в смях): Моя годеница? Кой ти напомпа тия надежди в кухата кратунка, малка Пеки? Знаеш ли колко курви са минали през кревата ми? Ако се годявах за всяка от тях, къде щеше да му излезе краят? Върни се в реалността.
Пеки: Значи ти служа само за секс-играчка?
Дидо: И за това не ставаш.
Пеки: Даже ако си тръгнал с мен само за секс, нямаш право да ме превръщаш в робиня в тоя затвор, в който се вестяваш само по няколко часа в седмицата! Има хиляди обяви за чистачки, обади се и наеми някоя от тях. Ще плащаш на професионална чистачка. Ако искаш да я чукаш - ще плащаш допълнително.
Дидо: Какво излиза - че ти си при мен безплатно? Че лягаш с мен от любов?
Пеки: Колкото по-богат е един мъж, толкова е по-стиснат. Но никой преди теб не ми е предлагал да му стана слугиня вдън гори тилилейски само срещу покрив и ядене.
Дидо: Срещу още малко живот в човешки облик, Пеки. Не ти „предлагам”, нямаш избор.
Пеки: Какво значи това? Не мога да разбера. Станахме гаджета преди три месеца, обеща ми кариера на певица, обеща ми някои пластични корекции, от думите ти се подразбираше, че мислиш за брак. А после ме затвори в тоя ужасен зандан.
Дидо (изсмива се гръмко) Брак! Как си подразбрала, че мисля за брак, след като такава идея не ми е минавала през ума дори насън? Още ли не си схванала защо те доведох тук? Тук водя тия, от които искам да се отърва.
Пеки: Да се отървеш? Какво искаш да кажеш? (Преглъща) Дидо, хайде да се облечем и да идем с колата до най-близкия ресторант, до най-близкото ханче. Ще поговорим като хора. Навън.
Дидо: Ти не си човек и скоро изобщо няма да приличаш на човек. Няма какво да говорим. Няма да мръднеш оттук. Който е влязъл, вече не излиза.
Пеки (осъзнава безизходицата си, хуква към вратата) Искам да изляза! Искам веднага да изляза! Искам да се върна в София!
Дидо (издърпва я към себе си, разтърсва я): Никъде няма да ходиш, мръсна пачавра такава, освен на едно място - където те пратя аз. Ти си по-гнусна от надуваема кукла, използвана от взвод войници, без дезинфекция! Виж се колко си грозна, по теб няма нито един естествен орган - ф*утка, цици, джуки, нос, уши, скули, чело, коса - всичко е фалш, всичко е изкуствено. Направих си труда да издиря твои снимки отпреди няколко години - нямат никаква прилика с днешния ти вид, на тях си баба Яга, но сега си още по-нелепа! Защо вие, долни, криви, лъжливи селяндурки, избирате кариерата на чалгаджийки? Защото си мислите, че с два разреза, с две пластмасови протези и един микрофон ще завъртите главата на някоя тъпа мутра и ще забогатеете? Знаете ли, че така опорочихте цял народ, представите му за музика, за песен, за красота? Женската красота трябва да облагородява нас, дивите мъже, трябва да й се кланяме, да я боготворим, а какво направихте вие с нея, мегери? И ти, гадно, слузесто влечуго, още по-жалка неудачница от другите мръсници, минала през толкова чаршафи, имаш претенции към мен, упрекваш ме, имаш наглостта да ме гледаш в очите? (Няколко пъти в амок я зашлевя).
Пеки (изведнъж излиза от ступора, в който е изпаднала и отново с крясък се втурва отново към вратата, която е заключена, удря по нея): Помощ, ще се обадя в полицията!
Пуснете ме! Пуснете ме!
(Междувременно Дидо натиска звънец, вграден в леглото. Врата се отваря, появява се Дого)
Дидо (ледено): Води я отвъд стената. Колибата на Бинка е свободна.
Дого: Слушам.
Пеки: Къде? Къде ще ме води? (Пищи): Дидо, извинявай, Дидо, миличък, любимичък, извинявай, ще чистя, ще правя всичко, каквото заповядаш, Дидооо…
(Дидо прави знак да вървят, Дого я повлича, вратата се затваря. Дидо си налива още вино и с удоволствие се изтяга в леглото).
Гласът на Ротвайлера (от радиоуредба в стаята): Шефе, може ли?
Дидо: Долагай.
Ротвайлера: Човекът не казва нищо. Припадна.
Дидо: Свестете го и го доведете отвъд стената. Идвам след малко.
Четвърта сцена - отвъд Стената
(Огромна желязна врата, зад която се разнася отчаян кучешки лай. Пред нея са Дидо, Дого, Питбула, Ротвайлера, украинците, двама от които са прихванали от двете страни Христо, който едва се държи на крака. Дидо е запасал на кръста си колана на пистолета с отворен кобур. Дого отключва вратата, двама от биячите с усилие я отварят. В мига, в който вратата се отваря, лаят стихва, чува се само уплашено скимтене.)
