Елит Николов

Из „Съвремието бъдно” (2022)

ИСТИНИ В ОЧАКВАНЕ

В общественото мнение са налице и предположения, които обичайно наричат хипотези заради недостатъчните доводи те да бъдат оценявани като верни. Но не са пусти и от истина, поради което очакват да бъдат проверени. Сиреч, са истини в очакване.

В следващите страници пиша за някои от тях.

Ще започна от тия, които хората очакват още днес, в сегашно време.

Кой е Тодор Живков и чий син е той?

“На майка си”, ще отвърнат шеговито някои хора. Но след партийния преврат от 1989 г. сред номенклатурата и пенсионерите, както се очакваше при тази обстановка, се оживиха заглъхващата до тогава мълва и за гена на Тодор Живков.

Вълненията около преименуването на турчещите се граждани, например, я изпълниха с хипотезата на един североамерикански автор за вероятен турски ген в родата на Тодор Живков. Като основание на тази мълва се появи и фактът, че по време на голямата емигрантска екскурзия и от двете държави се усети предварителна тайна договореност за изселване на толкова много (около триста хиляди) хора.

Едновременното решение за нейното прекъсване, също сочеше договореност по цялостната акция между двамата държавни глави.

Циганският ген на нашия държавен глава пък се обосноваваше в мълвата за баща му - ковач, дошъл в нашите краища заедно с баща си откъм Македония.

Мълчанието на Тодор Живков и на общественото му обкръжение за него, за братята и за сестра му също подтикваше към подобно убеждение. Преданията в Правец говорят за цигански ген и на майка му Маруца. В един от документите по времето на младежките му годни той сам се определил като Яшаров.

Установено е, че откъм византийските части на Македония в България преди и след Освобождението идвали предимно занаятчиите роми, които тук намирали свободно поприще за осъществяване, трудов и професионален възход в обществото. Заселвали се предимно на север и на юг от Балкана, където и днес се виждат замогнали се или издигнали се професионално не един от тях и от потомците им. Демографските очертания на тамошните градове го доказват и статистически, и битово.

Подклаждаше го с поведението си и Тодор Живков по отношение на циганите у нас и на хората от цигански ген, въвеждани в партийното и държавно управление на всичките му равнища. Грижеше се за тях, вярваше безусловно на мнозина от тях, приобщаваше ги в своите управленчески кръгове. За същото говори и охотата, с която въвличаше способните сред тях във властта. Партийна и държавна. Циганското малцинство у нас го възпяваше.

У нас, както и в други страни, циганите са придошли с кастовото си разделение, което са имали в древността. Последните открития на археолози и историци подсказват, че те са потомци на древна индуска цивилизация от поречието на река Инд в западната част на полуостров Индустан, днешен Пакистан. Разкопките около Харапа показват високо развитие на тази древна цивилизация.

В онова време покрай река Инд се е развила цивилизация подобна на Египетската. На нея подобна и с това, че е разчитала на минералните съставки на водата, които са обогатявали растителността по поречието.

За разлика от река Нил, с времето тези минерални съставки на реката Инд са били оползотворени докрай, поради което и плодородието около реката запада до степен хората да напускат поречието и да се преселват другаде. (Особеностите на река Нил се състоят и в неизчерпаемия източник на минералните съставки на водата).

Циганите се преселват частично на запад и главно на юг, където достигат и южната част на Африка. Приликата на Индската цивилизация с египетската е подтиквал някои от разселващите се цигани да наричат общностите си ту жипси, сиреч египтяни, ту роми, заради присъствието им във Византия, това многовековно продължение на западналата Римска западна империя. Много от общностите им се пригаждат към местните обществени условия.

У нас, към нашите.

Честите срещи на Людмила Живкова с Индира Ганди пък говорят и за свързващата ги в далечното минало Индска (Харапската) цивилизация. На показаната снимка от Интернет се вижда една от тези срещи, но и в присъствието на Тодор Живков, който също е оживен от видяното. Показва се Людмила Живкова, нагиздена по старо му като потомка на тази древна култура.

По-малко разпространена, но с повече правдоподобни доводи, беше мълвата за царския произход на тогавашния ни държавен глава. Бил син на цар Борис, прегрешил (като 17- годишен) с временно слугуващата в двореца майка на Тодор Живков.

Разновидност на тази мълва е твърдението, че е възможен и като брат на цар Борис. Заченала го била от Фердинанд при обслужването му като избрана от местните млади жени при пребиваването му в близкия хан до село Правец. В телевизионното предаване м. септември 2021 г., канал “Он Ер” (трябва да е “По Етъра” или “По въздуха”) също се обсъждаше тази хипотеза.

