Милена Върбанова

драма

На баща ми

Написах тази пиеса само за осем дни, затова е толкова искрена. Колкото по-малко време има авторът за написване на творбата си, толкова повече истини споделя в нея.

Действащи лица

В наше време:

Професорът - Любомир Панковски

Кристи - Христина Панковска, негова жена

Стан - Станислав Панковски, техен син

Дядо Гуто

Майорът

Двама санитари

В миналото (сцената с Еньо):

Христос:

Еньо

Бисера - Еньова невяста

Бащата - на Еньо

Попът

Първи другар - на Еньо

Втори другар - на Еньо

Трети другар - на Еньо

Първи турчин

Втори турчин

Трети турчин

На сцената се появяват неотдавна ослепелият професор Любомир Панковски и жена му Христина - Кристи. Кристи с усилие подкрепя Професора, който се подпира на бастун. Двамата мъчително пристъпват.

Кристи (крайно изтощена говори по мобилния телефон):

Лудост, лудост, лудост, лудост, лудост. Няма какво да се убеждаваме, безсмислено е, цяла година само това говорим. Вече сме тук, изкачихме го тоя проклет баир. Какво виждам ли? Камъни. Само камъни. (почти се разридава, пуска професора, който остава неподвижен, опрян на бастуна си, треперещ с цялото си тяло). Стан, трябва да си поема дъх. Ще ти се обадя след малко. Ти ли ще звъннеш? Целуни Кимбърли. Стой до нея, дръж й ръката. Ние някога нямахме това щастие, беше забранено мъжете ни да присъстват на раждането.

(Затваря телефона и бавно се свлича на земята и покрива лице с длани, неспособна да заплаче. Професорът тежко рухва до нея).

Кристи: Защо е това изтезание? Защо наказваш всички ни? Колко още смяташ, че ще издържим?

Професорът: Синът ми трябваше да е тук. Станислав трябваше да е с мен.

Кристи (извръща се към него с тиха покруса): Знаеш ли кое е най-страшното? По-страшно от ада на твойта слепота, по-страшно от това, че се постара да превърнеш живота на всички ни в ад? Това е твоето вдетиняване.

(Професорът посяга да я прегърне, ръката му увисва във въздуха).

Кристи: Толкова жертви, мои и твои, толкова надежди, ядове, лишения, за да бъде Стан това, което е днес. Да се издигне, да постигне максимума си. Знаеш добре, че той не би могъл да живее с половин капацитет, не би могъл да се примири с посредствена длъжност, със средностатистическо живуркане. Той е като теб, какъвто ти беше по-рано. Цели се в най-високото. И днес, когато е един от уважаваните банкови служители в Лондонското сити, на педя от мечтата си да стане главен мениджър на банката, в разгара на последния рунд, както той казва, на борбата срещу Джейкъб Портман, ти искаш да зачеркнеш всичко, да разрушиш бъдещето на сина си, да го докараш тук в България, в село Еньов геран, на Еньов баир, за да ти бъде патерица и съучастник в твоето самоубийство. Нямаш ли амбиции за сина си? Не го ли подкрепяш вече? Защо използваш и болестта си, и бащиния си авторитет, и любовта на сина ти към теб, за да го дърпаш назад и да съсипеш кариерата му? Г-н Голдбърг, бившият супериор на банката е препоръчал именно Стан за тоя пост. „Джейкъб Портман има на своя страна столетния натрупан опит и подкрепата на своя род, но Стан Панковски има въображение и аз съм за него”. Така е казал. Не се ли гордееш вече със сина ни, Любчо?

Професорът (крепко я прегръща): Ох, Кристи, мила, разбира се, че се гордея!

Кристи: И най-важното. Снаха ни в момента ражда. Стан я е закарал в клиниката, одеве ми се обади от родилното отделение. А ти си готов да му предявиш ултиматум точно днес да е с теб, на Еньов баир.

Професорът: Защо не ми каза?

Кристи: Та аз ти го съобщих още когато тръгвахме от София. Ти си забравил, а може би не си пожелал да го чуеш. Откакто загуби зрението си, ти се превърна в зло, тиранично, десетгодишно дете. Потъна, удави се в твоите кошмари и илюзии. Въвличаш ни в безумни сценарии, като този да дойдеш да се лекуваш с водата на Еньов геран, в тая пустош, на другия край на България. Забавно ти е да ни разиграваш и да ни караш да се лутаме заедно с теб. Ти загуби връзка с действителния живот. Знаеш ли на какво ми приличаш? На зомби. На наркоман.

Професорът: То е защото живея в мрак.

Кристи: В мрак? Та не съм ли аз твоето око? Откакто се оженихме, винаги си казвал, че съм твоят вътрешен взор. Позволи ми сега да бъда и физическият ти гледец. Щом си ми се доверявал за всяко важно решение в живота, защо не ме приемеш сега за куче-водач - в най-прекия, в практическия смисъл. Моето зрение ще ти служи както досега ти служеха моето мнение, моето възпитание, моите връзки, езиците, които знам, интуицията, любовта ми. Или съм вече прекалено стара да ти говоря за любовта си?

Професорът: Кристи, аз искам да си върна светлината. Не мога да преживея остатъка от дните си като слепец. Ако отново ще ме уверяваш, че никога няма да прогледна, по-добре вземи някой камък и веднага ме убий! Ето тук, на това място.

Кристи: Има дадености и присъди, с които трябва да се примирим, колко пъти ще водим тоя разговор и какво налага да го водим точно тук? Това е способността, която отличава здравия разсъдък от болния, възрастният мъж от хлапето и реалността от бълнуването. След двете двойни операции и на двете очи, след непоправимото отлепване на ретината и премахването на стъкловидното тяло, като последно средство, професор Клаус ти го заяви: „Никой в света не може да направи нищо повече за Вашето зрение.” Но ти си вече човек на възраст, осигурен си материално, имаш мен. Имаш и сина ни, въпреки че ни дели цял континент. Колкото и да е страшна слепотата, в твоя случай тя не е фатална. Банковите трансфери функционират, това е особено важно. Светът си светува, животът продължава.

Професорът: Сама си противоречиш. Светът ще светува, докато в него има светлина. Вникни в думите.

Кристи: А ти вникни във фактите. Достатъчно е да ги приемеш, за да караш както досега.

Професорът: Да карам както досега? Та нали я докарах до пълна слепота заради това, което правех досега. Интриги, нерви, диабет, микроинфаркти. Йогите твърдят, че очните болести поразяват тези, които лъжат.

Кристи: А какво е мнението на йогите за Омир? И той ли е бил лъжец?

Професорът: Не, Омир е пял в името на истината и вечността, а митът за слепотата му е просто късно, лъжливо клише. Но не говорим за Омир, говорим за мен. Аз завърших литература, мечтаех да стана поет, а станах филмов критик. Ти превеждаше статии от чужди автори, а аз ги публикувах от свое име. Жития на режисьори и тям подобни, щуротии на актьори, холивудски пошлости. Тогава неща от този род бяха интересни. Имаха вкус на дисидентство, при това безопасно. Но то беше още детска игра. Бях набрал някаква популярност от телевизионния екран и новите управници ме зажеглиха в тяхната каруца като политически коментатор, а после ме изстреляха почти насила в статистиката. И даже ме направиха шеф на Статистическия институт. Професор по статистика - какъв абсурд! Знаеш ли колко десетилетия не съм споделял публично истината, а съм бълвал само заблуди, облечени в цифри? Моята статистика оправдаваше престъпленията на долни, порочни, продажни некадърници и им разчистваше път за още власт. А пред очите ми тъмнееше, докато съвсем се стъмни.

Кристи: Мен ли обвиняваш? Ти нямаше ли амбиции да се издигнеш? Ти беше селско момче без протекции, но с голям потенциал, как щеше да се изкачиш нагоре? Като чакаш да се изредят на постовете над теб всички привилегировани тъпаци, за да дойде и твоят ред? И ти ли си най-виновният, та дойде тук, сред камънаците, да се самобичуваш, удряйки, разбира се, най-вече мен?

Професорът: Не, Кристи, моля те, изобщо не съм искал…

Кристи: Питам те - твоя ли е отговорността за състоянието на България? За всички престъпления, извършени в нея? За всички престъпления в света? Ако отговорът е „да”, значи прекалено се надценяваш! И после - ние имаме син! Ако живеехме в мизерия, ние отдавна щяхме да се разведем и да зарежем Стан в същата тиня, от която няма измъкване. Как щеше да учи, как щеше да завърши престижен университет, как щеше да израсне без фрустрации, като свободен човек, като гражданин на света? Ние - ти и аз - сме действали позитивно в рамките на възможното, никого не сме убили, ръцете ни са чисти. Едно е да размениш две цифри, а съвсем друго да блъскаш някого с бухалка по главата. Знаеш ли колко хора от немотия станаха алкохолици, скитници и дори наемни убийци? Тая ли съдба предпочиташ за себе си и за сина си? Бъди доволен, че ние двамата сме дали на обществото един прекрасен млад мъж и компетентен специалист с блестящо бъдеще, комуто днес предстои на свой ред да стане баща. Този син не заслужава ли някой друг компромис от твоя страна? А той е твой син, твой ген и това е толкова сигурно, колкото че сега стоим на Еньов баир и бръщолевим празни приказки! Защото аз винаги съм ти била вярна. Бях девствено момиче, когато се запознахме и никога, никъде, нито за миг, не съм поглеждала друг мъж. Мисли за тия трийсет процента от българските семейства, в които жената е донесла чуждо копеле на съпруга си и той го гали и го мисли за свое дете. Мисли за късмета си, г-н професоре, ако още си способен да мислиш!

Професорът (поривисто я прегръща): Кристи мила, не исках, благодаря ти, благодаря ти за всичко! (Притиска лице към ръцете й).

Кристи: Аз знаех за твоето увлечение по Мария Каназирева, секретарката ти, но не казах нищо. Дори не ти намекнах, че знам. Знаех, че ще свърши и то свърши. Знаех дори, че не беше първото. Но винаги съм мълчала и ти винаги се връщаше при мен. Сега си сляп и коя любовница би те погледнала? Само аз, твоята жена, майката на сина ти, съм с теб.

(Професорът разтреперан пада в нозете й).

Кристи (също пада на колене): Любчо, да си вървим! Да се махаме оттук! Страшно е това място.

Професорът (все в това положение): Защо да е страшно, мила? То е последната ми надежда да прогледна.

Кристи: Но преди това последната ти надежда беше доктор Клаус. А той категорично ти заяви, че възвръщане на зрението ти е невъзможно. И това не е цинизъм, това е грижа за душевното ти здраве. Слепотата се търпи, убийствена е празната надежда.

Професорът: Е, аз не мога да търпя слепотата и докато имам надежда, тя не е празна за мен. Ти самата ми прочете оная статия за българския емигрант, който при пожара в Миланската катедрала, спасил свещеника, но една горяща отломка се срутила от тавана и огънят изгорил очите му. Тогава човекът се върнал в родината, отишъл в едно изоставено селце - Еньов геран, изкачил се на Еньов баир и там, от кладенеца - защото „геран” значи кладенец - цяла седмица пил чудодейната лечебна вода и мил с нея очите си. И прогледнал! За пожара и спасяването на свещеника говореха всички телевизии и радиостанции, а за измиването на изгорелите очи във водата на Еньов геран и проглеждането съобщаваше само тази статия. Но аз знам, Кристи, аз знам, че е истина. Знам го със сърцето си, с диафрагмата, с мъртвите си в момента очи. Знам, че има надежда и затова дойдох тук. В кой вестник беше? В „Трета възраст? В „Минаха години”?

Кристи (кротко): Ами тъкмо защото това нещо е написано само в един-едиствен вестник, трябва да се сетиш, че изобщо не е истина. Този, който е надраскал тая измишльотина, дори не е знаел, че върши престъпление като заблуждава нещастните хорица. Искал е да повиши рейтинга на вестника, респективно хонорара си. Може би си е казвал, че няма чак такива идиоти, които да клъвнат на въдичка без стръв. Доктор Клуас…

Професорът: Стига си го споменавала, че цял ден ще хълца. Белгийският доктор е заявил, че няма по света очен лекар, който може да ми помогне, нито вещер, нито шарлатанин из кьошетата на мегаполисите. Но по земята са останали благословени кътчета, в които действат висши сили…

Кристи (изтръгва се от ръцете му и се изправя): Висши сили! Благословено кътче! Тоя баир? Я да го разгледаме! Ами че тук има само разхвърляни камъни, както ги е оставил световният потоп. Оглозгани голи камъни. Прилича на гробница. Никакъв признак на живот. И ти търсиш тук чудо! Само заради оня полуграмотен драскач на сензационни дивотии, който ги е забравил веднага щом ги е написал. Ти искаш цяла седмица да останеш тук сляп, съвсем сам, без храна и вода, без покрив.