Дидо (на Христо): Сега ще ги видиш какви са сладури и колко команди са научили да изпълняват.
(Всички прекрачват на площадката зад вратата, около която са наредени множество кучешки колибки. Кучета не се виждат.)
Дидо (с погнуса): Вонят. Скрили са се, свенливи са пред непознати (на биячите) Издърпайте ги.
(Биячите издърпват за веригите едри кучета, които са оковани за вратовете. Кучетата жално скимтят.)
Дидо: Е, момчета, няма ли да поздравите бате Дидо?
(Кучетата веднага променят поведението си, бодро излайват в хор и сервилно подскачат към Дидо, удържани от веригите.)
Дидо: Бате Дидо, който се трепе да ви храни и възпитава. (Вдига брадичката на Христо, който унесено е отпуснал глава на гърдите си.) Виж ги хубаво, можеш да познаеш някое.
Христо (потресен): Боже … Боже…това са …
Дидо: Не, не са хора. Това са бивши хора, които екстрено се превръщат в животни.
(Действително, въпреки гъстата козина, кучешката муцуна и стойката на четири крака, в кучетата все още ясно се разпознават човешките същества.)
Христо: Как … Откъде взе … тия хора?
(Компанията на Дидо се разсмива яката)
Дидо (развеселен): Това са мои политически опоненти. А някои са мои лични врагове. Има и случайни кретени, които са ми се репчили по бензиностанции, по дискотеки, отговаряли са ми невъзпитано. Българинът напоследък стана много груб. За външния свят всички са изчезнали безследно. (Към първото куче, чиято верига държи Дого) Куч, куч, песи, песи!
(Кучето доверчиво се приближава, махайки опашка)
Дидо: Като хора са били злобари, но като животни са невероятно мили и трогателни създания. Ще ти го демонстрирам. (На кучето) Клекни! Легни! На задни крака! Моли за прошка (Кучето без грешка изпълнява командите. На Христо) Убеди ли се? (Христо е стиснал очи, за да не вижда. Дидо внезапно озлобен) Отвори си зъркелите, еей!
(Дидо взема пръчка от земята и я хвърля. Кучето, теглейки веригата, я донася и клечи с пръчката в уста пред Дидо.)
Дидо (почесва го): Добро куче. (Всички кучета весело откликват. На Христо) Помниш ли един прокурор, който преди няколко години се заяждаше упорито с мен, искаше да ме види зад решетките. Не че беше света вода, дойде при мен за пари и аз му дадох, но моят враг, другият олигарх, за когото ти спомена, му даде повече. И тая гадина се обърна срещу мен, започна да ме преследва, да ми трови живота. После отиде на ски-ваканция в Алпите с парите от двата подкупа в швейцарски сметки и изчезна. Ето го тук. От сегашните ми кученца той е най-старото, най-послушното. Много починаха, за съжаление. Правеха грешки.
(Кучетата вкупом изскимтяват)
Дидо (минава към второто куче): А това е оня министър, който подкупи една мазна фльорца да преспи с мен и да снима спалнята ми в къщата в Бояна. Златните кюлчета и пачките евро на нощното ми шкафче, докато аз хъркам, упоен с някаква гадост, сипана в уискито. Вдигна се страшна тупурдия, фльорцата се изпари, защото бе агент на американците, но същите тия американци си измиха кунките като ми предадоха министъра цял целеничък. Той се разболя от някаква инфекциозна болест, откараха го в болница, там умря скоропостижно и на семейството му бе предаден затворен празен ковчег. А ние си се гледаме оттогава - нали, песи, песи?
(Кучето скача предано към Дидо. Компанията се превива от смях.)
Дидо (на кучето): Обувките ми са прашни. Лижи.
(Кучето с готовност облизва обувките на Дидо под овациите на компанията.)
Дидо (минава към третото куче, чеше го. На Христо): Виждам, че и твоите обувки са мръсни. Подай му ги да ги оближе!
Христо: Не! Не!
(Компанията се пръска от смях.)
Биячите: Показно упражнение. Да знаеш как се лиже. После ще го правиш ти (хващат крака на Христо, който се свлича на земята, и го протягат към кучето, то облизва обувката.)
Дидо (сочейки кучето, докато биячите изправят Христо) Тоя беше един мошеник, ректор на Икономически университет, който продаваше тонове фалшиви дипломи. Две трети от „българския управленски елит” са се „дипломирали” при него. От мен поиска двойно, но му платих без да се циганя. Нагуших тая гад с мангизи, а тя взе, че се разприказва. Раздрънка се по всички екрани, срещу подкуп, естествено.
Излезе, че само аз имам фалшива диплома. После получих магистратура в Оксфорд, струваше ми по-евтино от дипломата за бакалавър в неговия пиклив институт. (Към кучето) Засърбя ме ръката от тия спомени, целувай (протяга ръка, кучето с извинително скимтене я лизва). Добре, че не съм карезчия. (Прави крачка към четвъртото куче.)
