Николай Николов

Кален окоп, водата шурти. Лактите са прогизнали… Опрях колене о борда. И потече надолу, по краката… И петата точка е мокра. Такава е тя романтиката военна… Пясък в зъбите и жвакащи кубинки. А дори да бъде наобратно - от трън та на глог.

Три минути след един часа. На запад облаците периодично проблясват, със закъснение долита глух тътен. На артилерията й е скучно. Наблизо изврещява подплашена птица.

Обичайните нощни шумове. В теплика също не се вижда нищо полезно - само че в окуляра черната пустота на пейзажа е преобразена в електронно синкава. Чакаме.

Клиентите трябва да дойдат. Маршрутът им е един - по разнебитеното шосе през пояса отляво. Отстрани е непроходимо прогизнало поле. Няма къде да се залутат гостенчетата нежелани, оттук ще изприпкат. Тяхната орис ги води насам. Придърпах ръкавицата, за да скрия часовника.

Единствената полза от студа е, че те държи бодър.

«Човек има нужда от дом…». Попът говореше като моята майка. Какво се сетих за това? А… Говорихме за съдбата. Избира ли човек пътя си в живота? Чесохме си езиците предната вечер. Какво ме прихвана тогава?

И преди отбягвах служителите на култа. А в разположението често идват такива…

Като се замислиш - добре, че е така. Момчетата имат нужда… Да се изприказват… Да намерят разбиране ли… Утеха ли… Мен това не ме засяга.

Но с отец Баранов излезе друго. Уж поседнахме за няколко минути… Угости ме с мед и чай… Такъв ароматен мед!… И от дума на дума - в мен сякаш се отприщи бент.

Разказах му за всичко, разциврих се като малолетна глупачка… А аз не плача пред хората. Това ми е принцип. Даже тогава, на погребението, не пророних сълзица.

Свестен човек излезе отчето. Нагости ме, изслуша ме, даде ми кърпа да се изсекна… За срамотиите в джоба нямах салфетка. Такава нескопосница да съм станала! Разправят, че на Урал е построил манастир и няколко църкви. На изпроводяк ми говори:

- Всеки човек се нуждае от дом… За да го намериш, трябва да достигнеш мир в сърцето си. Бори се, дъще, и пази душата си чиста. Бог да е с теб!

Дом… Загубих един, а друг дали ми трябва? Сега имам себе си, снайперската винтовка и цялото време на света. И прозвището «Клава». Всичко, което е потребно.

Стоп! Движение на десет часа… Не ми се е сторило - тепловизорът се взря в две очи… Блестящи точки върху дребен жълто - червен силует. Зайо - байо! Замря, погледна в моята посока, а сетне заподскача нататък по неговите си дела.

С тази работа потъваш в местната флора и фауна. За късмет няма комари!

Само да можех да се сгрея… И изведнъж ужасно ми се прищя да пийна чай. Голяма чаша, вдигаща пара… Аромат на билки… Мечта! А за птичките горе - чудна находка.

Инфрачервените датчици веднага ще уловят повишената температура. Вярно, предвид мизерните климатични условия сега едва ли са пуснали дронове. Но именно, че е «едва ли». Как да бъде: да се вкочаниш цял - целеничък, или да получиш няколко осколки от мина в любимото загрято тяло? Аз лично имам още много за планове за изпълняване.

Затова опитвам да не шавам излишно. Ако изборът е съмнителен, по-добре не предприемай нищо.

Два и петнадесет. Канонадата продължава. Там сериозно са се заели с нощната оран. Около мен светът е спокоен, започва кучешката вахта. Очите смъдят. За да преборя прозявките, схрусквам ментов бонбон. Излязох на тази позиция преди двадесет и един часа. Не бива да се отпускам. Не бива!

Най-вкусния чай в живота си пих на Мусала. От сдружението на българите в Одеса бяха организирали голяма екскурзия из старата родина. Обикаляхме цял месец.

Посетих градчето, от което прадядо и прабаба през 1853 година са избягали от турските зверства. Зелено, полузадрямало градче край Дунав. От кметството ни агитираха да се върнем, обещаваха помощ при получаването на паспорт и намирането на жилище…

Любезни хора. Но какво да правя там? Да започна нов живот сред непознати?… Не знам… Някой ден може и да помисля над въпроса. Та тогава няколко човека се хванахме и изкатерихме планината. Тръгнахме в слънчево утро, пълзяхме под дъжд и сняг. Не е шега - най-високият връх на Балканите.

Както и да въртиш глобуса, това са 2925 метра над морското равнище, няма тинтири - минтири. Допълзяхме. Такова щастие беше, когато след всичките митарства се пльоснах до бумтящата тумбеста печка.

Какво ли щеше да е, ако се бяхме преместили в България? Човек постъпва така, както сметне за добре в момента… И обикновено излиза, че си е правел сметките без кръчмаря. Бъдещето рухва върху надеждите.

Степан го убиха на 2 май 2014 година. В Одеса нищо не остава скрито - покрито. Бързо се разчу кой какво е вършел… В тълпата, която окръжи и подпали Дома на профсъюзите, вилнеели и наши съседи. Хора, с които сме общували едва ли не всеки ден… Млади момчета, веселчаци. Не западненци, а също като нас - българи…

И изведнъж те хладнокръвно и планомерно започват да стрелят, насилват, душат. Какво им стана, как превъртяха? Отец Баранов сигурно ще каже, че злото ги е обсебило. А може наистина да е така?

Двамина от изродите не доживяха до зимата. Аз успях да се добера до Донецк. Ще се върна - там загубих своя дом, но остана неизплатен дълг. Няколко душици все още мърсят с присъствието си света. А дотогава ще си върша работата тук.

Защото злото трябва да се бори. Те обстрелват мирни градове. Унищожават народа, понеже не говори и не мисли като тях. Поругават православните църкви. Моят прадядо е бил беззащитен срещу дивия башибозук, бил е принуден да бяга… Но аз, слава Богу, разполагам със средства и сили да противодействам.

Това е мръсна, започната от немай къде война. Доброволците идват при нас по различни причини - кой с наивни телевизионни представи, кой заради пари. Изтрезняват бързо. На предната линия идеалите се изпаряват с първия взрив на снаряда. Остават личните причини.

Степан, лека му пръст, си отиде заради простодушието… Все спорехме. Питам го: «Добре де, има ли значение кой олигарх ни краде - украински или руски, или американски? Нали всичките са заедно, оплетени като свински черва!» А той се муси: «Нищо не разбираш!» Политиката, видите ли не била за жени…

Ех… Накрая ще се обърнат срещу «музикантите» и останалите фронтоваци. Ще подпишат подло споразуменийце за мир. И ще ни удушат. Ние ще сме ненужни и опасни. Понеже ще им напомняме, че светът е бил само на крачка да се промени.

Майната им! Когато всичко свърши, може да подпиша контракт в Африка… Или все пак да се върна в България? Там до морето е час и половина път… Топло, синьо моренце…

Четири без шест. Движение по шосето. В мрежата на прицела проследявам седем… Девет… Ти какво плетеш крака?! РПГ ли носиш?… Десет силуета. Има ли още? Не, комай това са всички.

Натискам два пъти копчето на предавателя. Готовност за останалите от нашата група. В отговор - едно пиукване в слушалката. Комитетът по посрещането бди, чака с нетърпение. Нека ония извървят още трийсетина крачки - до килнатия километричен знак.

Прикладът на винтовката опира рамото… Избирам цел… Това е неговият избор. Това е моят път.

Бум. Бум.