Професорът: Изрично пишеше, че дошлият за изцеление трябва да гладува през въпросната седмица. Хората издържат такъв лечебен глад, това не е дълъг срок, не се притеснявай. Ако нося храна, само ще се изкушавам. А вода ще пия от герана - нали затова съм дошъл! Как ще нося друга вода! Покрив не ми трябва, имам си пуловер и яке с качулка.

Кристи (с гримаса): Ако някой те нападне ще бъдеш просто една беззащитна жертва! Една овца на заколение! Не можеш да се скриеш, не можеш да избягаш, не си в състояние да направиш и две крачки.

Професорът: За какво ще ме напада? Аз нямам нищо! (Обръща джобовете на якето си). Крадците не бродят из пустошта. Те живеят в Банкя, Симеоново, Драгалевци.

Кристи: Даваш ли си сметка на колко опасности се излагаш? Има психопати, които убиват заради насладата от самото убийство. Има шизофреници, има кожодери.

Професорът (засмива се): И за какво ще им послужи старата ми кожа?

Кристи: Ще те ухапе змия, ще те ужили стършел, ще получиш слънчев удар, ще те удари гръм!

Професорът: Откога го чакам. Последната светкавица видях, когато окончателно се отлепи ретината на дясното ми око.

Кристи (прави все по-големи кръгове околовръст): Не слепотата, безумието е твоята диагноза. Не виждам тук никакъв кладенец - извинявай - „геран”. Няма нищо подобно.

Еньов геран - но без Еньо, който и да е той - и без геран.

(Изведнъж съзира коленичалата фигура на дядо Гуто, облечен на голо в стар овчи кожух с вълната навън).

Кристи (с уплашен безцветен глас): Тук има човек. (Бързо тръгва към Професора, с висок шепот): Любчо, тук има някакъв човек.

Професорът: Какъв човек, къде?

Кристи: На двайсетина метра от нас. Седи сред камъните. Лицето му е ужасно.

Професорът: Привидял ти се е. Сигурно е камък.

Кристи: Ето кое е най-непоносимото у теб - инфантилното отричане на всичко, което ти говоря. Сляп си ти - аз виждам добре! И ти казвам, тук има човек! Облечен е в дрипи. Прилича на клошар.

Професорът: Какъв клошар на Еньов баир?

Кристи: Седи неподвижно като истукан. Не, коленичил е.

Професорът: Клетник като мен. Сега ясно ли ти е, че и други хора идват тук, за да се лекуват?

Кристи: Май не е нормален.

Професорът: Кой болен е нормален? Помогни ми да стана, моля ти се. (Тежко се надига с помощта на Кристи, сочи с бастуна): Накъде е? Насам? Натам?

Кристи (тръгва с него към мястото, където седи дядо Гуто): Ако можеше да го видиш, сигурно досега щяхме да сме избягали. Докато още сме живи.

Професорът (кротко): Защо смяташ, че още сме живи? (Изсмива се без сарказъм): Не мога повече да бягам, Кристи, ти самата го каза. Да става каквото ще.

Кристи: Не го видях да идва, сигурно е бил вече тук, когато сме пристигнали. Чул е целия ни разговор.

Професорът: Майната му. И да е чул, едва ли ще го разкаже пред Би Ти Ви.

(Спират до дядо Гуто, Кристи подкрепя Професора).

Кристи (тихо): Тук е, ето го.

Професорът (С още неукрепналия, но силен инстинкт на незрящите, долавя човешкото присъствие): Извинете…

(Дядо Гуто не реагира).

Професорът: Господине, няма да Ви досаждаме, просто искаме да Ви попитаме дали на това място има геран с лечебна вода?

(Дядо Гуто прави някакво движение с глава).

Професорът: Моля?

Кристи (шепне): Каза, че няма.

Професорът: Напротив, каза, че има.

Кристи: Как разбра? Той нищо не каза. (С болезнена ирония): Или го видя?

Професорът (Към дядо Гуто): А къде е геранът? (Дядо Гуто прави неопределен жест с ръка).

Кристи: Взема те за пълен хахо. И е прав.

Професорът: Напротив, посочи точно пред себе си. Геранът е тук.

Кристи (на ръба на нервен срив): Любчо, престани, защото повече не понасям твоите издевателства. Имай милост! Аз, жена ти, майката на твоя син, те моля за милост! Заклевам се във всичко на тоя свят, заклевам се в сина ни - тук няма абсолютно нищо! Ни-що! Ще умра, ще умра, ще умра!

(Пада на земята, пускайки ръката на Професора, който остава прав, до дядо Гуто, подпрян на бастуна си, тресейки се неудържимо. В същия миг мобилният на Кристи оглушително иззвънява).

Кристи (скача): Стан! О, какво щастие! Какво щастие! Близначета! Ами нали чакахте само едно детенце? А, второто е било скрито зад първото и ехографът не го е засякъл. Ама как така - нали се долавят двойни тонове, удари на две сърчица? Както и да е. Подарък от съдбата. Как е Кимбърли? Готова да се върне на работа във фондацията? Защо не изчака някой месец? Златно момиче - съвременно, прагматично, хиперактивно! Предай й, че я адмирирам! Не като снаха, дори не като дъщеря, а като пример за цялото ви поколение. Честита радост и на двама ви. Стан, копнея да се видим, но с тая пандемична обстановка, ще бъде кой знае кога, а и баща ти… Да му дам телефона? Защо, нужно ли е? Тоя момент е апогей за теб, сине, защо ще го разваляш? А, апогеят ще настъпи след една седмица? Говориш за назначението? Пожелавам ти го с цялата си душа! Да натисна на „високоговорител”? Виж, тук има някакъв чужд човек.

Ами дошъл е преди нас, прилича на бродяга. Не, всъщност наистина не ми пука, нека слуша. А може и глух да е. (С висок шепот) Във всички случаи му хлопа дъската, но и баща ти не е по-добре. (Подава телефона на Професора): Любомире, синът ти иска да говори с теб. Току-що е станал баща.

Професорът (сграбчва телефона): Станчо, честито, сине!

Стан: Слушай, баща ми, повече не желая да коментирам действията ти, това е класическо поведение на психопат. Съжалявам, че не звучи особено синовно, но изчерпах всички по-щадящи квалификации. Направи си и ритуално сепуко, щом така ти харесва, но дай шанс на майка ми да остане с всичкия си. Накарай я веднага да слезе от оня чукар! Долу на пътя я чака такси, което ще я откара в един на най-добрите хотели на областния град. Доверявам се на международните вериги, не се занимавам с нашенските ханджии. Трябва само да представи лична карта, всичко е платено. Да остави колата там, където е. Сега е абсурд да шофира, не е на себе си и ще направи някоя беля.

Професорът: Да, Станчо, разбира се, аз и на идване настоявах тя да не се качва горе с мен, а просто да ме остави и да отседне в града. А най-добре да се върне в София.

Стан: Няма просто. Ти направи всичко сложно. Цяла година беше абонат на авиокомпаниите, уреждаше си самолетни разходки. Навъртя повече летателни часове от професионалните пилоти. Като саудитски принц от старата школа, сегашните не са толкова разточителни. При професор Ралф Джексън в Лондон, при професор Холц в Бон, при професор Клаус в Антверпен. И поне тези разходи да бяха оправдани с положителен резултат, но всички лекари, дори и този, когото ти почти изнасили да ти направи рискованите операции, те предупредиха, че зрението ти е безвъзвратно увредено. Какво още търсиш? Ще бъда плътно зает тук през тази седмица, но в края й летя за България и ако си още жив на оня баир, ще приложим единственото лечение, което ти е нужно.

Професорът: Станчо, аз искам да ти честитя рожбите! Те са моя кръв, мое продължение.

Стан: Твоя кръв - да. Но твое продължение категорично не. Досегашните епизоди на сагата ти ми стигат. Децата ми няма да бъдат твой римейк.

Професорът: Разбирам всичко, сине. В слепотата си съм жесток към вас. Непоносим съм и за себе си. Благодаря на Кимбърли, предай й, че й целувам ръката. Внуци ли ми е дала или внучки? Или момче и момиче?

Стан: Безсмислен въпрос. Когато пораснат, децата ми сами ще изберат пола си. Не се прави на шокиран, говорили сме по-рано, когато ти още беше в час. Не казвай нищо. Телефоните се подслушват, а аз чакам назначение.

Професорът: Как ще ги кръстите?

Стан: Ето кое ме вбесява - тая твоя древна неадекватна терминология. Няма да ги „кръстим”. Това слово е абсурдно, дадохме им имена, които те по-късно биха могли да променят, с цялата свобода, която новата епоха ще им предостави. Засега ги нарекохме Лий и Лав, неутрални имена, но и двете започват с „L” - твоята буква, а Лав буквално подновява твоето име - Любов, Любомир. Идея на Кимбърли. Доволен ли си? Дай сега телефона на майка ми.

(Професорът е понечил да каже още нещо на сина си, но се отказва и протяга телефона на Кристи).

Кристи: Стан!

Стан: Мамо, исках да чуеш всичко, което му казвам. Сега ще говоря на теб. Изключи високоговорителя.

(Кристи изключва и вече се чуват само нейните реплики).

Кристи Да, Стан, срината съм, всеки миг ще загубя съзнание. Добре, тръгвам. Таксито е долу? Не, ще успея да сляза. Не знам дали има змии, ще внимавам къде стъпвам. Някой може да открадне колата! А, ти за всичко си помислил. След седмица? И необходимо ли е това, няма ли друг изход? Добре, обещавам. Имам чувството, че двамата ме разпъвате на кръст. Да, ще му дам джиесема, ние с него отрепетирахме как да натиска бутоните. Ще ти се обадя още щом се кача в таксито, ще държим постоянна връзка. Стан, представях си другояче деня, в който се ражда твоето дете - твоите деца, моите внучета. Няма да плача, да, майка ти е силна. Целувам ви с Кимбърли. (затваря телефона, вади от чантата си друг мобилен телефон и го подава на Професора).

Кристи: Любчо, дай си ръката. Нали помниш - първи бутон, звъниш на мен, втори бутон - звъниш на Стан. Ако телефонът звънне, натискаш трети бутон и говорим. Чакай, сбърках - първи бутон е Стан, аз съм втори бутон. Нали разбра?

Професорът: Нищо не разбрах.

Кристи: Все едно, важното е да натиснеш трети бутон, когато телефонът звъни. Тук има обхват, телефонът е чисто нов и е зареден на сто процента. Ще ти се обаждаме постоянно. И мили! Откажи се от тая убийствена дивотия, ще дойдем веднага да те приберем.

Професорът: Кристи, прости ми…

Кристи: Да, не съм вярваща, но нося Христовото име - трябва да прощавам.

(Телефонът на Професора звъни).

Кристи: Това е Стан, забравил е нещо. Натисни трети бутон.

(Професорът натиска. Разнася се ситно хихикане).

Кристи: Стан? Това не е Стан. Това е … той. (Сочи с глава дядо Гуто, който през цялото време не е помръднал) Тръгвам, Любчо, таксито чака. (Прегръща Професора, той я притиска крепко. Прегръдката им е дълга. Целуват се.)

Кристи: Знаеш ли какво видение стои пред очите ми, Любчо? Че идвам и намирам само костите ти.

Професорът: Сега ти говориш глупости. Ослепях, болнав съм, но не съм чак толкова кекав. Ако нещо има - веднага ще ти се обадя.

Кристи: Тоя скитник ще те разкъса. Усещам го.

Професорът: Само ще ми направи добро. И той, и аз нямаме какво да губим. Шегувам се.

Кристи: Тръгвам. Когато се върна, искам да те заваря жив.

Професорът: Ще ме завариш прогледнал.

Кристи: Лудост, лудост, лудост, лудост, лудост. (Отдалечава се, после внезапно спира).

Кристи (с отчаян вопъл): Любомире! Защо ме оставяш?

(Професорът й маха и с двете си ръце, вдигнати високо във въздуха. Кристи се обръща и изчезва. Професорът се отпуска на земята до дядо Гуто).

Професорът (Чувства се длъжен да обясни): Жена ми и синът ми се тревожат за мен. Създадох им толкова неприятности. Всички сме се превърнали в голи нерви.

(Дядо Гуто не реагира).

Професорът (след кратка пауза): Вижте …Не, простете, съвсем не исках да Ви обидя - в случай, че сте незрящ като мен. „Вижте” е само паразитна дума, начало на изречение. „Вижте”, „гледайте”, „забележете” „чуйте”, „слушайте” - изричаме ги механично, без да им придаваме прякото значение. Ха, сега ми хрумва, че всички те са свързани със сетивата. Цялата ни реч тръгва оттам. Както и да е.

