Елена Петрова

Чуваш ли ме, тате? Искам да ти кажа… Ех, тате… Стани да видиш как мама не спира да ме отхвърля? Години вече водя битки, от които ни цяла излизам, ни разбирам - що кому сторих, този кръст да нося.

Нека ти разкажа как бате замени оная стряха, която ти толкоз обичаше, за модерен мезонет в центъра. В него настани мама, че да му е под ръка и пенсийката й да взима.

Убеди я, че спомените само натъжават, а и с времето кой щял да поддържа тая съборетина. Тя и главата му е съборетина, ала нали мама сляпо за всичко му вярва.

Така и не се научи бате какво да цени. Та трябвало из основи да се бута онова, де наричахме дом. Туй били пари на вятъра. Само да знаеш, тате, спомените ми продаде на чужди хора за жълти парици и шише ракия.

Кажи, тате, той не трябваше ли на теб да прилича? Ти казваше, че мъжът в къщата нивга не я изоставя, дори и кога по дела тръгва. Ала ти не спомена, че твоите дела ще са звездни…

Преди да ги клепнеш тия очи, ти все ми се радваше. То затова ли тъй ме гледа мама с ненавист? Що е тая женска ревност от чедото си - тъй и не разбрах. Та ако можеш, там отгоре, да й пратиш малко обич! Аз не искам много - само моята обич да дам.

Душата й вече се лута между два свята, ама ни в тоя зрънце да засее, ни в оня с мир да отиде. Как не спря да ми сипва от нейната горчилка! Кажи ми, как си любил тази жена?

Онзи ден поисках да й приготвя супица и лекарствата да й дам. Не пожела моите грижи, щото съм щяла отрова да й сипя и да я уморя. Гласяла съм се покъщнината й да взема, бате на улицата да оставя. Премълчах, па си тръгнах.

Но, тате, само това да беше. Не мога да затворя всичките дупки, де ми отвори в сърцето.

Спира ме оня ден на вратата да ми даде главата на шарана, де изядоха с бате - чорба да съм си сваряла. Обърна ми се всичко, тате, главата ми се разлюля… Що обещания си дадох да не се върна! Но не мога, като троскот съм започнала да никна, де не ме искат.

Мълчи ми се, тате, като я погледна!

Веднъж не се сдържах и я попитах дали съм нейна щерка. Още чувам как се смее.

Крият се с бате от мене. Гощават се тайно по празници и ако случайно ги заваря, бързат да ме проводят навънка. Все си мислят, че не виждам. Те, очите ми, може и да недовиждат вече, ама душата всичко знае…

Без думи оставам, тате! Щото и прокажените са били нечии деца, де са ги обичали. А мене?

Ех, ако можеше да ми кажеш, виждал ли си я щастлива кога ме е носила там, под гърдите…

Голям камък ми тежи и от ден на ден все по-студена ставам към нея. Ако щеш, грях го наречи. Оная надежда, с която ти ме хранеше, отдавна си изгуби вкуса и сега се питам, дали не е в мен вината.

Прости ми, тате, за мъката, дето излях пред тебе.

Донесох ти люляк. Още цъфти на двора, ама на чуждия.