Мълвата е доста разнородна, за да е истина. Но пък съдържа и истини, които я правят хипотеза.

Например снимки на младини го показват с облекло и поведение, коренно различни от възприетия от него вид на снимките след 9 септември.

Една от тях го показва сам на софийска улица с пардесю, с бомбе и в поза на младеж съвсем не от плебеите…

Жест, поза, стойка, стъпване върху земята, положението на тялото в очакване на целувка на ръката, всичко това е почти еднакво и при него, и при цар Борис III.

Стъпва и ходи властно в крачки “рибена кост”, както е ходил и Борис III. (Тази прилика потвърждава по-скоро предположението, че е брат на цар Борис, не негов син.)

Ще изтъкна и някои факти, които само аз зная, с надеждата да обогатя хипотезата, макар че те могат и да я усложнят или да отдалечат нейното верифициране.

В цялата му кариера, например, няма негови постановки против нашата монархия.

В служебните ми разговори с него ме питаше предпазливо и за Симеон Сакскобургготски. Например “Какво прави царчето?”. Или, “Дали и царчето пуши?”.

Вторият от въпросите зададе по повод информацията от Центъра за добив на тютюн без никотин от двама наши агрономи. Добивали го в имението Враня. Дори получихме пакет цигари от него.

Не след дълго узнах, че Тодор Живков е подарил на Брежнев цял кашон от цигари с този тютюн. Това научих от помощника на Брежнев Григорий Квасов. Шефът му пушел царските цигари. В какъв смисъл са оценени като “царски”, не установих, но се предполагат поне три възможни тълкувания на тази хвалба. Царски, защото тютюнът е отгледан в земята на бившия царски дворец. Или е такъв, защото е без никотин и с качеството си - “царски”. Но може да е царски, защото му го е подарен човек с царски произход - Тодор Живков.

Има снимка в Интернет, на която той пуши от изпратените до Брежнев цигари. Вероятно е подканен за това от предпазливия Брежнев. Вижда се, че пуши непохватно. В разговора ни по повод на цигарите от Враня той заяви, че никога през живота си нямал “общо с тази отрова”. Обаче, ето го тук принуден да опита.

Едновременно с това на друга снимка и при друга обстановка се вижда и ироничната му усмивка към госта, който го принуждава да го прави.

Ще изтъкна също и нескриваното от обществеността намерение на Тодор Живков да остави властта непременно на член от семейството си. Когато Людмила Живкова беше жива, това се очакваше от всички. С нея е споделял информация за състоянието на нещата у нас или в чужбина, която не е споделял дори с на-близките му членове на Политбюрото.

От нея узнавах косвено (понякога и пряко) почти всички членове на утрешния ръководен екип в управлението на държавата и партията. Чувах внушения как да бъде устроен и моят пост, подсказван от нея в този очакван екип. Повечето от хората в състава му бяха съвсем нови в сравнение със съществуващото тогава партийно и държавно ръководство на страната.

Частично тази надежда на Тодор Живков утихнаха след смъртта на дъщеря му Людмила, но не след дълго той решил да осинови внучката си Евгения, въпреки живия неин баща - Любомир Стойчев.

Евгения Живкова пък съобщава в свое интервю за срещите си в една от резиденциите на царя със съпругата на Симеон. Срещали се на два пъти, вероятно и със самочувствието им на роднини!

Освен това, днес я виждаме в Интернет на снимка до Михаил Горбачов и той до нея, изправени за фотографиране като държавни личности. Тази снимка едва ли е станала без внушението на Тодор Живков и без съгласието на госта.

С други думи фамилията отново е била готвена за приемственост във властта. Както е в царските фамилии.

Спомени на Симеон също подсказват, че изследването по същата тема на Крум Благов, представено от Росен Петров по телевизията ОН ЕР, не е само предположение, а истина, все още неудобна за оповестяване от историците.

Друго.

Тодор Живков, както сам той казва, бил на два пъти на разпит в Обществената безопасност лично от Никола Гешев, шефът на страшната за онова време институция. Той, по думите му пред мен “само го заплашвал. Да внимавал. Иначе знаел какво го очаква”.

Обаче знае се, че при този ръководител на Обществената безопасност при царското правителство рядко са идвали на разпит. Ставало ли е това, заподозрените лица още по-рядко си отивали живи и здрави.

Има предположение сред отговорни навремето лица и представители на специалните служби, че Гешев е бил основната му връзка със съветските специални служби. Установено е, че Гешев е бил техен сътрудник и като такъв е знаел повече от всички за Тодор Живков.

