Иван Енчев

„На война е като на война.
Стреля се във гръб и много често.
Обкръжен от полутишина,
талантливият е неизвестен.

И съвсем закономерен краят
на живота му ще е поне:
своите след век ще го признаят,
блатото ни либерално - не.”

Краткото стихотворение „Сводка от литературния фронт” от новата стихосбирка „Съгледвач на светлината” /2022/ на талантливия поет Георги Ангелов, който на 1. 07. 2023 г. навършва 55 години, ме предизвика в съзвучие с неговата лирическа изповед да споделя моите размисли за орисията на мнозина български даровити писатели и други творци.

Още от памтивека е речено, че никой не е пророк в своето обкръжение. Това най-вече се отнася за интелигентния човек и още по-точно за творческата личност в наше време, когато моралът на съвременното общество върви към все по-голям разгул, упадък и разруха.

Във всяко селище може да живее някой талантлив писател, художник, певец, артист или друг творец. Ала колцина от техните съграждани им оказват дължимото внимание?

Твърде малко са ония честни ценители на изкуството, които забелязват даровитите лица край себе си и ги поощряват за нови постижения. А за това не се изискват кой знае какви усилия.

Творецът е петимен само за една блага дума. Понякога и това му стига - както на славея едното зрънце, колкото трохичка, за да запее от все сърце и да оживи с присъствието си всичката околност.

В повечето случаи творческата личност се възприема безсърдечно от околните, особено от хората, с които работи в ежедневието си. Ако той постигне нещо в духовната област, по едно неписано правило тъкмо ония, които са най-близко до ежедневието му, го пренебрегват.

Всяко творческо постижение поражда неприязън в дребните душички.

Те не само че не се радват на успеха му, ами и най-открито се преструват, че не го забелязват. Та дано да го омаловажат в очите на обществото, за да не ги засенчва.

Дори лицемерното „потупване по рамото” не правят, както е прието от куртоазия. Да не говорим за недомлъвките, плитко скроените шегички и злонамерените подмятания по негов адрес.

Ей това незачитане обижда твореца. И безразличието му тежи, и завистта го тормози, ала най-много го боли от хорското подценяване.

Затова той и до сетната си метафора ще продължи своята пожизнена битка за духовно надмощие над себе си, над общественото мнение, над времето. И все ще бъде тъжен оптимист.

Повечето от околните се държат с него така, като че ли той им е виновен за нещо, дори повече - смятат го за чешит, който се прави на някой си. И макар че понякога /насаме/ си признават неговото можене, това е само един проблясък човещина.

Още в следващия миг започват да хихикат и да подмятат зад гърба му, че бил рядка птица, маниак и еди какъв си темерут, несговорчив, особняк, труден характер и други обидни хапливи епитети.

Положението на твореца става още по-нелепо, ако реши да ползва законното си право да организира своя празнична изява, да речем, среща с почитатели в някой клуб, изложба или концерт.

Тъкмо колегите му първи ще захвърлят в кошчето за смет неговите печатни покани, които той е приготвил с такова старание. Те не само, че няма да го уважат, ами и да има как ще разубедят и другите граждани, тръгнали за неговия личен празник.

Завист до девета степен! И то не за друго, а защото той, талантливият творец, е по-различен от другите. Откроява се сред тълпата. Не го мързи да работи денонощно. Учи се от грешките си.

Осмелява се да покаже пред всички на какво е способен.

Тъкмо ония, които нищо не разбират от изкуство и творчество, са най-непримиримите душмани на истинския художник. Точно те намират най-успешни форми, за да вгорчат живота му.

Да му натрият носа, за да не си мисли, че е постигнал кой знае какво. Нали го знаят що за човек е в квартала, или в кафенето, или на улицата, или в магазина.

От девет гьола тиня ще докарат пред краката му, за да му направят кал до коляно, само и само да го оцапат и омаскарят. Нали така ще го унизят заради таланта му, че постига нещо по-различно от делничната им сивота.

Нали само така ще задоволят собственото си безсилие да го превият и пречупят като крехка фиданка.

/Това е трикратно по-жестоко, ако творецът живее далече от столичната гмеж/.

Животът го е доказал неведнъж, че в психиката на всеки творец се крие едно голямо дете. Без да прави детинщини, той така се вживява в своето занимание, че започва сам да си вярва в сполуката.

Ето това е неговата най-голяма тайна - доколко успява да убеди лично себе си, че създава нещо интересно и самородно. Успее ли да го стори - пътят пред него е открит. Трябва само да го извърви. А това не става току-тъй, заради хубавите му очи.

Пътят на всеки истински творец е трънлив и стръмен. Неговото разпятие е отношението на другите хора към произведението, което е сътворил.

Това е вечната трагедия на даровития човек. Вечна, защото продължава не само през земните му дни, а и когато се пресели в отвъдното.

Такава е наградата му: от „осанна” - до „разпни го!” Награда, защото той си няма друга по-голяма сладост, освен своето творчество.

А за да запее една пролетна птица, какво й трябва?

Простор! Ето това му дайте на твореца: простор и доверие.

И мъничко съпричастие.

Доверие и съпричастие не от хора зад девет земи в десета, а от най-близко стоящите. От неговите съграждани и сподвижници.

Ако те не окуражават талантливия за изявената му дарба, кой друг ще го стори?!

Точно техните благи думи ще са за него това, което е живителният дъжд за всяко самородно цвете, за да расте и да разцъфне красиво.