Христо: Ти си убил тия хора. Унищожил си ги като човеци. Не си оставил в тях даже достойнството на кучета. Хиляди пъти по-милостиво е било да ги застреляш.
Дидо: А защо да бъда милостив към тях? Тия „хора”, както ти ги наричаш, са отрепки. Те напълно са заслужили такава съдба, защото са дошли на земята в човешки облик, а всъщност са животни. Родени са с животински души и дори без душа. Измамили са Твореца. И знаеш ли каква песовска сган с човешки тела и лица, с костюми и вратовръзки, мърси днес Земята? Девет десети от населението на планетата. В България процентът е дори по-голям. Те не са загубили нищо като са се превърнали в кучета. Това е тяхната същност. Тая паплач управлява, тя стои начело на държавите, тя коли и беси, тя е установила своя порядък в обществата. Общества от животни.
Христо: Ти служиш тъкмо на тая паплач.
Дидо: Напротив, тя служи на мен.
Христо: Значи си по-лош от нея.
Дидо: Разбира се, че съм по-лош. Защото съм по-умен. В моя кучкарник ти виждаш екземпляри, които по един или друг начин се опълчиха срещу мен. Не защото ме смятат аморален, а защото те самите нямат никакъв морал, продават се всекиму, по много пъти, безразборно. Не обичам да плащам на слуги, купени и от други господари. Сега са изцяло в моя власт. Но в моя власт са и тия, които са ми послушни. Те също са лишени от всякакво разбиране за морал, но са схванали, че не могат да ме измамят. Оказали са се реалисти. Те сега са в правителството, в Народното събрание, в партиите, навсякъде. Засега чрез мен управляват американците, но техният интелект също е на ниско равнище. Чувството им за безнаказаност и всепозволеност ги прави все по-уязвими. И нещата ще се обърнат. Скоро в кучкарника ми ще се развъди американска порода. От най-висш ранг.
(Минава към четвъртото куче, тупва го врата, то изквичава)
А тоя екземпляр беше барман на Слънчака. Домъкнал се от селото си Долно Нагорнище в Делиормана за сезонна работа на морето, погледал два дена блондинки на плажа, лапнал два по-едри бакшиша и решил, че от барман е станал баровец. Скара се на компанията ми. По телевизиите съобщиха, че е отишъл след работа да поплува и се удавил. Обаче той ми е туканка цял-целеничък на батко (кучето ляга в краката му и предано скимти). И е горд, че е попаднал в толкова високопоставено общество (подритва кучето).
Христо: Как превръщаш хората… външно в кучета? Даваш им да пият нещо?
Дидо: Има различни начини. Но най-ефикасни са думите. Има словесни формули, чиито вибрации променят формите на материята. В стари времена са ги знаели и са ги използвали. Нали се сещаш за народните приказки, в които юнакът, подучен от някоя мишка или пчела, прошепва думи, които превръщат врага му, зъл великан или подло джудже, в някакво беззащитно животинче. Такава история се разказва и в „Котаракът в чизми”, майка ти сигурно ти я чела, докато те е гушкала да заспинкаш. Е, американците са преоткрили тия формули в техните лаборатории, в които не изследват само вирусите на чумата, антракса и едрата шарка. А може да им ги е пошепнал сатаната, техният повелител. Но не е само това, има и малка, елегантна неврохирургическа намеса. Както ти загатнах в самото начало, когато бъбрехме за анатомия. Ако бяха само мантрите, знаеш ли, откакто ги научих, колко пъти бих се изкушил да ги произнеса на улицата и целият тоя народ, дето пъпли по своите нищожни дела, отведнъж да се превърне в глутница помияри?
Христо: Искаш да обърнеш цяла България в кучкарник?
Дидо: Тя вече е кучкарник от най-долна проба. Бих я изпепелил. Никога не съм се представял за патриот или хуманист. Ако ти е ясно какъв е неминуемият край на човешката раса, не можеш да бъдеш хуманист, защото няма никакъв смисъл. А краят на всяка човешка раса - те са пет досега - е превръщането й в животински вид. Не хората са произлезли от животни, както ни лъже Дарвин, а животните са произлезли от хора. Чул ли си тая теория?
Христо: Не.
Дидо: Напоследък се появиха много деволюционни хипотези. Но най-правдоподобната е, че така наречените обществени животни и птици - маймуни, лемури, пингвини - та дори и насекоми като мравки, пчели, оси, хлебарки, са бивши човеци, представители на предишни цивилизации.
Има епохи, в които съответната земна раса, носителят на разум, няма повече възможности за развитие, изпада в тупик. И връща назад. Дегенерира. Сега излязоха хиляди видеа с маймунки, облечени в детски дрешки и ясно се вижда не човекоподобието им, а остатъчният хомо сапиенс в тях.
Ръчичките им, оченцата, ушенцата, жестовете, мимиката, - всичко е човешко, но окарикатурено от животинското, което го покрива. Лицата им постоянно смешно се гърчат, движенията им са припрени, наподобяват тия на истерични хора, поведението им е като на психичноболни човеци. Какви са лудите? Хора, неудовлетворени от себе си и от средата си.