(Дядо Гуто не реагира).

Професорът: Господине …

(Дядо Гуто не реагира).

Професорът: Имате право, на Ваше място и аз бих третирал новодошлите като навлеци. Задават глупави въпроси и пречат на съсредоточаването, а именно то е основният принцип на лечението.

(Дядо Гуто не реагира).

Професорът: Все пак дори ако сте сляп, или глух, или ням, или всичко накуп, аз Ви умолявам да ми дадете някакъв знак…

(Докато трае този монолог, все по-ясно се очертава ниският зидан „пръстен” на геран и се провижда примитивното му геранило. Геранът е точно пред дядо Гуто и Професора, а зидарията стига до нивото на корема им, както са коленичили. Сякаш в отговор на последните думи на Професора, дядо Гуто започва да издърпва кофата и дълбоко долу се чува плясък на вода, а после и скриптенето на въжето).

Професорът: Слава Тебе, Господи! Значи тук наистина има вода! Има геран! Еньов геран! (Прокарва в екстатичен възторг ръце по зидарията, за да се увери напълно.) Има! Честно Ви казвам, каквото и да говорех досега - че съм абсолютно убеден, че геран съществува и в него има вода - беше по-скоро самоубеждаване. Желание, а не увереност! Но сега! Ето го, това е той! Чух водата! (Прегръща зидарията и тихо се разплаква).

(Дядо Гуто изважда кофата - стара, дървена, напукана, съвсем малка. Поднася я към устата си и жадно пие. После измива очите си).

Професорът: Моля Ви се като на Господ! Дайте ми глътка да пия! Дайте ми капка да умия очите си!

Дядо Гуто (С пресипнал глас на дълго неговорил човек, който впоследствие става все по-ясен): Сам.

Професорът: Моля?

Дядо Гуто: Сам трябва да извадиш вода. Иначе не лекува.

(Пуска кофата към дъното и тя дълго се удря в каменните стени на герана. После се чува плясъкът на водата, когато кофата пада в нея. Дядо Гуто наглася ръцете на Професора върху въжето и Професорът започва да вади кофата).

Професорът (запъхтян): Страшно тежи.

(Професорът изпуска въжето и кофата с грохот пада към дъното. Телефонът оглушително иззвънява. Професорът бърка в джоба си, изважда го и натиска бутона. Разнася се злорад кикот).

Професорът (към дядо Гуто): Какво смешно има?

Дядо Гуто: Аз не се смея.

Професорът (просва се с цял ръст на земята, въздъхва): Уродство. (След кратко мълчание, по-скоро на себе си): Не знам ден ли е или нощ.

Дядо Гуто: Ден.

Професорът (надига се): Виждате ли нещо?

Дядо Гуто: Отдавна съм тук. Започвам да проглеждам.

Професорът: Значи наистина сте бил сляп? Защо отдавна? Пишеше, че една седмица е достатъчна?

Дядо Гуто: Има и такива избраници.

Професорът: Избраници! Кой ги избира?

Дядо Гуто: Ти сам го назова. Когато чу водата.

Професорът: Господ? Това беше автоматично възклицание. Влязло е във всекидневната реч. Изгубило е първоначалния си смисъл.

Дядо Гуто: А ти какво си дошъл да търсиш тук?

Професорът: Не е ли ясно? Лек срещу слепота. (Примъква се към герана). Подай ми въжето.

(Дядо Гуто му подава въжето и Професора започва да вади кофата).

Професорът: Полека, внимателно, съсредоточено (с колосално напрежение). Каква е тази адска тежест? (Изпуска въжето и кофата с грохот пада към дъното, удряйки се в стените)

Професорът (сяда безсилен на земята): Май я счупих. Кофата.

Дядо Гуто: Не си. Не бой се.

Професорът: Няма ли да ми извадиш вода да пия?

Дядо Гуто: Сам ще си извадиш.

Професорът (безрадостно се разсмива): Ето го българинът. Дребнав, злорад, завистлив.

Дядо Гуто: Защо ще ти завиждам?

Професорът: Винаги готов да подлее вода - в случая тоя пример не върви, но исках да река - винаги готов да откаже на ближния, за да го види по-долу от себе си. Това му е мизерната духовна храница. Да го види на колене, да го лиши от вода, хляб, въздух. Да му отнеме и слънцето, ако може.

Дядо Гуто (кротко): Ти сам си си отнел слънцето. Сам ще си извадиш вода, ако искаш пак да го видиш.

Професорът: Има сега една мания сред неуките да поучават образованите. Да им преподават уроци по етика, морално да ги бичуват. То е вид отмъщение на аналфабетите. На всеки ъгъл стои по някой невежа, едва изкласил основно даскало, който размахва пръст и ти внушава, че нищо не разбираш нито от твоята собствена наука, нито от живота. Че си в тотална грешка по всички направления. Така че давай, философе, щом това е цената на една глътка вода.

Дядо Гуто: Коя е твоята собствена наука?

Професорът (излиза от затруднението, нападателно): Какъв си ти? Откъде си?

Дядо Гуто: Тукашен.

Професорът: От село Еньов геран? Долу, в ниското?

Дядо Гуто: От село Еньов геран. Долу, в ниското.

Професорът (иронично): Да! И сигурно живееш в бяла къща на два ката, сред китен двор, многобройна челяд и весели съседи. Село Еньов геран отдавна е безутешна руина, изоставено, само таласъми и караконджоли се прескачат в него. От къщите стърчи по някоя фасада, по уличките са избуяли бурени, по-високи от човешки бой. На идване минахме с Кристи през него. Мъртвило. Така е според всички статистики, така е и наяве. Гробище.

Дядо Гуто: Така е днес, а по-рано имаше живот. Къщите бяха пълни. После старците измряха, младите забягнаха, деца не се раждат. И кучета не останаха.

Професорът: А ти?

Дядо Гуто: И аз се запилях. Ослепях. Върнах се.

Професорът: Бил си емигрант?

Дядо Гуто: Тропал съм по чужди врати.

Професорът: И къде обитаваш сега?

Дядо Гуто: Имам в бащиния ми дом една по-запазена соба. Повечето време седя тук.

Професорът: И явно с правото на местен си се самоназначил за пазвантин на герана. Ти казваш кой да пие и кой да стои жаден, кой да си мие очите и кой да остане гурелив. Ти даваш квитанциите, ти ги режеш.

Дядо Гуто: Какъв пазвантин, какви квитанции? Малцина идват тук. Който може, вади вода. Който не може - слиза и си отива.

Професорът: „Слиза и си отива.” Какво значи това? Всеки политолог, всеки статистик би ти завидял на словесната еквилибристика.

Дядо Гуто: Значи, че оставя всяка надежда да прогледне. Значи, че потъва във вечен мрак.

(Телефонът оглушително звъни. Професорът го вади от джоба и натиска бутона).

Професорът: Ало, Кристи? Станиславе? (Разнася се отвратително кискане).

Професорът (към дядо Гуто): Много смешно наистина. Кой си ти, че си присвояваш правото да определяш жребия на нещастниците?

Дядо Гуто: Не се смея. Нищо не определям. Аз съм един от тия нещастници.

Професорът (поклаща глава): Колко сляп беше? На колко процента ти се върна зрението от тази вода?

Дядо Гуто: Допреди няколко месеца не виждах нищо. Един приятел ме докара в селото, пригоди ми соба и вкара малко багаж. На баира се качих сам, защото го познавам, тук играехме като деца. Сега виждам очертанията ти, виждам какви движения правиш, виждам цветове. Якето ти е сиво, панталонът черен. Жена ти беше с някаква червена дреха.

Професорът: А може би само се преструваш на сляп?

Дядо Гуто: А ти преструваш ли се?

Професорът: Какво е сега? Вечер или нощ?

Дядо Гуто: Икиндия.

Професорът: Блазя ти, че отличаваш деня от нощта. Здрача от непрогледния мрак. За малкото светлина - за нея ти завиждам. Може ли пак да опитам?

(Дядо Гуто поставя ръцете на Професора върху въжето. Започва мъчителното издърпване на кофата. Тя стига до перваза и се разплисква, но на дъното й остават няколко капки)

Дядо Гуто (докато трае ритуалът): Така, така, още малко, не бързай.

Професорът (изпива жадно оскъдното количество): Божичко, Божичко, Божичко!

(Обира останалата влага с ръка и я прокарва по очите си. Кофата с трясък полита към дъното. Професорът се просва на земята).

Дядо Гуто: Случайно ли се обръщаше към Бога?

Професорът: Какво? А, задето казвах „Божичко”? Не е обръщение, просто автоматика, рефлекс. Божичко, колко съм жаден! Бих пил непрекъснато!

(Кратко мълчание)

Професорът (както лежи): Знаеш ли, че още не сме си казали имената? Не сме се запознали - така да се каже. Аз съм Любомир. Любомир Панковски.

Дядо Гуто: Знам, професоре.

Професорът (надига се): Известно ти е името ми? И титлата? Не държа толкова на нея. Откъде?

Дядо Гуто: Жена ти преди малко те нарече така.

Професорът (поразочарован): А, да. А ти как се казваш? Ако, разбира се, не е някаква световна конспиративна или криминална тайна. (Засмива се): Шегувам се.

Дядо Гуто: Един мой прадядо са го викали дядо Гуто. Така викай и на мен.

Професорът: Гуто - това ми напомня нещо.

Дядо Гуто: Едва ли.

Професорът: Дядо Гуто, като слушам гласа ти, имам чувството, че си по-млад от мен.

Дядо Гуто: Чувството ти много често те е лъгало.

Професорът: Не споря - щом искаш да си дядо Гуто, бъди дядо Гуто и толкова.

(Кратко мълчание)

Професорът: Защо Еньов геран? Кой е бил Еньо? Имало ли го е?

Дядо Гуто: Имало го е.

Професорът: И какъв е бил?

Дядо Гуто: Българин. Мъж.

Професорът: Е, за толкова и аз самият можех да се сетя.

Дядо Гуто: Млад. Хубав.

Професорът: Не ще и дума. Такава е митологическата традиция. Кога е живял?

Дядо Гуто: Отдавна. Живял е в онова време, което вие, учените, обърнахте с главата надолу и от „турско робство” го изкарахте „турско присъствие”, че и „българо-турско благоденствие” - истински късмет за българите.

Професорът (сяда): Не, дядо Гуто, колкото до това, аз никога не съм споделял подобна трактовка. Това е временен политически компромис и той ще бъде опроверган, истината ще възтържествува.

Дядо Гуто: Истината. А ти кога си казвал истината? Само когато си бил в люлката? Откога я премълчаваш? Откога претръпна към лъжата? Защо, щом смяташ, че България е изтърпяла пет века кланета, дивачество и тирания, не отиде да го заявиш на твоите събратя професори по вашите - форуми - или както там им викате? Защо не го навря в очите на продажниците, които днес управляват в измама и позор? Защо не го изкрещя на някой площад, на някой кръстопът?

Професорът: Аз ли съм единственият, който е потулял истината? Единственият, който е изградил съществуването си върху лъжа? Ако е така, то е много лесно - аз изчезвам и в света се възцаряват истината и справедливостта.

Дядо Гуто: Не си единственият, името ви е легион. Но това, че не си единственият, а си един от многото, не те оправдава. С такива оправдания те гощава жена ти, но не като другар, а като съучастник. Няма голяма и малка подлост - има подлост. Няма голяма и малка вина - има вина. Нито голям и малък грях - има грях. Друг ще претегля колко са големи или малки. А ти ще отговаряш. Всеки сам отговаря за вината си.

Професорът: Седял си тук и си подслушвал.

Дядо Гуто: Защо да подслушвам? Вие викахте. Не се бой от това, все едно че го е чул камъкът.

Професорът: Ако не бях играл по гайдата на тия мошеници, щяха да ме смажат.

Дядо Гуто: Надали. Нямаше да те издигат. Нямаше да ти дават постове. Нямаше да си професор. Щяха да те държат на минимална заплата. Или щяха да те уволнят и да те изхвърлят от коловоза. Щеше да си броиш стотинките, нямаше да закусваш, на обяд щеше да ръфаш корав комат, а за вечеря да пиеш една студена вода. Но щеше да спиш спокойно през нощта, а заран да виждаш утрото. Щеше да отличаваш светлината от мрака, бялото от черното.

Професорът: Не можеш да си представиш колко е ужасно, когато хората, които стоят над теб, са престъпници.

Дядо Гуто: Добре. А ако беше цар на цяла България или даже на цялата земя, щеше ли да управляваш справедливо?

Професорът (замисля се): Да, мисля,че щях да управлявам справедливо. Щом не съм зависим от никого, щом никой не ме командва и не ми се пречка, щом не ме принуждава към беззаконие, ще бъда такъв, какъвто ме е родила майка ми - честен човек.