Може би е знаел и за неговия предполагаем царски ген.

Доста вероятно е обаче тази истина в нейната пълнота да узнаят само бъдещите поколения. Именно те и само те, защото днес, ако тя дойде като такава, каквато я описва мълвата, може да се наложи ревизия на ред извършени държавни актове с неприятни последствия и с неоправдани трудности в междудържавните ни отношения…

Няма друго изказване на Тодор Живков за Сталин освен, че го е видял само веднъж и то като “скромен и въздържан човек”. Той не може да не знаел за предположенията, че и съветският ръководител от онова време вероятно е от дворянски род, приближен на Романовия. Топлите му изказвания и за Косигин, (когото мълвата в Русия и днес сочи като “Царевич”) допълня, по-точно се асоциира и с мнението му за Сталин.

Нищо повече не ще се установи в публичните изяви на Тодор Живков за Сталин. Той от свое име не говори против него почти в никоя от публичните изказвания и доклади, въпреки че стана (предложен или наложен от обстоятелствата) първо лице в партията в името на борбата против култа към личността на Сталин.

Но и Сталин не се е изказвал против царската ни фамилия. Нещо повече, той нарече в телевизионни новини Борис Трети “мъдър български цар”, а оцени войската ни като, цитирам - “смела войска”.

Отношението към личността на Тодор Живков от страна на съветските специални служби също буди съмнения…

Включен е бил в състава на българската партийна делегация за Деветнадесети конгрес на КПСС. Ръководителят на делегацията Вълко Червенков (той и сътрудник на КГБ) не е могъл да води със себе си човек, неизвестен на съветското партийно ръководство, начело на което стоеше Сталин.

Възкачването на Тодор Живков на партийния ръководен стол от Хрушчов също буди подобни мисли за доверието от страна на съветското ръководство и неговите специални служби. Писах вече за това как е подготвял съзаклятнически с Хрушчов свалянето на Вълко Червенков от партийното ръководство у нас. Когато нашият тогавашен партиен ръководител Червенков е бил на Двадесетия конгрес на КПСС и далеч от София, с тайно писмо в ръка от Хрушчов, Тодор Живков е обикалял членове на Политбюро. Най-напред и предимно Георги Дамянов, а след него и някои други членове на партийното ръководство.

Предполагам, че Тодор Живков се е смущавал и от разкриване на връзките му със съветските тайни служби, ако ги е имал. Като довод за предположението ми, че ги е имал, соча отношенията му с Карло Луканов, съответно на това - със сина му Андрей Луканов.

Твърди се не без основание, че до 9 септември 1944 г. Карло Луканов, бащата на Андрей Луканов, е отговарял в специалните служби на Съветския съюз за сътрудниците им в чужбина. В случая - за тези в Царство България. До неговата смърт Тодор Живков показваше своето добро отношение към сина му - Андрей Луканов и дори го издигаше не само в държавната йерархия, но и в партийната. До тогава той държеше на служба в Държавния съвет и един от зетьовете на Карло Луканов. След смъртта му го освободи почти веднага. Без обвинения, но и без обяснения.

Не са ми известни обстоятелствата, които са направили близки приятели Тодор Живков и съветския член на Политбюро Григорий Романов. Но може да се предположи, че с тази им връзка следва да мислим и за идеята да бъдем една от съветските социалистически републики. Знае се, че Леонид Брежнев е готвил Романов за свой приемник и, ако това негово намерение се беше осъществило, Тодор Живков като възможен ръководител на съветска република можеше да разчита на по-високо положение в Съветския съюз от редови член на неговото Политбюро.

Не заради тази ли вероятност Юрий Андропов след смъртта на Брежнев не удостои нашия партиен ръководител дори с пет минутна аудиенция. Срещата им е траяла само три минути, макар че дотогава беше доайен на дипломатическото ни тяло в СССР. Срещна се с Густав Хусак повече от половин час. (Между другото, за отбелязване е, че и пленумът, ръководен от Андропов, избрал го за приемник на Брежнев, също е траял не много повече от четири минути.)

Сериозно внимание заслужава в това отношение също идеята, появила се след 1989 година, за триумвират между Живков, Симеон Сакскобургготски и патриарха Максим. Той обаче я отхвърлил. Казал, по думите на негов сътрудник, че “Това не е възможно. Не ще се допусне”.

Откъде не ще се допусне, това не се знае и от Костадин Чакъров, пред когото Тодор Живков е казал горното.