Маймуните, бивши хора, изпитват същото неудовлетворение от битието си на животни. Защото в тях е останал генетичен спомен от човешкото им битие. Но вече са им пораснали опашки - знак, че завинаги са изпуснали шанса си. Ще израснат опашки и на днешните хора - и те ще опразнят терена за по-разумната раса, която се задава от бъдещето. В моя кучкарник тая епохална трансформация вече е започнала. Аз съм скромен пионер на Новия свят, в който видовете ще бъдат поставени на мястото, което заслужават. (Обръща се към един от украинците) Олексий, доведи Вълка и Пеки!
(Украинецът излиза)
Дидо: Четох някъде, че през 18 в. в Мадагаскар, европейците срещали лемури по-високи от човешки ръст, които изпитвали страшна ненавист към хората и им устройвали смъртоносни клопки - явно доказателство за остатъчно разумно поведение.
(Украинецът влиза отново, водейки окованите с вериги Вълка и Пеки. Вълка е истинско куче, вълча порода, поведението й е спокойно. Пеки се тътри на четири крака, плаче и трепери с цялото си тяло.)
Дидо (гали с обич Вълка): Вълка е истинско куче, немска овчарка, с много развит матерински инстинкт. Не е млада, на десет години е. И знаеш ли колко невръстни дечица на мои опоненти е отгледала в колибката си? Кажи, мила! Кърми ги, грижи се за тях. Е, те разбира се, никога не се научават да говорят, ръмжат, ядат сурово месо, съчетават се с кучета, когато се разгонват. Хвърлят се да хапят и тогава играе тоягата. (Показва в далечината) В оня дял от кучкарника обитават такива дечурлига. (Към Дого) На колко е най-големият?
Дого: На седем години.
Дидо: Ами да - щеше да тръгне на училище, ако живееше при родителите си. (За Пеки) А тая коя е?
Пеки (хвърля се към Дидо, раздрънква веригата, докопва крака му и го прегръща): Дидо, прости ми, Диденце, моля те за прошка, ще слушам, ще правя всичко, изведи ме оттук, Диденце (залива се в сълзи).
Дидо: Щом молиш за прошка, застани в нужната поза!
(Пеки застава в кучешката поза за молба и дори проскимтява.)
Дидо (ритва я): Късно е, либе, за китка. (На украинеца) Отведи ги! Утре Пеки е на операция. Телефонирах на хирурга.
(Украинецът излиза, водейки Вълка и влачейки Пеки, която не спира да плаче и умолява.)
Дидо (на Христо): Огромно удоволствие е да говоря с човек, който ме разбира, да споря с интелигентен опонент. Но все още съм зависим. Все още над мен е Америка, или каквото там, по дяволите, се крие под нейното име. И тая сила търси Стефан Николов. Сега ти ще ми кажеш къде е той.
(Христо мълчи)
Дидо (изкрещява в лицето му): Искаш ли да те обърна в псе? Да лижеш обущата на Дого?
(Дого зловещо се изсмива и показва обувката си. Христо мълчи.)
Дидо: Синът ти ще израсне при мен като безсловесно животно. Ще ръмжи, ще лае и ще вие. Ще ръфа кокали. Това ли искаш за него? Нямаш ли съвест? Що за баща си?
(Христо мълчи)
Дидо: А жена ти ще стане кучка. Мръсна, смрадлива, със сплъстена козина. Ще й се изреждат всички гнусни псетии. Някои съм кастрирал, но на други нарочно съм оставил гениталиите. Тъкмо за такива случаи. Ще я заклещват помиярите. А аз ще се наслаждавам на гледката.
(Биячите избухват в гръмък смях)
Христо: В Черепишкия манастир.
Дидо: Не разбрах?
Христо: Стефан е в Черепишкия манастир. Крие го отец Нектарий, игуменът. Той е и връзката между нас. Скривалището е под неговата килия, капакът е добре маскиран. Остави жена ми и детето на мира.
Дидо: А, организирали сте скривалище като за Левски. Връщате ни във възрожденските времена. Кой да се сети! Поздравления!
(Дава знак на Дого. Дого излиза)
Христо: Искам гаранции за жена ми и сина ми.
Дидо: Кой си ти да искаш каквото и да било. (Потупва го по бузата) Имаш думата ми.
(Подритва труп на куче, вече започнал да се разлага)
Дидо: Пфу, ето защо вони така! Това е Бинка. Една дърта кучка. Исках да ти я покажа.
Христо (уморен, с равен тон, така говори почти до края на сцената): Каква е тая … нова гавра?
Дидо: Бинка се казва майка ти, нали? (На биячите) Оставете ни сами.
Питбула: Да му сложа белезниците?
Дидо: Няма нужда.
(Биячите излизат)
Дидо: Моята майка също се казва Бинка. Нашата майка. Отвратителна курва.