Дядо Гуто: Грешиш. На тоя свят никой не е независим. И царят е по-зависим от всички останали. Щом нямаш сила да бъдеш почтен на ниския ранг, на високия ще си още по-голям мерзавец.

Професорът: А ти светец ли си?

Дядо Гуто: Грешник съм.

Професорът: Щом е така, не хвърляй камъни. Та какво с Еньо?

Дядо Гуто: Еньо се родил стотина-двеста години подир развалата на славното Българско царство и падането му под полумесеца. Бил личен селски момък, а и още се помнело,- че дедите му някога били велики боляри и владеели всички планини околовръст, че и голямата котловина оттатък тия върхове. Бил невиждан красавец. Доскоро българите бяха хубави хора, но днеска грозотията ги е натръшкала като чума, особено мъжете. Едни гумени муцуни, отпуснати бузи, издути бирени шкембета, дебели баджаци и зверски погледи. В анцузи, в костюми - все са скотове и си приличат като вадени по калъп. Каквото в душите им - ако още имат души - това и на мутрите им. Не говорят, а мучат - стадо, готово за скотобойната. Може и да не знаеш, но в България, още от Еньово време се води люта битка срещу красотата. Някога турците са убивали и поругавали всеки българин, който се е отличавал от другите - с богатство, с характер, с облекло, с ръст - а най-вече с хубост. Нашият народ бил прочут с мъжката си хубост - и тъкмо тя трябвало да бъде изкоренена, за да не се предаде на потомството. Хубостта е печат от Бога - тя е свобода, а грозотата и безличието - робство.

Професора: Помня, че в моята младост хората ми се виждаха красиви - млади, стари, всички. Колкото повече остарявах и погрознявах аз самият, толкова по-грозни ми се струваха и останалите. Искам да кажа,че става въпрос за възрастово и индивидуално възприятие. Но децата ни по света са хубави, това е безспорно - и ни раждат хубави внуци.

Дядо Гуто: Хубави внуци, които ще растат без име и пол! А как ще имат лица? Къде Господ ще сложи своя печат? Ще бъдат само тела - безроден и безименен материал.

Професорът: Това е издевателство! Подслушвал си и сега се гавриш със семейството ми!

Дядо Гуто: Семейство! Не, не съм подслушвал. Бяхте включили високоговорителя. Та за Еньо - имал той бяло лице, светло като слънцето, черни бляскави очи и черна коса на вълни, която носел дълга. В ония времена още се пазел древният български обичай мъжете да носят перчем - чумбас - а останалата част от главата да бръснат до голо. Турците пък им заповядвали да стрижат всичко - някакъв вид кастрация - та отдалече да им личи, че са роби. Еньо обаче развявал дългата си коса като предците си, болярите, в знак,че е свободен. Извадил късмет, че се родил в това затънтено селце, настрани от пътищата на аскера, защото тогава османлиите воювали с Австрия и българските земи, през които се влачели дивите орди, проревали с кървави сълзи. В село Еньов геран нямало много турци.

Професорът: Как се е казвало селото преди Еньо да се роди?

Дядо Гуто: И преди, и подир неговото раждане, селото се е казвало Божия геран. Чак след Еньовата смърт, почнало да се зове Еньов геран, по неговото име.

Професорът: Имало ли е Божи геран или е просто така - метафора, фикция? Наужким - искам да кажа.

Дядо Гуто: Какво ти наужким, имало го е, разбира се. Още личи къде е бил, от другата страна на селото, в ниското, където тече реката. Но настанала страшна суша, изгоряло всичко и даже Божия геран пресъхнал.

Професорът: А какво е сторил Еньо, освен, че се е родил, та селото да вземе името му?

Дядо Гуто: Не е ли ясно - изкопал е нов геран. Ей тоя, от който вадим вода. Станало така - Еньо обикнал едничката мома, която му била лика-прилика, най-чудната хубавица в тия балкани, които тогава били пълни с гиздави български чеда. Викали я Бисера и лицето й сияело като името й. Залюбила го и тя и се взели. Дълго живели в любов, но си нямали рожба. И Еньо идвал на тоя баир да моли Господа за чедо. Тогава всичко околовръст било покрито с дивни букови гори, с дървета - прави като мраморни колони, сред които бликали извори и пеели птици. Само тоя баир бил гол, пуст и му викали Лисия баир. Но имало останки от стара черкова и Еньо идвал тук да се моли, това място му било на сърцето. Седем години подир сватбата му с Бисера, Господ му низпослал велика милост и невястата му добила момченце. Кръстили го Стефан - венец. А седем години по-късно дошла сушата.

Професорът: И сигурно траяла седем години. Библейски мотив. С това повтарящо се число седем ми светва сигналната лампичка, че цялата история е фолклор, митология. Нека извадим вода - последно ведро за тая вечер.

(Дядо Гуто поставя ръцете на Професора на въжето. Докато Професорът с огромни усилия издърпва кофата от герана, дядо Гуто продължава)

Дядо Гуто: Седем години по-късно дошла сушата и траяла седем години… Полека, не бързай, внимателно. За два века робия земята българска се покрила с всякаква духовна скверн. Християните приемали агарянската вяра, за да избегнат дръвника, девширмето или непосилните данъци за гяури. Предателствали, лъжесвидетелствали, доносничели един за друг. Мнозина честни българи срещнали мъченическа гибел. И Божият гняв не закъснял.

(Професорът изважда кофата. Водата леко се разплисква. Той потопява в нея лице и дълго пие. После кофата с грохот пада надолу.)

Професорът: (отпуска се на земята ) Благодат!

Дядо Гуто: А кой ни я дава?

Професорът: Природата, случаят, късметът, ние самите.

Дядо Гуто (с кротка насмешка): Природата, случаят, късметът, ние самите и всичко около нас има едно единствено име. И Нему трябва да благодарим за всичко добро, дори когато ни се струва,че „ние самите” сме го извършили. Трябва да Му благодарим и за злото, което ни праща.

Професорът: Какво станало през тия седем сушави години?

Дядо Гуто: Пресъхнала реката, пресъхнали потоците и изворите. Нивите се превърнали в пепелища. Сърповете ръждясали, селяните не жънели, а скубели оскъдните класове. В пасбищата се озъбил гол камънак. Хора и добитък умирали от глад и жажда и само Божия геран им давал благословена водица да пият. Но един ден пуснали ведрото в него и дъното издрънчало сухо като коруба на костенурка. Извадили ведрото и то било празно. Тогава почнали да купуват вода от много далече, но тя струвала злато и сребро. А Еньо, вече мъж в силата си, ежечасно се молел на Господа да даде вода - и пред иконостаса вкъщи, и в селската черкова и тук, на Лисия баир. Една нощ той и хубавата му невяста Бисера спели в постелята, когато го събудил чуден глас.

(Докато дядо Гуто изрича последното изречение, се осветява сцената със спящите Еньо и Бисера)

Дядо Гуто: Сам Господ Бог Исус Христос му се явил в блестящи бели одежди и с трънен венец на чело и му рекъл:

Христос (край постелята на Еньо): Еньо, Еньо!

Дядо Гуто: Еньо подскочил и като видял Господ, паднал в нозете му.

Еньо (уплашен): Ето ме, Господи!

Христос: Чуй, щом искаш вода, ще копаеш на Лисия баир. Ще бликне вода, която ще пои жадните, ще възкресява духовно мъртвите и ще освобождава робите. Щом изкопаеш герана, сушата ще свърши.

Еньо: Прощавай, Господи, че се одързостявам, но кой копае геран на каменен баир?

Господ: Ти ще изкопаеш първия. Утре се качи на баира и ще видиш знак - на кое място да копаеш.

Дядо Гуто: И Господ снел трънения си венец, положил го на челото на Еньо и изчезнал. А Еньо си легнал в постелята.

(Еньо ляга до невястата си.)

Дядо Гуто: На заранта Бисера се събудила първа и уплашено се провикнала:

(Бисера се надига и се навежда над Еньо)

Бисера (с ужас): Еньо, душо моя, каква е тая кръв по лицето ти? И възглавето ти цялото е в кръв!

(Еньо скача и опипва лицето си, а после поднася към очите си окървавените си длани. Сцената с Еньо и невястата му угасва.)

Дядо Гуто: Щом изгряло слънцето, Еньо с невястата и с другарите си, на които разказал за Господнето явление, се качил на Лисия баир. И на това място, тук, дето сме седнали сега с тебе, тук, дето е геранът, намерили трънен венец. Най-обикновен, изплетен от глогините и шипките наоколо. Мъжете носели кирки и веднага започнали да копаят, а Бисера слязла да си върши къщната работа и да наглежда сина им, Стефан, защото се чувало, че турчолята пак ще минават да отвличат християнски момчета. Мурабето на запад брулело еничарите като гнили круши и били нужни нови агнеци за духовно и физическо погубване.

Професорът: И колко дни са копали до вода на тоя чукар?

Дядо Гуто: И Еньо, и дружината му, мислели, че щом сам Господ го е заявил, значи ще копаят най-много до вечерта или до няколко дни - и водата ще се покаже. Но минали повече от две недели, а вода нямало никаква. Копаели на зареда, защото дупката е тясна, едва се пъхал един човек. Работата била много мъчна и опасна, пълно било с камъни, които непрекъснато се сривали върху главите им и те хем трябвало да копаят, хем да се пазят, хем да изнасят изкопаните камънаци догоре, в кошове, на гръб. Започнали да роптаят, да подмятат на Еньо:

(Сцената с Еньо се осветява. Еньо се показва с коша от дупката, около нея стоят омерзени другарите му.)

Първи: Брат, да се разберем, тая няма да я бъде!

Втори: Откъде да знаем дали не си измислил оная щуротия с явяването. Или ти се е присънило или се гавриш с нас!

Трети: Ако беше по Господня воля, досега да е текнала вода!

Еньо: Братя, кълна се, че изпълнявам Христова повеля!

Мигар мога да си правя шеги с изреченото от Господа! (Прекръства се). Ако ви лъжа, да изгубя най-милото си, детето ми, Стефана, когото съм чакал седем години!

Първи: На теб отдавна ти хлопа дъската, все се големееш!

Втори: Не е ли безумие да копаеш геран на баир! Господу такъв резил не може да се припише! Ти си христоругател с думи и деяния!

Трети: И тоя трънен венец, положен връз камъните, е жив присмех над всинца ни! Качил си се тук преди нас и си го оставил! Как не се усетихме първен, братя?

Всички: Дайте, да си ходим! Ай, сиктир! Стига си ни е правил на магарета! Измамата ще лъсне, кълнеш се лъжливо, ама ще патиш!

(Сцената с Еньо угасва)

Дядо Гуто: И дружината тичешката се смъкнала надолу, като все повече се разярявала срещу Еньо. В селото плъзнала мълва,че Еньо в горделивостта си, лъжесвидетелства за Христа и иска да се изкара Спасител на селяните с някакви тъмни намерения. А той продължавал да копае герана в зной и студ, с крепка вяра, даже спял на баира. След още няколко недели, при него, запъхтян, докретал Попът:

(Сцената се осветява. Отчето едва си поема дъх. Коленичи и се навежда към дупката)

Попът: Еньо, помози Бог! Де си, синко?

Еньо (показва се от изкопа) Ето ме, свети отче! Дал ти Бог добро! (Целува десницата му.)

Попът: Как върви работата?

Еньо: Много мъчно, отче. Но с Божията воля напредвам.

Попът: Божията воля! А сигурни ли сме, чадо, че изпълняваме тъкмо Божията воля? Сигурни ли сме, че ни говори тъкмо Бог? Светата ни църква никак не е склонна да приема такива явления, при които Господ се среща с миряните без нейното благословено посредничество. Тия са дела бесовски, дела сатанински, защото сатана ни изкушава най-вече чрез нашата гордост да се представяме за избраници Божии. Знаеш, че гордостта е най-великият от всички смъртни грехове, защото тя е в основата на падението сатанаилово.

Еньо: Как, отче? Нима не искаш сушата да свърши? Да шурне вода от герана, да плисне дъжд от небесата? Господ тъй ми рече и аз вярвам на думата му.

Попът: Църквата си има обреди, с които измолва дъжд от Бога. Сушата е Божие наказание за греховете ни и няма да свърши с твоя геран. Пък и де се е чуло и видяло геран на баир да се копае? Не упорствай в заблудата си, чадо, защото си тръгнал по крив, дяволски път. Сатана те е изкушил в съня ти и ти в простотията си, си приел лъжата му за Христово откровение. Внимавай, защото в село вече се хортува недобро за теб, а имаш син. Грехът ти ще падне и върху него. Моли се, Еньо, моли се, Господ да просветли разума ти!