Откъде е дошла тази идея, също не можах да установя.

Въпрос без задоволителен отговор също е защо Тодор Живков не уважаваше Георги Димитров като политик и личност. Установих го с изненада в един от служебните ни разговори по повод анкета за общественото мнение, в която личността Георги Димитров не беше на първо място в сравнение с други, по-малко известни личности от Европа и от света. Възкликна: “Та защо са му повече на тоя…, (съзрял вероятно изненада върху моето лице, бързо добави)… “на вожда”? “Та нали от него започна култа у нас”. И още: “Той до края на живота си се държеше като действащ ръководител на закрития Коминтерн”. Изслушах чинно казаното и продължих информацията.

В сетнешните ми разсъждения по повод случилото се в разговора, установих и неприкриваното несъгласие на Тодор Живков с идеята на Георги Димитров за Македония като една от самостоятелните републики в замисляната Балканска федерация. Подобно на Сталин той, Тодор Живков, приемал федерацията само между България и Югославия.

Остави без всякакво внимание и факта, че при поредното преброяване у нас около девет хиляди души са се самоопределили като македонци…

Останах с убеждението, породено и от други обстоятелства, че той стоеше на позициите от монархическото ни време по въпроса за Македония. За него тя е изкуствено държавно създание, което съществува поради международни, чужди на Българи, интереси. Как иначе да се обясни пълното мълчание на нашата партия, държава, историята и пропагандата по социалистическото ни време за полицейските и войскови издевателства над граждани от окупираните или подвластни нам Вардарска и Беломорска Македония в Югославия и Гърция? Мълчи се и за действията на нашата войска в окупираната от нас Сърбия до самия Белград. Нашите войски и полиция в Гърция и в Югославия са избили повече хора, отколкото са извършили това хитлеристките им окупатори. (Съотношението между двете окупационни власти в това отношение е четири към едно в “полза” на българските власти - 40 000 от българските спрямо 9000 хиляди от нацистите. Твърдят го сериозни изследователи.)

Мълчеше се и за арестуваните от нашите административни власти там над 11 хиляди евреи, конвоирани и предадени на СС от наши стражари и техни офицери на дунавските пристанища.

Това “похвално” действие на властите ни бе показано по време на събитието и в седмичния кинопреглед.

Тодор Живков знаеше и за беседите на Петър Семерджиев от Израел по чуждестранна радиостанция против Георги Димитров, за мнимия му алкохолизъм и за какво ли не друго. Знаеше, но не им се противопоставяше. Нещо повече - прие от мен като нещо подразбиращо се сведението, че съпругата на Семерджиев, тогава професор в спортната академия, е избягала в Израел.

“Димитров бил отровен по разпореждане на Сталин”. “Той бил наредил пътуването му със самолет на лечение в санаториума, поради което настъпила и смъртта му”. “Двамата са спорили постоянно помежду си по въпросите на политиката” и прочие, продължава да тръби и днес на всеослушание антисъветската пропаганда у нас и в чужбина. (Между другото, а и за сведение, с електричката от Москва до въпросния санаториум се пътува за 25 минути. За това време при мнимото летене на Димитров за там, за да бъде ликвидиран от налягането, както се твърди от някои, самолет ще изгуби само за излитането и кацането му.)

Знае се обаче, макар и не от всички, друго. Оставеният работен състав от екипа на обявения за разтурен Коминтерн е действал (до смъртта на Димитров, а може би и след нея) като своеобразен външен отдел сред няколкото подобни отдели в администрацията на КПСС.

Освен това, Сталин по думите на композитора Дмитрий Шостакович, бил посетил Димитров по времето на лечението му в санаториума и разговаряли съвсем делово по някакъв въпрос, както е видно и от една фотография на случая. Та информацията за комунистическите партии и държавите, в които са те, е била не по-малко ценна за Сталин от тази, получавана в традиционните външни отдели на Централния комитет там.

Изобщо, личността Георги Димитров също е от темите, които си заслужават необремененото внимание в идното съвремие. Бъдещите поколения ще следва да знаят вярното за мястото на Георги Димитров в нашата родна история и в историята на другите народи по света.

Когато навремето Коминтерн останал без ръководител, попитали Сталин кого да предложат, а той лаконично заявил: “Та той сам се избра”, сочейки “Героя от Лайпциг”. Така в световната преса са окачествявали тогава Георги Димитров журналистите през 1933 г.

Освен това никой не е свързвал дори във въображението си Георги Димитров с царските особи и техните близки. Напротив, неговата последователност в защитата на плебеите е известна. Тази видна българска личност наистина си заслужава по-голямо и по-безпристрастно внимание на историческата наука. Наша и световна.