Христо: Какво дрънкаш?
Дидо: За неудоволствие и на двамата - ние сме братя. Такава е горчивата истина.
Христо: Ти си напълно побъркан.
Дидо (бута го да седне на една близка пейка): Седни, че едва се държиш на крака. Слаботелесен си, братко. Това не се наваксва. Дете на възрастни родители. Подривната дейност не е за теб. Та - връщам се на думата. Майка ти се казва Бинка Георгиева Тушарова. От Бяла Слатина, една паланка край Враца. Така ли е? Родена е през 1948-а, в най-бедния период след войната. И най-пуританския. До 17-годишна възраст учи в родното градче, а после заминава и никога не се връща в него. Установява се в София и цял живот, до пенсионирането си, работи като дребна пощенска чиновничка. На четиресет години, доста надхвърлила времето за сватба, според тогавашните разбирания, се жени за още по-стария от нея Димитър Делев, машинист, по-късно редактор на списание „Железен път”. И за двамата това е първи брак. Но Бинка напъва всичките си детеродни сили и през знаменателната 1989-а, когато падат Берлинската стена и Бай Тошовият режим, ражда отроче от мъжки пол, връстник на велики събития. Единствен потомък. Това си ти, Христо. И сега си на трийсет и три - Христова възраст.
Христо: За какво е това изброяване? Тия факти не са никаква тайна.
Дидо: Фактът, който Бинка, пази в тайна от всички, е, че на 17 години е родила незаконен син. Родила го е в Пловдив, далече от дома си. Затова никога повече не се вестява в Бяла Слатина, а потъва в анонимната София. Ражда детето и се подписва, че се отказва от него. Като истинска стопроцентова мръсница. Това дете съм аз. Роден съм през 1965 г. По възраст бих могъл да ти бъда баща, но съм твой брат. Казвала ли ти е някога Бинка, че имаш брат? Никога, нали? Защото е долна лъжкиня.
Христо: Не смей да цапаш името на майка ми. Да, казала ми е, че имам брат. Че мъжът, когото е обичала, я е захвърлил, а по-късно е станал престъпник и е умрял в затвора. Че родителите й са я насилили да изостави сина си. Че е искала да го открие, но не е могла. Че заради него дълго не си е позволявала да се омъжи и да има деца. Казала ми е всичко. На мен и на баща ми. Това беше нейната трагедия, тя, заедно с други неудачи, докара болестта й. Но това дете не може да си ти. Проучил си живота на майка ми с някаква скверна цел. Не разбирам с каква.
Дидо: С каква цел се раждат деца? С каква цел тия деца искат да узнаят истината за раждането си? Разполагам с оригиналния документ, с който Бинка Тушарова се отказва от мен. В Майчин дом съм бил осиновен от семейство, което след пет години се е сдобило със собствени деца - и отново ме е захвърлило като дрипа в Дом за сираци. Такова детство ми осигури чувствителната Бинка. Доста различно от твоето.
Христо: Ти можеш да фабрикуваш всякакви фалшификати. Можеш да купуваш всякакви документи.
Дидо: Да, купих си и фамилно име. Когато се изправих на крака. Дотогава ми прикачваха различни имена, както замерят с камъни бездомно псе.
Христо: Не искам да те слушам. Не вярвам на нито една твоя дума.
Дидо: Живеем във време, когато брат на брата не вярва. И брат за брата … е пес (разсмива се). Така е, щом ни раждат кучки.
Христо: Какво искаш от майка ми? Тя загина преди много години в катастрофа. Погребана е. Докопал си се до нейната тайна, до нейната мъка, заради някакъв твой криминален интерес. Защо сипеш помия по паметта на майка ми? Нямаш ли друго занимание?
Дидо: Искам синът на майка ни (натъртва), синът, когото тя е предпочела и е отгледала с любов, синът, когото е спасила от унижения и от погубване на душата - да знае в каква воня е свършила тая курва! Ето я тук (ритва кучешкия труп), заповядах да я застрелят тая сутрин, след като прекара осем години като моя слугиня и две като кучка в кучкарника!
Христо (с усилие): Ти си луд.
Дидо: Знаеш ли какво е да израснеш в Дом за сираци, мили мой братко? Знаеш ли какъв беше животът, на който Бинка обрече отхвърленото си дете? Това са ругатни, юмруци, изнасилване, педофилия. Ето защо ненавиждам гадове като Френдли, за когото стана дума - какво име само - „приятел”, „приятелски”! - педофилите обичкат такива именца. Направих си труда да литна до Солун и да участвам в разпита му, лично да го смажа от бой и да гледам как пуква като пес! От нас, отгледаните в детските домове, две трети и тогава бяха роми, а останалите - български копелдаци, от които порастваха лумпени, готови на всичко. И от тях ДС попълваше редиците на агентурата си - доносници, биячи, убийци, провокатори в затворите. А след „промените” - водачи на партии и олигарси.