(Еньо излиза от изкопа и се отпуща на колене в молитвена поза. Отецът полага длани на главата му.)

Попът: Ако молитвата не помогне, слез да ти чета в черкова, та да прогоним нечестивия. Ти си обсебен, чадо и хората почват да се боят от теб.

(Сцената с Еньо угасва)

Професорът: Ден ли е или нощ?

Дядо Гуто: Отива към полунощ.

Професорът: Сигурно ме мислиш за заклет неверник, заради думите, които изричам по навик, а и от страх. И даже от свян - да го наречем така. Животът ми премина в материалистическата епоха, която отричаше Бога, макар че лично аз с философия не съм се занимавал. Но понякога с цялото си същество искам да се моля на Господа, а не мога. Искам да произнеса името му с вяра, а не успявам. Не само че не си спомням словата и на най-простата молитва, а нещо ме дави в гърдите и ми пречи. Нещо адски тежко, някаква каменна плоча. И даже не каменна, а друга - изкуствена, противоестествена, антиприродна. Като пластмаса.

Дядо Гуто (без сарказъм): Като компютър. Като телефон.

(Професорът коленичи в молитвена поза. Телефонът оглушително звъни. Професорът го вади от джоба си, натиска бутона.)

Професорът: Ало! Кристи! Станчо!

(Разнася се гръмлив противен кикот. Професорът се обръща към дядо Гуто.)

Дядо Гуто: Не гледай към мен. В случая „гледай” е само метафора. Знаеш отлично, че не съм аз.

Професорът: Кой е тогава?

Дядо Гуто: Жена ти? Синът ти?

Професорът: Знаеш отлично, че не са те.

Дядо Гуто: От телефона ти се надсмива някакъв зъл дух. Демон се е заселил в него. Самият сатана.

Професорът: Да ме побъркаш ли искаш?

Дядо Гуто: Говоря самата истина.

Професорът: Искам да извадя вода! Съвсем сам. Без никаква помощ.

Дядо Гуто: Давай!

(Професорът вкопчва ръце във въжето и започва мъчителният ритуал по изваждане на кофата. Накрая тя се показва)

Дядо Гуто (докато Професорът вади вода): А, така, полека. Браво, не разля нищо.

Професорът (държи кофата. Към дядо Гуто): Ще пиеш ли?

Дядо Гуто: Нали знаеш, всеки сам.

Професорът: Не си пил отдавна. Не си ли жаден?

Дядо Гуто: Колкото повече пия, толкова по жадувам. Ама тая вода сега е нужна повече на теб, отколкото на мен.

Професорът: Така да бъде.(Пие и мие очите си. После пуска кофата надолу.) Благодаря ти, Боже! (Към дядо Гуто) Това го изрекох заради теб.

Дядо Гуто: Изрекъл си го заради себе си. Нещо в теб самия те е накарало. Да благодариш Богу е най-прекият път към молитвата.

Професорът: И какво е станало по-нататък с Еньо?

Дядо Гуто: Дните минавали, а Еньо не слизал в черкова да му чете попът против бесове. Продължавал да копае герана, товарел камъните и пръстта на гръб, изхвърлял ги. Работата му ставала все по-тежка. От сушата самата пръст се вкаменила. Майка му отдавна се била споминала, имал само баща. Всичко вкъщи легнало върху ръцете на Бисера. От време на време тя се качвала на баира, идвал и старият му баща - носели му храна и вода, но това били оскъдни трохи и капки, защото у дома си вече нямали нищо. Един ден баща му се изкачил с последни сили и надникнал в дупката да види сина си:

(Сцената с Еньо се осветява. Бащата е коленичил и наднича в изкопа.)

Бащата: Еньо, синко, излез от тая пущина, много е дълбока, не мога да те видя!

Дядо Гуто: Еньо излязъл с мъка от герана и видял баща си страшно променен. Прежълтял, слаб като вейка, едва се крепял на нозе. От як мъж се бил превърнал в грохнал старец. Паднали двамата мълком в прегръдките си.

Бащата: Синко, заклевам те, прибери се в село. Всички вече те имат за безумец. Дюдюкат като минават край къщи, плюят против уроки и през зида хвърлят тор в двора ни. Не смеем да си покажем носа навън, само Стефан излиза и разгонва присмехулниците. Попът разправя, че не ти ще ни отърваваш от сушата, а че Господ ни е пратил суша тъкмо заради тебе, защото си прокълнат. Смили се, сине, някога не бяхме последни в нашия край, бяхме почитани от людете. Защо трябва да измрем в позор? Глад е страшен, но мъжете все пак ходят на лов в горите, донасят по някоя катерица за обяд. А в нашата къща закрилник вече няма, Стефан при жив баща осиротя, невястата ти овдовя при жив мъж. Хубава е Бисера и днес още е най-хубава сред жените в село, подхвърлят й закачки, срамни думи, задирят я сякаш е парясница. Докога ще издържи?

(Сцената с Еньо угасва)

Дядо Гуто: Сърцето на Еньо се пръскало от мъка и зли предчувствия, но той не се прибрал у дома,а продължил да копае герана. Това било последният път, в който видял баща си. Скоро старецът склопил очи, без да благослови сина си. Изпратили го сиромашки, как да е, на погребението му не говорили за покойника, а одумвали сина му и се смеели. Бисера и невръстното момче останали сами.

Професорът (надига се, опрян на бастуна): Да, спорът между бащи и синове е стар като света. Щом е в основата на митологията, значи отвека е отбелязан като най-мъчителният катарзис в живота на човека. Зевс и Кронос, Юпитер и Сатурн - ако разбираш какво искам да кажа. Отдавна е речено, че за да победиш света, трябва първо да победиш баща си. Но колко е тежко! Помня, сякаш е днес, моя конфликт с баща ми. Той искаше да остана на село, аз исках да отида в София, да следвам своя път, да се развивам, да постигна нещо. И може би много по-късно той ми даде право. Но мълчаливо, никога не го изрече на глас, беше инат българин.

Дядо Гуто: А ти какво постигна?

Професорът: Хора като теб отричат целия живот на другите. Заради грешките им, заради някой компромис. Изгарят юргана заради бълхата - образно казано. Чужд юрган лесно се гори. И лесно се съди чуждия живот.

Дядо Гуто: Аз не съдя. Съди ти! Искал си да станеш поет. Какво написа?

Професорът (след кратко мълчание): Нищо! Това е най-голямата ми болка.

Дядо Гуто: И по-добре, че не си написал нищо. Не може да се напише творба, която хем е хубава, хем е лъжлива. Творчеството е от Бога, а лъжата - знаеш от кого.

Професорът: Но със сина си постъпих правилно. Не пренесох вечния спор баща-син в нашите отношения. Станислав сам направи своя избор.

Дядо Гуто: Сам ли? Цялото му възпитание, всичките ви разговори, всичко, което сте му внушавали като правилно, като върховна цел в живота, е водело към тоя избор. Той е постигнал вашите цели. И това, че помежду ви не е имало спор, не е имало очищение, не е имало откровеност, е довело до пълно отчуждение, до безчовечност, до крах на цялото ви семейство.

Професорът: Какви си позволяваш да ги дрънкаш! Синът ми успя да се пребори с живота и да победи. Той е един от най-успешните българи в чужбина. „Успял емигрант” - както днес ги наричат. За разлика от теб.

Дядо Гуто: Какво ще рече „успял емигрант”?

Професорът: Ще рече този, който си е създал положение в чуждата страна. Този, който е спечелил уважението на новата си среда, която по принцип е твърде враждебна към емигрантите от Източна Европа и от България в частност. Аз не мисля като филистер, не споделям крайния материализъм, но да! - успял емигрант е главно този, който е успял да спечели пари. В това няма нищо срамно, напротив! Парите не са цел, те са път към свободата в днешния свят. Успял емигрант е този, който се чувства еманципиран и свободен в новата си родина. Този, който е пуснал корен на новото място. И няма какво да го усукваме - такъв човек, усетил вкуса на свободата - няма никога повече да се върне назад - в България, в мизерията, в робията. Колкото и да ми е мъчно да го кажа. (Задъхан сяда) И забележи - аз не съм милиардер, синът ми не е изнесъл вагони с пачки в чужбина, които магически да му отварят вратите по високите етажи. Сам е постигнал всичко. Почти сам. Гордея се, ако с нещо съм допринесъл днес моят син да бъде свободен човек!

Дядо Гуто: Твоят син - свободен човек! Та от банките и от парите иде всичкото зло на света. Твоят син е тяхна бурмичка, техен придатък, техен роб! Ти си отговорен за робството на сина си, защото си му внушил, че това робство е свобода! Обърнал си смисъла на живота надолу с главата. Знаеш казаното от Христа: „По-лесно камила ще мине през иглени уши, нежели богат да влезе в Царството небесно”.

Професорът: „Царството небесно”! Неудачниците възкресиха тая фразеология, за да крият зад нея своя провал! Синът ми не е богат. Просто живее добре и е доволен.

Дядо Гуто: Не е доволен и не може да има доволство в света на парите. Има пари, но се стреми да има още повече. И за пари ще продаде теб и майка си, както сега продава децата си. Както продава душата си. И даже вече не за пари - който веднъж се е завъртял на тоя чекрък, няма вече избор, освен да продава, продава, продава - всичко човешко, което е носил в себе си. Това ли наричаш „свобода”? Това е демонски алъш-вериш.

(Професорът затуля с длани ушите си)

Дядо Гуто: Ти си имал достатъчно средства да му купиш къща в някое българско село и няколко декара земя. Щеше да се труди истински, вместо да смуче парите на другите.

Щеше да гледа здрави деца с лица и имена. И вместо да „пуска корен” в някакво небитие, щеше да продължи корена ти тук, в България.

Професорът (маха длани от ушите си. без съпротива):

Това са брътвежи. Невъзможни, нереални неща. Не и у нас. В тая патова ситуация.

Дядо Гуто: Само подир няколко месеца ще видиш, че тия неща са едничкото спасение за всички нас. „Виждаш”, разбира се, е само метафора.

Професорът (скача и залита без бастуна): Е, добре, прав си! Прав си и аз съм го чувствал в себе си! Ровел съм в гърдите си, изтръгвал съм сърцето си. Разтварял съм го…

Дядо Гуто (без сарказъм): Като кесия.

Професорът: Не като кесия, а като съсъд. Колко нощи не съм мигвал! Усещах, че някога, отдавна, съм направил кардинална грешка, объркал съм посоките! Хайде разказвай, продължавай, стига за това!

Дядо Гуто: Искаш ли да знаеш кой е „успял емигрант”? Тоя, който е проумял, че трябва да се върне в Отечеството.

(Професорът не реагира, дълбоко замислен.)

Дядо Гуто: Еньо все копаел и копаел на Лисия баир, а в това време разбитите в Австрия чалмоносни пълчища започнали да се връщат и плъпнали по цялата българска земя. Захванали и тия планини. Нападали селата, отвличали момчетата от 5 до 15-годишна възраст за еничари и евнуси, а момичетата - за робини. Колели мъжете, безчестели жените, палели и грабели малкото, което останало за ограбване. Мнозина от нашето село побягнали в горите, сплотили се в дружини, защитавали се както можели. Но Бисера и Стефана отвергнали като прокажени, като виновници за тая напаст. Скрили се те самички в някакво убежище, но турците ги открили. Момчето бранело майка си като младо лъвче, но турците били много и все жилави мъжища, обръгнали на война и злочинства. Навалили върху него, ранили го и го пленили. Дивели се на хубостта и силата на Стефана: „Вай, какъв сербез хубавец! Ашколсун! Какъв еничар ще стане от него! Ще воюва за славата на аллаха и султана!” Цяла нощ се хилели, подритвали го, както бил овързан като вързоп или го облажавали за късмета да стане еничар. А майка му Бисера поругали. Изнасилили я пред очите му. На заранта се приготвили да поемат с пленените момчета и момичета на юг. И ето, Бисера, невястата Еньова се заизкачвала по Лисия баир, парцалива, обезобразена, безумна. Надникнала в дупката, в която Еньо продължавал да копае и която сякаш вече стигала до сърцевината на земята - и се провикнала:

(Сцената с Еньо светва)

Бисера: Еньооо, съпруже мил и драг! Не, не излизай! Да не си посмял да ми се показваш! Стой долу, в пъклото, уроде и само слушай! Отвлякоха сина ти Стефана за еничар! Помниш ли, че имаш син или вече забрави? Ще го турчат и мохамеданчат, няма да е вече Стефан, а я някой Абдула, я Исмаил, я Хасан! Ей такъв венец тури ти на чедото ми, дето го чаках седем лета, дето го родих и отчувах в българска вяра! Дете е още той, а баща нямаше да го закрили и спаси. Кле се ти неверно в рожбата ни, измамнико - и Господ те наказа с най-страшния жребий за сина ти! Да е жив мъртвец, по-мъртъв от тия в гробището. Не, да не си се показал! Ще ти издера очите, ще ти счупя главата ей с тоя камък! Осрамиха ме турците, негоднико ниеден, вече нямаш жена, а пачавра!