В случай, разбира се, че те се придържат към истините, не към политическата обстановка или към политиката, която някои от тях обслужват уж научно.

Кой е Сталин?

“Сатрап” или “Велик”? През 1953 г. в комунистическата партия на Съветския съюз стана преврат, който спря внедряването на прякото народовластие и превърна властта в представителна. Но на една единствена партия - комунистическата партия на Съветския съюз. Дотогава тя е властвала като идейно и политическо ядро в обществото, което сочи правилния път на поведение и развитие. Партийните решения са били задължителни само за нейните членове, които са полагали усилията си за изпълнението им в институциите, където работят.

Пише го в действащата конституция от 1936 година.

След извършения от Хрушчов политически преврат през споменатата година, гражданите на страната вече са били принудени да се съобразяват пряко със партийните решения. Съответно на това, да си партиен член вече е означавало да си представител и на властта, с когото следва да се съобразяваш, по един или по друг начин.

Има свидетелства, че до тази съвършено нова обстановка за населението в бившия Съветски съюз, идейното и политическото влияние на комунистическата партия сред народа е било по-силно, защото не е било задължение. Действало е като нова нравственост и нов тип поведение сред хората.

След преврата нещата се изменят коренно.

Най-напред започна да се изменя отношението на властите в Съветския съюз и вън от него към дотогавашния всепризнат ръководител на страната, за какъвто се беше утвърдил Сталин.

След смъртта на Сталин, в продължение на повече от половин век, срещу него се водеше, отчасти води се води и сега, истинска словесна война, която пречи на учените да въведат в историческата памет полезното и вредното в управлението, което той е осъществявал непрестанно в продължение на тридесет години.

Както е известно, началото на тази война постави Никита Хрушчов с личното му изложение пред поканените, вече бивши, делегати на завършилия в същия ден Двадесети конгрес на КПСС. Присъствали са и избраните членове на новия Централен комитет на тази партия, но и те са били там преди да са се събирали за учредяването му. Тъй че докладът на Хрушчов е бил пред неофициално събрание за изслушване на негово лично изложение “с важно значение за живота на партията”. Присъстващите не са имали никакви уставни права, за да утвърдят казаното от Хрушчов като партийно становище. То не е било уставно узаконено като такова нито тогава, нито по-късно.

Но в сетнешната партийна политика това именно изложение на Никита Хрущов окачестви Сталин пред обществеността като личност с крайно отрицателно присъствие в историята на съветската страна.

Сред хората от тъй наречения Западен свят, (сред осведомената им част, разбира се), той е обявен от пропагандата като диктатор и сатрап.

Сред азиатските социалистически страни, предимно в Китай, Сталин днес не се споменава нито в положително, нито в отрицателно отношение, въпреки голямата и дългогодишна подкрепа от страна на Съветския съюз в борбата на китайската народоосвободителна армия. Значение имало в тази насока вероятно и отношението на Сталин към Мао Дзедун като към, според неговите мерила, партийно неуравновесена личност. По време на първото посещение на Мао Дзедун в Москва след победата на Китайската комунистическа партия, той е очаквал в хотела срещата си със Сталин в продължение на два дни. При същата среща (или при друга среща) Сталин отговорил лаконично и без обяснения, че нему (не е уточнено дали местоимението “нам” не е употребено и в множествено число) са му достатъчни и 220 милиона съветски хора, когато китайският му колега предложил китайци да възстановяват човешките загуби от жива мъжка сила по време на войната.

Впрочем и в днешен Китай от западните символи на комунистическата идея се показват само сърпът и чукът, наред с червената петолъчка. Там вече отсъстват портретите не само на Сталин. Добронамерените цели на комунизма там са въплътени в ценности и ценностни мерила, които е утвърдила в съзнанието на хората историята на самата китайска държава и нейната култура. (За отбелязване е обаче фактът, че именно и само в КНР на 5 май 2018 г. е имало официално тържествено събрание на парламента по повод двестагодишнината от раждането на Карл Маркс, в което е бил изнесен доклад от ръководителя на китайската компартия и държава Си Дзинпин за Марксовите революционни идеи и учение.)

Не е известно също какво е очаквал Ленин от Сталин като генерален секретар на болшевишката партия. Ала в поведението си на първо лице в партията, Сталин започнал борба с всички дошли отвън привърженици на Ленин в партийното ръководство. В продължителна борба с тях до средата на тридесетте години на века, той отстранява от ръководна власт всички. Голяма част от тях отстранил и от живота.