Христо: Домът за сираци не е извинение, че си се превърнал в звяр. И майка ми няма нищо общо с това. Тя и баща ми бяха ограбени от такива като теб - крадците от „демократичния преход”. Изгубиха всичките си спестявания. Баща ми почина, а майка ми се разболя тежко.
Дидо: Бинка е диспансеризирана като психично болна. Лекува се вкъщи, но от 2010 г. заболяването й налага постоянно оставане в специализирано заведение - на прост човешки език - лудница. Затварят я в Държавната психиатрична болница в Нови Искър, където ти често я посещаваш. Тя е от категорията на кротките луди. Плете пуловери на персонала, медсестрите я обожават. Движи се свободно из болничното заведение и в двора му. В една задушна августовска нощ на 2012 г. обаче се изплъзва през вратата на клиниката, която някой е забравил да заключи, добира се до магистралата и я иска да я пресече. Блъсната е от неизвестна кола, която избягва от местопрестъплението. Трупът й с размазана глава и обезобразено лице, отхвръква в канавката. Намират го на другата сутрин. Викат те и ти го разпознаваш по пижамата и халата. И най-вече по малкия медалион на шията, който си й подарил и който Бинка никога не сваля. Погребвате тоя труп. Вярно ли е?
Христо (внимателно го гледа): Какво искаш да кажеш?
Дидо: Искам да кажа, че обезобразеният труп, който сте погребали, не е на Бинка. Тоя труп курдисахме ние, а Бинка заживя при мен - като моя слугиня. Боксова круша. А после като моя кучка. За да изкупи греха си към мен.
Христо: Кошмар. Как ще го докажеш?
Дидо: Останките в оня гроб могат да се ексхумират. Ще се окаже, че ДНК-то не е на майка ти. Не е на майка ни (натъртва). Ако изследват нас двамата, ще се видят сходствата в нашето ДНК.
Христо: Ти можеш да платиш всякакви „сходства”.
Дидо: Бинка имаше две големи бенки под мишницата (вдига гнусливо един от предните крака на кучешкия труп). Помниш ли ги? Погледни, няма да те захапе.
(Христо се надига и поглежда, после се отпуска на пейката ужасен.)
Дидо: Казвала ли ти е Бинка, че дядо й е загинал по нелеп начин в Първата световна, когато вече е обявено примирието? Войниците са събирали палатките, той се спъва и пада върху едно от колчетата, удря тила си и умира? А казвала ли ти е, че майка й, като дете на полето, била ухапана по пръста на ръката от пепелянка и чичо й е отсякъл тоя пръст? Такива работи ми е разправяла, докато чистеше наоколо.
Христо (поразен, като последна защита срещу очевидното): Ако си роден през 65-а, както твърдиш, трябва да си на повече от петдесет години, а ти изглеждаш най-много на трийсет.
Дидо (развеселен): Благодаря. Изглеждам, това е точната дума. Навярно си чул за адренохром - еликсира на младостта, който се получава в кръвта на жертвата, когато е подложена на страхотни изтезания и страда свръх мяра? Отваряш една от вените на донора, обработен по тоя начин и на бавни глътки пиеш благословения еликсир, който заличава бръчките и горчивите мисли. После зашиваш вената. Но най-мощен е адренохромът, ако донорът е в родствени връзки с теб. Ако е твоя майка, резултатът е зашеметяващ. Това е мой принос в медицината на бъдещето. Реципиентът получава практическо безсмъртие. Жалко, че Бинка беше стара, започна да се изчерпва. Въпреки, че след тия сеанси, слагах глава в скута й и я галех: „Мамо, майчице!” Исках и аз да усетя майчина ласка. Наложи се да я пратя в кучкарника. Издържа доста като кучка. Но започна да вие, беше нетърпимо. И бум!
Христо: Млъкни, чудовище! Затвори тая демонска паст!
(Хвърля се върху Дидо и го събаря на земята. Бият се. Дидо се мъчи да измъкне пистолета си. Най-после успява. Стреля от упор в Христо и го убива. Изправя се запъхтян.)
Дидо: Сбогом, братко. Така май е най-добре. И за двамата.
(Дотичват биячите)
Дидо: Отърва се кучето. Изнесете… тия мърши.
Пета сцена - лабораторията
(Влиза Ана, придружена от Дого, Питбула и Ротвайлера. Няма нужда от толкова засилена охрана, по поведението на биячите личи, че просто искат да са около нея и да я гледат. Красотата й е толкова уверена и победоносна, че те неволно й говорят на „Вие”. Дидо е седнал край малката масичка. Сервирано е кафе.)
Дого: Влезте, госпожо.
Питбула: Моля (пропуска я пред себе си).
Ротвайлера: Заповядайте ето там (сочи масичката).
Дидо: Ела, Ана, ще пиеш ли кафе? Има и чай, ако предпочиташ.
Ана (отпуска се на първия попаднал стол, възможно най-далече от Дидо. Това е „столът за изтезания”): Не, тук съм добре.
Дидо (на биячите): Излезте.
(Биячите излизат, като се обръщат да зърнат още веднъж Ана).