Мъртъв въглен е вече Бисера, а сърцето й е пепел!

Стой долу, вампирино, дано цялата земя се срути върху теб!

Бъди проклет!

(Отдолу, изпод земята избухва нечовешкото Еньово ридание)

Бисера: Вий, вий, пес мръсен. А аз ще млъкна.

(Сцената с Еньо угасва)

Дядо Гуто: Вдигнала се невястата и се запиляла нанякъде. Повече в село не я видели, а някои казвали, че се обесила наблизо, на склона, но тялото й не изгнило. Свило се и станало съвсем мъничко, но още се познавало, че е тя. Дали е било Божи знак, дали поради страшната суша - не се знае.

(Дядо Гуто почва да вади вода за себе си, дърпа кофата, пие и мие очите си.)

Дядо Гуто (докато прави всичко това): Велика е силата на жената. Нейният благослов ни дава мъжката сила. Нейното проклятие ни я отнема. Еньо се свил на дъното и поискал да умре.

Професорът: Ти женил ли си се някога?

Дядо Гуто: Да.

Професорът: Е, и?

Дядо Гуто: Разведох се.

Професорът (избухва в кратък отмъстителен смях): Извинявай. Бях сигурен, че е така!

Дядо Гуто: Едни се развеждат. Други се примиряват.

Професорът: А, не! Тук не пипай! Забранявам ти да хвърляш чернилка по жена ми!

Дядо Гуто: Защо реши, че имам предвид жена ти?

Професорът: Защото вече познавам начина ти да извърташ нещата. Ти си акробат в тая работа, същински инквизитор! Заподозреният винаги е виновен. С Кристи - с Христина - сме женени почти четиресет години и аз не мога да си представя живота без нейната всеотдайност. Когато се запознахме, имах една риза и едни гащи, не знаех даже как да пресичам улиците в София, колко пъти съм се въртял като пумпал, рискувах да загина под колелетата. Не бях виждал толкова високи сгради, извивах врат, ходех и броях етажите. За концерт и опера бях чувал само по радиото, бях недодялан, а тя беше елегантно, красиво, културно момиче. Владееше английски, френски, испански, португалски, по времето, когато огромната част от нас едва вдявахме руския. Беше учила солфеж, свиреше на пиано. Баща й беше дипломат, бяха пътували и живели в много европейски страни.

Дядо Гуто: И какво стана с дипломата? Успя ли да лапне мазно парче от баницата, когато избухна демокрацията?

Професорът: Тъст ми почина рано, наскоро след сватбата.

Дядо Гуто: И не можа да участва в голямото плюскане? Трябваше да се запретнеш ти, да догонваш някогашните му колеги - днес магнати и милионери.

Професорът: Моят тъст беше народен човек. Държеше се с мен като с равен, нищо че идвах от провинцията - направо от село.

Дядо Гуто: От провинцията! Никога няма да разбера това самоунижение на българина. Ние нямаме знат - турците са я унищожили. Това е много лошо за държавата, но е добро за самочувствието на отделния човек - няма класи, всички сме равни. Няма боляри - има само селяни. Но забележи - колко бързо, само в рамките на две-три поколения, най-недостойните, най-безсъвестните, най-мързеливите от тия селяни формираха класата на новата знат - по една около всеки режим. Поставят се в услуга на чужди агентури, умилкват се, подлизурстват, продават България и се бетонират като висша каста. Имат всички богатства и привилегии на аристокрацията, но си остават жалки селяндури. Мръсна пяна. С какво тъстът ти, който се е родил на село, седял е на трикрако столче и е кусал чорба с дървена лъжица, е по-голям от баща ти, който си е останал на село? Той просто е отишъл по-рано в града и е приел да продава народа ни, за да се издигне. Всички български управници от Освобождението насам се крепят на власт, защото продават народа български. Малцината, които са отказали да го сторят, са били избити. Така че ти - селянинът, си взел селянка, дъщеря на селянин. И просто си заместил баща й на сергията - продавал си България - скромно, тихо, на средно ниво, доколкото са ти стигали постът и силиците.

Професорът: Аз съм щастлив с Кристи, защото я обичам и защото тя ме обича. А на твоите афоризми ще отговоря така: някои са срещнали любовта, други - не.

(Телефонът оглушително звъни. Профе сорът натиска бутона)

Професорът (подозрително): Ало? Кристи?

(Разнася се подигравателен кикот. Професорът понечва да захвърли телефона, после го прибира в джоба си.)

Дядо Гуто: Любов? Подтикнала ли те е тая любов към чисти помисли, поставила ли ти е благородна цел? Казваш, че някога, отдавна, кардинално си объркал посоките. Не е ли това денят, в който срещна жена си? Денят, в който влезе в семейството й?

Професорът: Кристи се отказа от много възможности заради мен.

Дядо Гуто: Затова пък те направи изпълнител на желанията си, вместо баща си. Не тя, а ти си бил нейната ракета-носител.

Професорът: Преглътна много неща, прости ми моите измени.

Дядо Гуто: Понякога прошката е капан. Истинската любов прощава, без да ни прави свои длъжници.

Професорът: Какъв длъжник ме е направила? Та аз не знаех, че тя знае.

Дядо Гуто: Не знаеше ли? А нима не направи всичко възможно тя да узнае? Това е било твоето малко подло отмъщение. А нейното подло отмъщение е била подлата й прошка, която ви е споила един в друг. Това не е любов, а договор. Не е свободен съюз на две сърца, а робство.

Професорът: Има много видове любов.

Дядо Гуто: А, не! Има много видове съжителство, съучастничество, зависимост, робия. Но има само един вид любов - да даваш, без да искаш нищо в замяна.

Професорът: Кристи наистина има малко деспотичен характер. Но никога не се е налагала грубо, никога не ми е казала лоша дума.

Дядо Гуто: По-добре лоши думи, яснота, скандал и безвъзвратно скъсване, отколкото бавно и упорито превиване на другия, бавно унищожение на душата му и промяна на Божия план, заради който той е дошъл на тоя свят.

Професорът: Недостойно е да се крия зад жена си и да я обвинявам за своите грехове.

Дядо Гуто: Тук си прав. Изборът е бил твой.

Професорът: Стига! Ще извадя вода.

(Изпълнява ритуала по вадене на кофата от герана, пиене и миене.)

Професорът (докато върши всичко това): Още ли е нощ?

Дядо Гуто: Зазорява.

Професорът (с удивление): Знаеш ли, че усетих… не, наистина видях, че мракът не е толкова гъст. Сигурно се лъжа. Разказвай за Еньо.

Дядо Гуто: Същия тоя ден, в който Еньовата невяста се погубила, а Стефан ведно с другите деца щял да бъде откаран в робство и никога повече да не зърне родната земя като християнин и българин, на Еньо било отредено да преживее още едно сетно мъченичество. Неколцина турци, които били разбрали, че мъжът на Бисера, Стефановият баща, копае геран на Лисия баир, се сдумали, преди да тръгнат за Стамбул, да се качат на баира и да подложат Еньо на още една нечовешка гавра. Дотътрали се тука, пияни-заляни от ракия, въпреки че Мохамед им я забранява - и надвесили зверските си мутри над дупката:

(Сцената с Еньо светва. Турците се мъчат да съзрат Еньо в дълбокия изкоп.)

Първи: Де се криеш, бе пезевенк, мама ти смрадлива гяурска!

Втори: На техния лъжегоспод вода щял да вади!

Трети: Дей гиди кюлане!

(Пръскат се от дивашки смях)

Първи: Чу ли, че фанахме копелдака ти? Ще го караме в Стамбул да го сторваме чиляк!

Втори: Подир десет годин ще дойде тука да ти отреже кратуната!

Трети: И даже няма да знае чия тиква е праснал! Ще утепем цялото ви неверно племе с ръцете на вашите изтърсаци!

(Цвилят от удоволствие )

Първи: Ей, диване, чу ли, че оправихме жена ти, оная грозна гювендия? Тя притича ли да ти се похвали?

Втори: По корем се влачеше след нас, молеше да я благоволим!

Трети: Викаше, че има мъж, ама е гяур и го не бива за нищо!

(Премятат се по земята от кеф)

Дядо Гуто: Пръскали се от дивашки смях, цвилели от удоволствие, премятали се по земята от кеф. Еньо, при цялото си униние, пламнал от грозните им думи и се заизкачвал нагоре. Не мислел, че са мнозина, че веднага ще го убият. Душегубците закрещели в изстъпление:

Първи: Вай, тоя червей пълзи към нас! (Смее се )

Втори: Ще мъсти за чест! Поглеж изпил ни кръвчицата!

(Дере се от смях )

Трети (хвърля камък): Ха пукни, серсем със серсем!

Дядо Гуто: Мятали тежки камъни и зле ранили Еньо. Паднал той и се ударил лошо в дъното. А турците почнали да плюят и храчат отгоре му:

Първи: Да ти е честито, керата! (Плюе)

Втори: Дръж и това! (Храчи)

Трети: Ще го препикая! (Пикае в герана)

(Делириум)

Дядо Гуто: Дълго безумствали. Сетне хукнали надолу, падали, въргаляли се в пиянството си. Бързали, защото било крайно време да тръгват с малките роби.

А Еньо събрал всичките си сили и викнал от дълбокото:

Гласът на Еньо (разтриса цялата сцена): Господи, от дъното ти се моля! Очисти тая смрад! Очисти цялата скверн, Господи! Искам да умра като човек - чист и свободен!

(От небесата проехтява гръм. Представя се миманс, който дядо Гуто озвучава.)

Дядо Гуто: Гръм потресъл небето и земята, забучал вятър, забушувала невиждана буря. На дъното на герана се появила чиста вода, която бързо се качвала. Не потопила Еньо, а го издигнала нагоре и умила нозете му. Дъждът, който падал в герана, умил гърдите и главата му. Еньо цял-целеничък се показал от отвора, с блестящо бяла риза, с дълги черни, едва посребрени къдрици, с дълга, едва оскрежена брада и кротък, лъчезарен образ. Прекрачил и коленичил на камъните, тука, дето сме сега с тебе. Сияел от чистота и красота. Сключил молитвено ръце и благодарил Богу. Сушата свършила. Човеците, добитъкът, дърветата, тревата, цялата природа - били спасени. Земята въздъхнала с облекчение. Светът възликувал!

Когато селяните, които били оцелели от турския погром, дотичали на баира, намерили Еньо легнал, облян в седефена светлина. Бил мъртъв. А геранът бил пълен с бистра, чиста като сълза вода. Всички пили, мили лицата и телата си. Който имал язви - изцерил ги, който бил хром - проходил, който бил сляп - прогледнал. Водата била лечебна. Отворила вътрешното им око. И разбрали, че нито любовта, нито бащинското, нито синовното чувство, колкото и да са велики, могат да направят човека свободен, да го освободят от страха от смъртта и от всеки земен страх. Единствено саможервата в името на доброто на човеците, извършена с несъкрушима вяра в Бога, ни прави свободни.

Бурята преминала и завалял равен напоителен дъжд. Животът се върнал.

(Сцената с Еньо угасва.)

Професорът: Къде са погребали Еньо?

Дядо Гуто: В селското гробище, до баща му. Спомнили си неговата воля. Бил казвал преди, че там, където блика живата вода, не бива да има гроб.

Професорът: А чуло ли се нещо за Стефан?

Дядо Гуто: Това е най-хубавото. Бурята подплашила турците, те са суеверни, а гръмотевиците трещели точно над главите им, клоните немилостиво ги шибали. Разпилели се те и оставили жертвите си. Децата се върнали в село и Стефан продължил Еньовия род.

(Професорът става без да залита. Не държи бастуна. Изтегля кофата и я взема в ръце. Навежда се да пие)

Професорът (отдръпва се,зашеметен): Аз виждам кофата. Възможно ли е?

Дядо Гуто: Защо питаш мен?

Професорът: Виждам герана! (Оглежда се.) Виждам, че е ден! Слънцето свети! (Пада на колене.) Благодаря ти, Велики Боже! Благодаря, че ми върна светлината!

Дядо Гуто: Пий!

(Професорът пие жадно и мие очите си.)

Професорът: Ти си облечен в кожух. Ръцете ти са голи. Имаш дълга бяла коса и брада. (Усмихва се.) Приличаш на Дънов. Или на индийски йога, както ги рисуват по картинките. Или знаеш ли - имаш вид на древен козар, на пастир - каквито от памтивека бродят по тия балкани.