В Руската федерация не стихват обсъжданията на Сталин, олицетворявал няколко десетилетия целия обществен живот в тази страна. Макар това да става доста внимателно, предвид политическата обстановка в самата Руска федерация и в бившите страни от Съветския съюз, обособили се днес в самостоятелни държави.

Тази личност и днес продължава да е предмет на противопоставяне в умовете не само на идеолози, политици и прочие представители на общественото съзнание, но и сред широките слоеве от населението в света.

Обаче както се оказва, “самият предмет” нанася промени в становищата и на едните, и на другите.

В Мрежата неотдавна се появиха два откъса от документален филм, в който се показва Сталин в заседанията на Деветнадесетия конгрес на КПСС. Преди да започне изказването си той ядосано смъмри аплодиращите го неприлично дълго с репликата “Стига вече! Да не сме на концерт?”. (Той е с рубашка заедно и единствено може би само с Маленков. Облеклото му в стил “Сталинска” е било знак за неговата неотклонна вътрешна и външна политика. Останалите делегати и всички в президиума на конгреса са били там с връзки и в цивилно облекло. Сиреч вече модернизирани.)

На друго заседание и в друг откъс от документалния филм го видяхме да маха недоволно с ръка за това, че са отказали оставката му като ръководител на партията. Тази оставка делегатите и партийните активисти са почувствали като снизяване на престижа и влиянието им във властта, поради което искрено са държали именно той, със славата си, да е начело на партията. В оставката му навярно са виждали края и на своята власт.

Мнозина от тях още преди това не били доволни и от друго обстоятелство. Партията им е спомената в известната като Сталинска конституция от 1936 г. наред с другите обществени професионални организации. Макар и като най-значима обществено сред тях.

Наистина. Сталин никога не е огласявал своята партия като управляваща. Нейното влияние той отъждествявал с влиянието и с престижа на комунистите, който те имали във властите. Становищата на партията по един или по друг повод са били внушение за действията им там, където са на власт. Решенията на партията по който и да е въпрос са били задължителни само за членовете на партията, не за институциите, които те са оглавявали или, в които са имали влияние. В превръщането на партията във административна власт Сталин е виждал буржоазната практика, която отричал като пример за държавното управление в своята страна. (Освен това, заклетите сталинисти в Съветския съюз и у нас са прави, когато казват, че няма нито един държавен документ, в който, като държавник, Сталин да е нареждал. Правел го е само тогава, когато е бил главнокомандващ във военното време.)

Имал е основание, за да предложи пред упоменатия конгрес на партията отстраняването (заедно с оставката му) на част от ветераните на партията около него. Някои от тях, както и целия партиен апарат, също са се замисляли за съдбата си след биологичната смяна на лидерството във върха. Това е довело тревогите и в партийния апарат, и сред върховното ръководство на партията, каквото е Централният комитет. (Мълвата за насилственото му отстраняване не само от властта, но и от живота през 1953 г., засега има само предполагаеми доводи, но доста вероятно е да се сдобие в идното време и с факти.)

Грешно е обаче да се твърди, че култът към личността му е само пропаганден продукт. Обратното е вярно - всичко велико, политически и духовно, както и всичко отрицателно, свързано непосредствено с дейността му, го направи култ в съзнанието на милиони хора в Съветския съюз и вън от него. Или пък чудовище - в съзнанието на техните врагове.

Вярното в случая е, че е личност по отношение на която няма средна оценка. Тя, оценката за него, е или положителна, или отрицателна. Това обстоятелство, струва ми се, е достатъчно доказателство, че той следвал неотклонно една политическа цел - осигуряване на народните интереси, така както ги е осъзнавал сам, в различните обстоятелства в дългогодишната му дейност на държавник.

Заради силната му ръка като политик и държавник, Сталин следва да се смята като живо олицетворение на станалото под неговото ръководство в Светската страна. Иначе казано, следва да се взрем в историческите факти от развитието на самата съветска държава за времето, когато е била подвластна на Сталин, за да узнаем с приблизителна точност неговата действителна историческа роля.

След заглъхване на надеждата за разрастване на съветската революция като европейска, а след това и като световна, пред съветските ръководители и лично пред Сталин възниква въпросът ще се разпадне ли Руската държава, станала вече съветска, или може да съществува и да се развива в новата си обществена дреха. Другото било предателство, каквото през двадесетте години на тогавашния век вече е започнало сред революционерите от рода на Троцки.

Сталин поел като своя лична цел запазването на съветската държава и я преследвал неотклонно през целия си живот.