Дидо: Как е детето?
Ана: Къде е Христо?
Дидо: Бих могъл да те излъжа, да ти съобщя, че се чувства отлично и така нататък. Но ще ти кажа истината, Ана. Мъртъв е. Застрелях го аз. Нахвърли се върху мен и се наложи да стрелям. Ако не го бях убил, той щеше да ме убие.
Ана (леко се люшва, след кратка пауза, с равен тон): Право на законна самоотбрана. От което се ползват само убийците.
Дидо: Да, убиец съм. Не се оправдавам. Ти загуби съпруг, а аз загубих брат.
Ана: В какъв смисъл?
Дидо: В най-простия, в кръвния. Ще ти обясня по-късно. Ако ми дадеш възможност.
Ана: Христо каза ли нещо?
Дидо: Каза къде се крие Стефан Николов. Той и отец Нектарий вече пътуват към тайната американска централа у нас. Централата, която разполага с живота и смъртта на всяка твар в България - дори на домашните и дивите животни. Така че Стефан и отецът са в сигурни ръце - ако ми позволиш тая горчива ирония.
Ана: Христо ги е предал?
Дидо: Направи го заради вас. Заради теб и детето. Ако бях на негово място щях да направя същото.
Ана: За теб не се съмнявам. Знам кой си, познах те. Дидо Кучкаря. Сега си без маска. Но Христо даде дума пред Бога да пази живота на Стефан.
Дидо: Явно на везната вашият живот е тежал повече. Нормален човешки избор. Ако ви беше пожертвал, щеше да постъпи като безумец.
Ана: Аз свързах Стефан с Христо. Стефан можеше да бъде Спасителят на България. Мъжът, за чието идване говореше Слава Севрюкова.
Дидо: Уморена си и бълнуваш, Ана. Никой вече не може да спаси България. Дори ако сам Господ слезе в нея или изпрати повторно на разпятие своя Син.
Ана: А откъде знаеш дали вече не го е изпратил?
Дидо: Знам, че дяволът се е погрижил да напълни тая наша земя с юди. Който и небесен пратеник да слезе в нея, те ще го предадат. Случи се това, което трябваше да се случи,
Ана. Никой няма вина. Успокой се, върни мира в душата си.
Ана: Никой няма вина? Мир в душата ми? И това го казва убиецът на моя мъж?
Дидо: Щом вярваш в съдбата и предопределението, приеми, че така е било писано. Смъртта на Христо чрез моята ръка може би има висше предназначение. Ти трябва да изтръгнеш от преизподнята един убиец, един демон. Да му дадеш възможност за нов, чист живот, за който той винаги е мечтал, докато се валял в мръсотията.
Ана: Какво значат тия думи?
Дидо: Моля те да станеш моя жена, Ана. Не, сега не казвай нищо. Аз съм на петдесет и седем години и никога досега не съм се влюбвал. Не съм обичал никого. Бях женен, отдавна се разведох, не съм изпитвал нищо към оная случайна жена, която за кратко беше моя съпруга. Да не говорим за другите връзки. Но когато те видях тая сутрин, върху мен падна светкавица. Прогърмя. Усетих, че любовта - тая велика, истинска любов, която всички чакаме, почти винаги напразно, до гроба - най-после е дошла при мен. Ще изкупя убийството на Христо, ще отгледам неговия син, твоя син, Ана - като мое собствено дете. Та аз съм чичо му, най-близкият му роднина.
Ана: Това са думи на садист. Или на луд.
Дидо: Думи на луд, но лудостта от любов е просветление. Не ми отговаряй веднага. Ще отидеш за месец с детето в Швейцария. Имам дом край Локарно. В Аскона, на Лаго Маджоре. Ще помислиш на спокойствие. Ще поживееш истински, досега си видяла само нищета. Но аз не искам да те купя, не ме подозирай в това. След месец ще ми кажеш какво си решила. Дори след повече време - когато си готова. Аз ще приключа делата си тук и ще се оженим - ако получа твоето съгласие. Ще се установим в чужбина и повече никога няма да се върнем в тая прокълната земя. Ще живеем на Канарските острови, на Сейшелите, на някой атол, недокоснат рай в океана.
Ана: Където и да съм с теб - там ще бъде адът. Нямам нужда от време за мислене. Никога няма да се съглася да стана жена на убиеца на Христо и Стефан. Нито сега, нито след месец. Обиден е цинизмът, с който ми предлагаш такава сделка - “за твоето духовно спасение”.
Дидо: Ти си свободна да решиш.
Ана: Свободна? Значи сега мога да си тръгна оттук с детето?
Дидо: Умолявам те - омъжи се за мен. Обикнах те и искам да се променя. Ти ще ме промениш. Никога не съм виждал по-прекрасно лице от твоето - толкова строго и чисто. Толкова недостъпно. Лице на архангел.
Ана: Това лице принадлежи на България. А не на убийците й. Ако го докоснеш, ще се превърна във вещица.