(Телефонът звъни. Професорът го вади от джоба си, поколебава се, после натиска бутона.)

Професорът (с твърд глас, без грам истерика): Ало, кой е?

(Никой не отговаря.)

Професорът: Писна ми, дяволе! Ще се освободя от теб!

(Запокитва с все сила телефона някъде из камънаците. Чува се немощно квичене.)

Дядо Гуто: Няма да е толкова лесно.

Професорът: Кой си ти,”дядо Гуто”? Приехме това име за условно. Личи, че си образован човек. Уж говориш по селски, но литературният ти език е кристален. Жонглираш с понятия по-ловко от мен. Метафора, аристокрация, ракета - носител. Какъв си? Някой разочарован университетски преподавател, избягал от академичен съвет? Някой теолог? Или пророк? Някой, свикнал да убеждава, да води разпити, да поучава, да проповядва? „Аз съм Пътят, и Истината, и Животът”? Прощавай, приятелю - ако ми позволиш да те нарека така! Дължа ти зрението си! Ако ми кажеш, че си самият Господ, ще ти повярвам!

Дядо Гуто: Не богохулствай!

Професорът: А може и дяволът да си - лично. Той сменя много маски. Маската е негов атрибут. Краде лица. Изпълнява желания. За него е детска шега да ми върне очите.

Дядо Гуто: Очите - да. Но не и светлината. Това може само Господ.

Професорът: Какво си ти?

Дядо Гуто: Човек, разбира се.

Професорът: Откъде се разбира?

Дядо Гуто: Дяволът винаги иска нещо в замяна. Уж дребно, а се оказва най-скъпото - душата. Поискал ли съм ти нещо?

Професорът: Не. Не си искал нищо. (След кратко мълчание) Чуй, човече! Никога не съм срещал другиго като теб. Правех се на доволен, но бях отчаян. Обзе ме мрак - първо духовен, а после и физически. Не вярвах ни в хората, ни в Господа. За да повярваш в Бога, някой трябва да ти стори добро, без да иска нищо. Слушай - в себе си бях се заклел, че на тоя, който ми помогне да си върна зрението, ще му дам всичко, което имам. Не че е чак толкова много, но ще му дам всичко, което притежавам. Ще оставя на Кристи нейната половина и ще тръгна гол и бос, но ще виждам белия свят! А сега ме е срам да ти предложа апартаменти, вили, пари. Ако ги искаш - твои са. Не че се дърпам назад, ще подпиша веднага. Пръснах толкова средства за доктори, които само ме доосакатиха. Днес медицината е безсрамна, безчовечна търговия. Но ти ми се виждаш същество от друг свят - да, човек си, но аскет, отшелник, който би отказал всякакъв материален израз на благодарност. Който само дава, а никога не взема. Затова искам още и още от теб. И ще искам докрай. Кажи ми истинското си име! Разкрий кой си! Разбираш ли колко е важно това за мен? Колкото очите!

Дядо Гуто (издълбоко): Разбирам.

Професорът: Може би имаш основания да се криеш. Но аз ще запазя тайната ти, ако ще да умра. И двамата знаем, че ако те предам, отново ще ослепея.

Дядо Гуто: Така е.

Професорът: Чувствам се като Юда, който убеждава

Христос да му има доверие.

Дядо Гуто: Христос изначално е имал доверие в човеците, щом е дал вяра на целия свят. Не се сравнявай с Юда. Не ме сравнявай с Христа. Много съм малък. Щом ти помогнах да прогледнеш, длъжен съм да ти дам и доверието си. (След кратко мълчание): Говори ли ти нещо името Еньо Стефанов?

Професорът: Как да не ми говори? Еньо, който изкопал герана? Нали досега ми разказваше за него? (С готовност да приеме свръхестественото): Това… да не си ти?

Дядо Гуто (Развеселен): Е, не, професоре! Въпреки древния ми кожух и вида ми на пастир от памтивека, не съм чак толкова стародавен. Ако бях оня Еньо, щях да съм на петстотин години, а аз съм само на петдесет.

Професорът: На петдесет! Та ти си почти с две десетилетия по-млад от мен! Би могъл да бъдеш мой син, а аз те чувствах като баща. Откъде си събрал толкова мъдрост и стоицизъм?

Дядо Гуто: Разбирам въпроса ти по-простичко - защо ти изглеждам толкова стар?

Професорът: Защото слънцето те е опекло на тия камъни. Защото си кожа и кости.

Дядо Гуто: Едва ли е от това. Но с право ме свързваш с Еньо от разказа. Той е мой пра-пра-пра-и прочие-дядо. Синът му Стефан продължил джинса ни. Оттогава тия имена се редуват в нашия, Гутовия, род - Еньо, син на Стефан, внук на Еньо.

Професорът: Виж, фамилията Гутов ми звучи наистина познато.

Дядо Гуто: Преди десетина години името Еньо Стефанов гърмеше в новините.

Професорът (живо): Да! Сега се сещам! Беше някаква заплетена мафиотска история!

Дядо Гуто: Никога не съм бил мафиот. Бях следовател.

Професорът: Ставаше дума за някакви убийства. Беше убито едно момче.

Дядо Гуто: Синът ми Стефан.

(Мълчание. Някъде далеч звъни телефон, но двамата не реагират.)

Дядо Гуто: Завърших с пълно отличие школата и ме назначиха в София. Бях подготвен, че следователят е черноработник в истинския смисъл на думата, чистач на обществото, защото професията му го среща с цялата мръсотия на живота и на човешките характери. Но не бях подготвен за катастрофалните темпове, с които тая мръсотия раснеше, за бързината, с която престъплението погълна България. То се надигна отведнъж, като черна стена и захлупи всичко. Углавни престъпници ставаха все по-висши държавни чиновници, цялата управленска камарила, политическите партии се превърнаха в развъдници на престъплението. Полицаи, следователи, прокурори, съдии, адвокати, цялата правова система се превърна в негова наемна армия. Кадрите в системата ставаха все по-многобройни, заплатите постоянно се вдигаха, а работата ставаше все по-вяла, имитирахме разследване, никой не искаше истинско разследване. И как иначе - трябваше да разследваме самите себе си и нашите поръчители. Не можех да бъда и никога не съм бил престъпник или слуга на престъпници. Конфликтът ми с шефовете стигна критична точка и те се отърваха от мен. Преместиха ме на втора линия, в моя край, в тоя същия „областен град”, в който сега е отседнала Христина.

Професорът: А семейството ти?

Дядо Гуто: (Вади вода от герана, докато говори) Жена ми смяташе, че живот извън столицата не съществува и си намери човек, който може да й осигури желания лукс. Избяга с един от най-корумпираните софийски адвокати, много по-стар от мен, едно нагло леке. По-късно пожела да се върне, оплакваше се, че бил скъперник и я малтретирал, но аз я изгоних и се разведох. Синът ни Стефан, който току-що беше навършил четиринайсет години, предпочете да остане с мен. (Пие на бавни малки глътки. Оставя кофата на перваза на герана.)

(Някъде из камънаците звъни телефон.)

Дядо Гуто: И ето, едва върнал се в нашия град, разплетох една изключително гнусна престъпна схема. Хората си вадеха лични карти в паспортна служба и с техните подписи една банда аферисти, оплела цялата страна, изготвяше фалшиви документи за продажби и дарения. Жертвите най-често бяха емигранти, защото дълго щяха да отсъстват от България, а докато се върнат и се усетят, имотите им щяха да минат поне през две-три ръце. В тая схема явно участваше местната полиция, но бяха замесени общинари, кметове и политици на най-високо ниво - депутати, министри, дори един от вицепремиерите. Нашата област включва последните неунищожени горски масиви в България, а също крайбрежните зони - апетитите за тях са астрономически. И нещо още по-страшно - намерих свидетели, готови да съобщят, че имотите в граничните участъци имат за краен купувач чужденци, свързани с терористични организации, което беше пряка заплаха за националната сигурност.

(Пие от кофата на малки глътки. Телефонът в далечината отново звъни.)

Дядо Гуто: Колегите ми престанаха да ме поздравляват. Отнасяха се с мен като с прокажен. Бях почти подготвил материалите, които трябваше да връча на прокурора, когато един от свидетелите загина в автомобилна злополука, а друг бе заклан в пиянска свада. Останалите се отказаха от показанията си. Движех се винаги въоръжен. Допусках, че ще ме отровят или ще ме взривят, когато паля колата. В къщата ми се влизаше с шифър, но предвид калибъра на престъпниците, подобна защита беше смешна. Един ден се върнах от работа и домът ми бе празен. Бяха отвлекли детето ми.

(Мие очите си с вода от кофата.)

Професорът (който през цялото време е стоял смразен, неподвижен като камък): Не разказвай повече.

Дядо Гуто: Цял ден тичах насам-натам, молих се на разни фактори, но срещах само дивашко злорадство. Късно през нощта похитителите се обадиха. Искаха цялата документация и пълния ми отказ от разследването. И аз се пречупих. Но наполовина. Оставих плика с документите на указаното място, но имената на свидетелите заличих. Не им дадох и записите. А на сутринта, на едно сметище край града, бе намерено тялото на Стефан с дупка в тила.

Професорът: Стига толкова. Прости ми, че те накарах да говориш.

Дядо Гуто: Експертизата установи, че Стефан е убит с моя пистолет. Че аз лично… съм застрелял сина си… със законно притежаваното от мен оръжие. Имах два пистолета, но не ги държах в сейфа. Носех ги винаги у мен. И ето че те установиха, че е стреляно с моето оръжие. Че аз съм убиецът на собствения си син. Че съм чудовище. Психопат.

(Разхожда се наоколо.)

Дядо Гуто: Знаех, че ще дойдат да ме арестуват и ще ме убият при задържането - „за оказване на съпротива”. Укрих се и започнах да дебна своя началник - той не беше единственият виновен за смъртта на сина ми и оклеветяването ми, но беше този, комуто бе поръчано от по-високо място да ръководи операцията по отвличането и убийството на Стефан. И го застрелях като куче, макар че никога не съм стрелял по куче. Така тоя престъпник успя да превърне и мен в убиец.

Професорът (равно, с огромна болка): А после?

Дядо Гуто: После избягах. От града, от България. Сигурен съм, че ако истински ме бяха търсили, щяха да ме заловят. Но ситуацията беше изгодна за тях. Бяха употребили шефа ми, беше им свършил мръсната работа и се превръщаше в опасен свидетел. Предпочитаха го мъртъв, със затворена уста, защото все някога щеше да се обърне срещу тях и да проговори. А върху мен падна клеймото на второ убийство. За криминалната статистика се превърнах в закоравял престъпник.

Професорът: Как живя в чужбина?

Дядо Гуто: Ставах сутрин като автомат, обличах се като автомат, отивах на работа като автомат. Хващах се на най-тежката физическа работа, та като се прибера вечер в квартирата, да падам и да заспивам като труп. Ако не можех да заспя или се събудех през нощта, обезумявах. Представях си смъртта на сина ми и страданията му с всички подробности. Кроях планове да заловя убийците и да ги подложа на такива адски изтезания, че се ужасявах от въображението си, боях се, че на заранта ще видя в огледалото зурлата на див звяр или кървавите зъби на вампир. Мислех непрекъснато за Стефан, а той все повече се отдалечаваше от мен. Не можех да сглобя чертите му в съзнанието си, виждах само лицата на мерзавците. Омразата ме пръскаше, изгаряше мозъка ми. Престъплението ме изпълваше целия - престъплението, което бе извършено над сина ми и мен, престъплението, което бях извършил аз самият и новото, което се канех да извърша. Мислех, че ако отмъстя окончателно, това ужасно мъчение ще секне.

Професорът: Ти не си извършил престъпление като си ликвидирал убиеца на сина си.

Дядо Гуто: Убийството винаги е престъпление.

Професорът: Дори когато е наказание?

Дядо Гуто: В моя случай е така, но кой ще отсъди докъде трябва да стигне наказанието? Виж, професоре - „виж” без всякаква метафора - хората са измислили държавата не за да се забавляват, а за да ги пази тя от външни врагове и вътрешни престъпници. Мошеникът краде, лъжесвидетелства, убива - и държавата го хваща, съди го и го осъжда чрез своите институции. Съди го законът, екзекутира го законът, а не отделната личност по свое усмотрение. Престъплението се разглежда, тълкува, обсъжда и се издава присъдата, съгласно закона. Наказанието е регламентирано, държавно, обществено, опосредствано дело, а не пряк акт. Аз учих по времето, когато още се прилагаше смъртното наказание и мога ти заявя, че случаи на невинно осъдени на смърт изобщо липсваха. Днес държава няма, доколкото тя се олицетворява тъкмо от тия престъпници, които заслужават затвор и ешафод. Хората се примиряват с участта на жертви, понякога и поради простата причина, че нямат пари за пистолет, а насилникът невинаги е на един нож разстояние. Който има възможност и гори от гняв - отмъщава, личната вендета заменя закона. Решаваш да въздадеш лично правосъдие и действаш - ти си следовател, ти си адвокат, прокурор, съдия - всичко. Ти си и палач. Проливаш лично кръвта на тоя, когото сам си осъдил и тя полепва по ръцете ти. Ето това е - аз не съм роден за палач. Наказваш убиеца и го превръщаш в жертва, а ти самият се превръщаш в убиец. Разменяте си местата и ти се товариш с неговия грях. Самонаказваш се. И няма край - превърташ и продължаваш да убиваш за най-малката обида, за това, че някой те е блъснал в трамвая, че не ти е върнал точното ресто. И си въобразяваш,че раздаваш правосъдие. Оскотяваш. А престъпниците се радват, че си станал един от тях.