Стремял се за осъществяването на тази цел и в борбата със западноевропейското и североамериканско вредно влияние сред политическите слоеве в ръководството на държавата и болшевишката партия. Всички съдебни процеси срещу тях са обосновавани именно с тази тяхната съпротива на съветската власт. В това влияние той не без основание е съзирал вековния стремеж на съвременния буржоазен свят да ликвидира целостта на Руската империя, която, за разлика от европейските империи, не се е нуждаела от колонии, за да съществува и да се развива икономически, политически и в културно отношение.

Военно-политическата му власт като върховен главнокомандващ на Червената армия, (той тогава и ръководител на съветската държавна система), е имала важно значение не само за нейното съхранение, но и за нейното превръщане в световна свръх държава. Спаси от унищожение и някои от европейските държави, които нацистка Германия имаше намерение да премахне от историческия живот на Европа. Все приноси в живота на европейското и азиатското човечество, които не можеха да не превърнат и личността му в световна. Като личност и с въздействие върху съзнанието на милиони хора.

За отбелязване е, че в изпълнението или придържането към постигането на тази неотменна цел в живота му като ръководител на Съветската държава, Сталин се е осланял като политик и на руския народ, на историческата му памет, на неговите добродетели, качества и роля в поддържането на държавната цялост на Руската империя. От създаването до нейното превръщане от царска в съветска, или както някои я наричат - в червена империя. Особено ярко свидетелство за това са призивите му в началото на Отечествената война към защитниците да се въодушевяват от величието и подвизите, с които руската история е била осяна през вековете.

За разлика от Сталин, Ленин е причислявал към злото и руската народност, която в историята на Руската държава е била, както впрочем и в съветската, главната опора на властта във всички области и през цялото й съществувание. Позорни са за него, като вожд на велика революционна промяна, нарежданията му да се разстрелват безмилостно руски хора и за това, че са руски.

Сталин обратно, приобщил към защитата на руската държава дори руското царско минало. Почти стопроцентово генералите и маршалите, ръководили Червената армия по време на отечествената война, са възпитаници на царските военни училища. Още от 1938 година е подготвял въвеждането в съветската армия и на царските офицерски знаци, което е станало в самата война.

Добавъчен пример в това отношение е придържането му към структурата на властване в Съветската държава, каквато е била през вековете царската власт - еднолична с три институции - църквата, държавната машина, включваща армията, и органите на сигурността. Единствената разлика се отнасяла до замяната на църковните власти с партийните институции. И при него, както и в царското време, никое важно кадрово или друг род решение в държавата не е било действащо без съгласието на православните църковни власти, заместени през съветско време от партийните институции. Подобно на православната църква, болшевишката партия, както изтъкнах вече, не е била част от държавната власт, ала без нейното съгласие не е било възможно нито назначаването, нито отстраняването и дори призоваването на съд на която и да е личност на важна длъжност в държавната система.

Има място и на друг род разсъждения по повод на едноличната му власт.

От социално-психологична гледна точка може да се предположи, че Сталин се е отнасял към царското наследство с уважение или, ако това е доста силно - поне с търпимост. В трудовете и в речите на Сталин не ще намерим почти нищо, което да уронва престижа на царските власти от миналото на Русия. Всичко онова, при това доста оскъдно, което е казал за царската власт е свързано с бедствията на народа и социалното зло, затворено в царската империя. (Пример - призивът към революционерите по повод първи май 1912 г.)

Още непосредствено след октомврийския преврат в Русия около шейсет военни гарнизона пишат телеграми до Троцки, тогавашен военен комисар на новата власт, че са готови да подкрепят новото правителство само при условие то да не подписва срамния договор с воюващите страни. Троцки отказва отговор и, както се твърди непотвърдено, преднамерено укрива този факт от Ленин. Вследствие на това командният състав на руската армия създава Бяла армия, съставена изцяло от командни чинове. По този начин нейното поражение става равнозначно с тяхното унищожаване и лишаването на новата армия от необходимите командни кадри. На мястото на отстранените офицери, идват командири из средите на плебеите и войниците, чиито подвизи, макар и за похвала, често са пораждали умиление или насмешки. Да припомним Чапаев.

В поведението на Сталин няма подобни издевателства срещу офицерския състав на царската армия, освен като противник на бойното поле.

(Обръщането на Сталин с думата “Царевич” към Косигин, приобщен с качествата си за дълго към висшите слоеве на съветската държава, поражда догадките, че става дума наистина за наследника на Николай Втори - Алексей. Твърди се от противниците му, че това е някаква шеговита проява на Сталин. Но била е повтаряна от него, обстоятелство, което дало повод за легендата, че наистина ставало дума за императорския наследник Алексей.)