Дидо: Ти си актриса и ти харесва да рецитираш, нали,
Ана? Блазни те ореолът на героиня. Но ако никой не научи за героизма ти? Ако той се стопи зад една бетонна стена, сред воя на обезумели от веригите си псета? А ако зад тая стена угасне и синът ти?
Ана: Ето това си ти. Заплахата е обичайното ти средство да получиш нещо, което не заслужаваш. Да го вземеш, за да го омърсиш. Ако наистина ме харесваш и ми желаеш доброто - пусни ме да си ида с детето.
Дидо: Истината е, че не мога да те пусна. Освен в чужбина, с моя охрана. Или като моя жена.
Ана: Да не говорим повече. Решил си да ни убиеш. Действай.
Дидо: Цялото мъжество на България, събрано в една жена. В тоя неумолим ангел пред мен. Ана, аз съм най-долен, вулгарен престъпник, но наистина съм влюбен в теб. Ще ти дам възможности, ще играеш в най-добрите театри, ще направиш филмова кариера. Ще се обличаш като императрица. Защо ли ти предлагам тия неща - ти ще ги отхвърлиш. И с право. Но с парите, които имаме, ти ще можеш да направиш света по-добър, да внесеш справедливост поне в част от него, в по-непокварената. Защото с България е свършено. Ще свикнеш с тоя живот на върха, с тоя необятен хоризонт на триста и шейсет градуса. С това всемогъщество. И вече няма да ме презираш. Ще заслужа прошката ти.
Ана: Какви върхове и необятни хоризонти, какво всемогъщество, щом винаги стигаш до пари, търговия и изнудване? Това е твоят таван, твоят кучкарник, в който искаш да натикаш и нас. Убий ни или ни пусни на свобода.
Дидо: Заповед на богиня към червей. Не, ти не можеш да излезеш оттук. Не мога да ти подаря победа над себе си. Моя законна жена или робиня - това е твоят избор. Няма да те пусна, щом съм те пожелал. А те желая наистина, все едно ми е за първи път. Не можеш да ме подритваш като помияр, това не е в правилата, в моя дом никой не смее да се отнася с мен като с куче… (налита върху нея, иска да изнасили, борят се).
Ана: Махни се от мен, урод!
Дидо: Ааа, урод ли? Урод ли?
(Грабва флакон с някаква течност от един рафт.)
Дидо: Това е сярна киселина. Знаеш в какъв урод ще се превърнеш ти, ако ти я плисна е лицето?
(Внезапно пада в нозете на Ана)
Дидо: Прости ми, любов! Прости на лудия! Говоря така, защото съм отчаян. От дете съм мечтал за вечна любима с твоя образ. Образ от картините, от книгите, от далечните звезди, непостижим на земята. И сега те виждам до себе си. Надвесена над мен. Аз съм жалък плазмодий, нищожество. Но не мога да се откажа от тая мечта.(Ридае, обхваща краката й) Умолявам те, стани моя жена! (Прилепва се към нея, плъзва ръце по тялото й, повтаря се почти предишната ситуация).
Ана: Пфу! (Заплюва го)
Дидо: О, щом нямаш милост, щом… (хвърля течността в лицето на Ана, писъкът й раздира сцената)
(Дидо в амок натиска на пожар звънеца. Нахлуват биячите.)
Дидо (обхванал главата си с ръце): Вещица! Изпроси си го! Лекувайте я, не искам да умре от инфекция, искам да се мъчи, да се гърчи. Да стане кучка. Кучка завинаги, да лае, да скимти, да се чифтосва с песовете. Вържете на я на мястото на Пеки. Пратете Пеки при мен. Палето дайте на Вълка. Оставете го в нейната колиба (избягва).
(Биячите слушат с извърнати от ужас глави, не смеят да погледнат Ана, виковете й кънтят.)
Шеста сцена - пред стената
(Вечер. Спуска се здрач. Градинската маса на поляната пред стената. Чува се кучешки лай. На стол до градинската маса е седнал Дидо. Пеки седи на земята до него, притиснала се е до крака му и трепери с цялото си тяло. Облечена е в разкошен нов пеньоар, под който се вижда нов луксозен комплект бикини. Изправен край масата, Дого щраква запалката и пали пурата на Дидо.)
Дидо (на Дого): Остави ни. Ако има нужда, ще те повикам.
Дого: Слушам.
(Излиза)
Дидо: Хубаво ни е тук, нали, Пекинезче?
Пеки (трепери): Да, Диденце, да!
Дидо: Обичаш ли ме, Пеки?
Пеки (притиска се още по-силно към крака му): Да, Диденце!
Дидо: Защото имам нужда от любов.
Пеки: Да, да! (целува крака му)
Дидо: Ще слушкаш ли, Пеки?
Пеки: Да, Диденце!
Дидо: Прекарваме си чудесно, какво ще кажеш?
Пеки: Да, да, да!
Дидо: Излай го по кучешки!
Пекин: Бау, бау, бау!
(Завеса)
