Светлана Йонкова

Из „Слънце преди изгрева” (2022)

СЛЪНЦЕ В РАНА

Тази пръст, дето газя, е пълна с хайдушки глави
и с деца, ненавреме превърнати в ангели малки!
А над нея небето надвиснало страшно кърви,
като гледа парада зловещ от безброй катафалки.
И не иска да вижда как гасне у нас паметта,
как забравяме Бога и всичките луди комити,
как харизваме Дяволу тази сакрална земя
да беснее по нея, а ние да бъдем затрити…
Но нощес, в най-дълбокия сън, аз съзрях да лети
Хвърковата чета с красивия страшен Бенковски!
И от бесния тропот душата ми черна кънти,
и в тръби до възбог се превръщат юнашките кости!
Иде време за истина. Болката търси вина,
за да лумне огромната клада! И всяка измама
в нея пепел ще стане, народът ще вдигне глава
и ще цъфнат метличини светли в дълбоката рана.
… А сега семената кротуват по детски в пръстта.
Но пръстта им напомня за тяхната длъжност велика!
Мой Бенковски, скиталецо мой, пребогат в бедността -
има хляб и за тебе, щом още земята те вика…

НЕБЕ

Този нежен, по детски разплакан простор,
за крила и за песни създаден,
който бавно и сигурно става коптор
за греха ни, на показ изваден -
тази трепетна вис, дето плаче без глас
със сълзи киселинни и тежки,
ще се срути подобно лавина над нас -
и морето ще кипне горещо.
Чуйте! Птичият писък е тънък кинжал,
в небесата забоден - до Бога!
И самата земя се раздира от жал
чак до своята болна утроба,
а пък слънцето тръпне, червено от срам,
като гледа как себе си мамим…
Няма кой да изгони от Божия храм
тези, дето с кръвта си ги храним!
Затова и Създателят горе е глух
за молбите ни - жалки и скверни,
щом превръщаме всичко на прах и на пух
и твърдим, че смъртта е модерна!
Ще се раждат убийци след всеки потоп,
затова не потоп ни е нужен…
Победим ли страха, още в този живот
свое ново небе ще заслужим.