Професорът: „Око за око, зъб за зъб”.

Дядо Гуто: Христос е слязъл на земята,за да пресе - че тая верига на зверството. За да не си вадим очите и да ослепеем безвъзвратно.

Професорът: И пресякъл ли я е? Зверството стигна до небесата.

Дядо Гуто: Затова Господ отново ще слезе - за Страшен съд.

Професорът: Прости ли на шайката, която погуби детето ти?

Дядо Гуто: Никога няма да простя. Не съм светец. Но и никога вече няма да вдигна ръка да убия. Защото не съм убиец. Няма държава и закон, но има Божи съд и присъда.

Професорът: Как стигна до това решение?

Дядо Гуто: Уплаших се за душата си. Уплаших се да не се превърна в демон. Взех едно четвероевангелие и започнах да чета. Мъчех се да вниквам във всяка дума. Махнах се от работа, за да мога да разсъждавам в самота. Нямах пари, живеех в един гълъбарник без ток и вода. Ял ли си сурови макарони? Аз ги хрупах седмици наред в Италия, но започнах да заспивам с лекота и да се будя бодър. Намерих отговор на много въпроси. По някакъв чуден начин момчето ми се върна при мен. Защото аз се върнах при Бог. А преди страшно ме мъчеше съзнанието, че родът ми угасна. Че още един български род отмина в небитието. Мислех, че синът на оня Еньо, за когото ти разказах, се е върнал, но моят син никога вече няма да се върне.

Професорът: Прости ми, че питам, но не си ли опитвал да имаш друго дете, от друга жена? Ти си бил още млад, то е могло да продължи рода ти?

Дядо Гуто: Истината е, че опитах. Не се събрах с тая жена, не я обичах. Беше емигрантска история - не вулгарна, но без чувства. Срамувам се. Исках да имам дете, но беше по времето, когато бях зъл и мразех целия свят, а най-много себе си. Просто исках наследник на моя ген. И Господ с право не ми го даде. И по-добре. Стефан не може да бъде заменен с такова дете.

Професорът: Може би тук ще срещнеш жена, която ще обикнеш. Все още не си стар.

Дядо Гуто: Кой знае. Аз дойдох в България да срещна съдбата си, защото съм готов. Ако Бог ми дари любов и дете, ще знам, че ми е простил - още на тоя свят. Но преди това ще платя сметката, която влача от десет години.

Професорът: Ще се предадеш на тия негодници? Та ти сам си противоречиш!

Дядо Гуто: Ще се явя на съд. Мои приятели вече са събрали неопровержими доказателства срещу участниците в тая афера. Беше трудно, защото някога аз сам предадох документацията в ръцете на мафиотите. Но няма нищо невъзможно. Намерихме свидетели на убийството на Стефан и фалшивата „експертиза”. Предстоят избори, новата генерация политици са заинтесовани да раздухат случая. Процесът ще гръмне дори извън границите на България и ще свали преждевременно правителството. Имам уверения за това. Ако искам да променя нещо, сега е времето. А за убийството на началника, ще лежа в затвора - само така ще се освободя от престъплението.

Професорът (с покруса): По Достоевски? Ти си забравил колко дълбока е тинята в нашата страна.

(Дядо Гуто изсипва остатъка от водата в кофата в шепата си и мие очите си)

Дядо Гуто: Четях много и започнах да проумявам къде е центърът на световната престъпност, която покри с плесен и язви цялата земя. България е само колония, новозавладяна територия на тая престъпност. Ядрото й е скрито. Но нему служат банките, пропагандата, медицината, техническият прогрес, така наречените високи технологии. Още преди десет години, когато работех в Следствието, знаехме до каква степен те могат да поробят и да обезчовечат хората. На изначалното зло днес служат държавите и техните лидери, които се избират, за да пожертват своите народи и цивилизацията въобще. Миланският архиепископ Гуидо Брентано изричаше много от тези истини от амвона. Той не живееше в архиепископския дворец, а в малка къщица в двора му. Живееше като спартанец, работеше в градината като прост селянин. Веднъж прочетох обява, че се търси градинар за двореца на монсиньор Брентано. Явих се и ме назначиха. Постепенно станахме приятели с монсиньора, той ми обясняваше много неща, беше - и е - смел човек, да е жив и здрав! Станах нещо като негов доброволен бодигард. С нюха си на бивше полицейско куче, подушвах, че го грози опасност. И слава на Бога, не позволих той да загине! А после се върнах в България.

Професорът (отдън душа): Значи това си ти! Българският емигрант Гутов, за когото говореше статията!

Дядо Гуто (усмихнат): Докато работех в България, рядко успявах да си дойда в село и да се кача на Еньов баир. Но в чужбина това място изведнъж светна в ума ми - и не преставах да мисля за него. За мен то беше образът на България - огряна от слънце, блага, лековита.

Професорът: Чуй, Еньо, аз ще се помоля Богу за теб! Ще се моля от цялото си сърце.

(Коленичи и започва да се моли. Захвърленият телефон рязко иззвънява и продължава настойчиво да звъни. Двамата не му обръщат внимание.)

Дядо Гуто (изведнъж скача): Тук има някой. Идват хора!

(Появява се Станислав Панковски, а след него Кристи. Тя има крайно изтощен, отсъстващ вид. Стан държи мобилен телефон, залепен до ухото му)

Стан: Ало! Ало! (Вижда баща си): Баща ми, защо не отговаряш? (Ориентира се по телефонния звън и вдига захвърления сред камънаците телефон.) Ясно, отрязали са ти всяка връзка с действителността.

Професорът (поразен): Как така? Минало е само едно денонощие. Защо идвате?

Стан: Мина точно една седмица. С твоя гуру сериозно сте се вдълбочили и не сте усетили как тече времето.

Кристи: Стан е назначен за главен мениджър на банката. Исках да ти го съобщя, но ти не вдигаш телефона.

Стан (на Кристи): Защо го занимаваш с тая проза? (Към баща си) Как е, прогледна ли?

Професорът: Да, сине, вече виждам. Бог ми върна зрението.

Стан: Поздравления, господин Гутов, вие се оказахте манипулатор от най-висока класа. Предполагам, че вече сте получили документа с дарението на баща ми, нотариално заверен и подпечатан. Бог едва ли ламти да получи половината от имуществото на родителите ми, но вие - определено да! Не всеки ден се намират изкукали пенсионери, които снасят в полога ви такива едри златни яйца. Само че не взели под внимание едно незначително обстоятелство.

Дядо Гуто: Говорите безсмислици.

Професорът: Сине, кълна се, никакъв документ…

Стан (игнорира баща си, към дядо Гуто): Адмирации за статията в пенсионерската преса, която прославя вашите подвизи. Дължим я, предполагам, на собствения ви неизтощим литературно-криминален гений.

Дядо Гуто (с гримаса): Не съм писал никаква статия. Разбрах за нея много по-късно.

Стан: Колкото до фантастиката, описана там…

Професорът: Аз съм живият свидетел, че всичко е истина. Лечебната вода на тоя геран възвръща зрението.

Стан: Скъпи господин Гутов, аз си направих труда да се запозная с вашата епикриза, изготвена от миланските офталмолози. Вие сте изгубили зрението си заради травмата в главата, получена при падането на горящата отломка, но очите ви не са били изгорени, макар че лицето ви е доста обезобразено. Казано в скоби - това обезобразяване е било дори във ваш интерес, защото затрудни разпознаването ви. Но днешните технологии са неумолими. Както и да е. (Към Професора): Искам да кажа, баща ми, че твоят тук присъстващ кумир и пример за подражание, е възстановил зрението си, защото травмата от удара е започнала да отшумява, а не заради някаква вода или свръхестествена намеса.

Професорът (към сина си, с вик): А аз как прогледах? Можеш ли да ми обясниш? Защо прогледнах аз?

Стан: Защото се побърка и повярва в бабини деветини. (Обръща се по-скоро към дядо Гуто): С майка ми се срещнахме с областния управител, който лично ни докара в общинския център, към който се числи богоизбраното село Еньов геран. И там ни осведомиха, че, противно на всяка логика, на тоя гол чукар някога наистина е имало кладенец, но той отдавна е пресъхнал, а преди трийсет години е запълнен с камъни и окончателно унищожен. До степен да не личи къде е бил. Ето, за всеки нормален човек е ясно,- че тук няма нищо - само камъни. (Към Кристи): Така ли е?

Кристи (уморено): Да, казах го още първия път, когато дойдох тук.

Стан (свирва към два силуета с медицински униформи, които междувременно са се появили в дъното на сцената): Вършете си работата.

(Санитарите пристъпват към професора и разгъват усмирителна риза.)

Професорът (с вопъл): Какво сте решили да правите? Спри, сине, защо ме позориш? Чакай ! Аз виждам, виждам! Станчо, сине, ти си облечен с бежов анурак, отдолу виждам бяла яка и черна вратовръзка, така ли е? (Описанието отговаря на истината). Недей, грехота е! Кристи, мила! Спри го, не му позволявай!

Кристи (с отсъстващ глас): Нищо повече не мога да направя, Любчо.Ти се постара да изчерпиш целия си кредит си на доверие.

Професорът (бори се със санитарите, хвърля се към жена си): Кристи, любима! Не ме оставяй! Ето - роклята ти е светлосиня! Като зората! Цялата е на цветенца! Я да ги видим по-добре - малки маргаритки…

(Стан прихва. Дядо Гуто не издържа и закрива с тялото си Професора.)

Дядо Гуто: Махайте се всички или ще се разправяте с мене! Марш!

(Стан, Кристи и санитарите отстъпват.)

Стан (съвзема се): А, тогава ще внесем промяна в дневния ред! На услугите ви, уважаеми господин Гутов - или Стефанов - както ви харесва! Майоре!

(С два скока в центъра на сцената се озовава Майорът с мегафон, радиостанция и зареден пистолет, който насочва към дядо Гуто)

Стан (на санитарите): Ще ви викна след малко, сега се разкарайте. Чупка!

Майорът: Здрасти, Стефанов, моите почитания. Навремето ти се носеше славата, че си страшно хитър, същински Мефистофел. Но с тая дегизировка наистина нокаутира всички ни.

Стан (към Професора като към дете): Я, какво се оказва? Приятелчето ти било супергерой от криминалната хроника!

Майорът: Убиец на собствения си син! Разгледайте го хубавичко, такъв морален урод не се среща под път и над път. А каква богообразна муцуна е избарал - истински шестокрил серафим!

Професорът (като ударен от гръм): Еньо, не съм те предал!

Майорът (на дядо Гуто): Капанът щракна, Стефанов! Дойде време да отговаряш за деянията си.

Дядо Гуто: Готов съм.

Майорът: И да не ти е хрумнало да вадиш оръжие. Обкръжен си. (По мегафона): Пристъпвам към задържане на лицето.

Дядо Гуто: Не съм въоръжен.

Майорът: Толкова по-зле за теб.

(Стреля и дядо Гуто пада на земята)

Професорът: Еньо, Еньо! (хвърля се към него и повдига с ръце главата му): Еньо, не съм те предал! Вярваш ли ми?

Дядо Гуто: Вярвам… така е добре… свободен съм. (Умира.)

(Кристи се щура, притиснала слепоочията си с длани, с отсъстващ вид, правейки все по-широки обиколки.)

Майорът (говори по радиостанцията): Лицето беше застреляно при оказване на съпротива и опит за бягство. Чакам разпореждания. Край. (В мегафона прогърмява неразбран дрезгав глас).

Стан (свирва на санитарите, подканва ги с жестове, те се появяват): Айде, бе! Не сте дошли на разходка! Действайте, че път ни чака. Болницата е далече.

(Санитарите нахлузват усмирителната риза на професора. Той не се съпротивлява.)

Професорът: Виждам, виждам, виждам, виждам, виждам.

Кристи (прави обиколки): Лудост, лудост, лудост, лудост, лудост.

(Завеса)