Тази пестеливост в поведението на революционера и държавника Сталин в отношенията му към царската власт поражда и мълви, които продължават да се умножават и днес.

(Мълвата обяснява и с предполагаемата парична подкрепа на майка му от неизвестен днес руски княз. Подкрепа, осигурила и възможността не само да отглежда сина си, но и да го въведе в обществото по достоен начин, каквото е било и богословското му образование).

Всяка крушка си има опашка, твърди мъдро българска поговорка. По повод отношението на Сталин към православието “опашките на крушите” са още повече.

Например, Сталин не е воювал срещу православието, включително и с църковните власти, както ревностно го е правил Ленин. У Ленин четем и следното: “Нам ни е необходимо на всяка цена да изземем църковните ценности по най-решителен и най-бърз начин, за да си осигурим фонд от няколко стотин милиона златни рубли (да си спомним гигантските богатства на някои манастири и ларви). Без този фонд никаква държавна работа, никакво стопанско строителство в частност, и никаква защита на нашата позиция особено в Генуа, е съвършено немислима… Колкото повече представители на реакционното духовенство и реакционната буржоазия ни се удаде да разстреляме по този повод, толкова по-добре”.

Така е казано в записка, ръчно написана от Ленин и разпратена за прочит от всички членове на правителството по онова време.

За разлика от Ленин, който лично е организирал и провеждал сценария за борба против “заговора на поповете”, през 16 август 1923 г. “в съответствие с решенията на 12 конгрес на РКП(б)”, генералният секретар на ЦК Й. В. Сталин издава циркулярно писмо до всички губернски комитети, в което се изисква “да бъде ПРЕКРАТЕНО закриването на храмове, а също и произволните арести на свещеници и монаси”. През март 1930 г. също е издадено постановление на ЦК на ВКП(б), в което партийните организации се задължават “да преустановят закриването на храмове по административен път”.

Професор Чуков, в интервюто си със журналистката от сп. А-спекто Андролова по повод 9 май 2018 г., ден на победата, съобщава и следното:

“През 1934 г. Сталин отменя решението на Ленин и Свердлов за преминаване на руската писменост към латиница. По това време 52 езика на съветските народи от общо 89 са преминали на латиница. Но Сталин връща кирилицата. В същата година той реабилитира църквата, възстановява много от нейните права, пуска от лагерите свещенослужителите. Съгласно разказите на владиката Питирим, който се позовава на звънаря в един от храмовете в Кремъл, от есента на 1941 г. Сталин започва да се моли през нощта в кремълските храмове. Отивал сам и целувал свещеника съгласно православния обичай. Молил да му прочетат някой акатист (от гръцки, буквално “не се седи”, в християнското богослужение е песнопение, свързано с усилена молитва, при което вярващите стоят прави.)

През 1942 г. СМЕРШ получава задача да направи изследване колко процента от съветските войници и офицери вярват в бог и носят кръстове. Става ясно, че 42% от офицерите преди сражение се кръстят. А войниците почти всички влизат в битка с молитва и кръст. Отделно през войната РПЦ събира пари от миряните. Със събраните средства са произведени 42 танка, които са подарени на Червената армия. По този начин на фронта се появява православната танкова колона “Дмитрий Донски”.”

Внимателното отношение н Сталин към църковните институции и верското съзнание проличало и по повод идеята от преди Втората световна война да се разруши или преустрои храмът “Василий Блажени” на Червения площад. Този храм спъвал площадното преустройство пред Кремъл. (Иван Грозни го построил в памет на победата си над волжките българи.) Сталин предложил храмът да се отмести, вместо да се руши, макар и частично. Както и станало - храмът бил отместен.

Иван Петрович Павлов, учен световно известен със своите открития в областта на нервно-физиологичната структура на човека, не пожелал да присъства при откриването на построеното по негов изследователски проект “кучешко градче”, защото там нямало църковен параклис. Свикнал преди да започне работа да се помоли богу.

Съобщили смутено това на Сталин, а той? Просто наредил да донесат от някъде параклис и тържественото откриване станало навреме.

Изобщо, вън от обругаването на Сталин, има доста основания, за да възприемем тази личност и в нейния по-близък до истината образ.

Любознателността на тази историческа личност била пословична дори за политик от неговия ранг. Използвал е Ленин, за да го поддържа като икона сред масите. Кланял се нему, за да поддържа пролетарския революционния тонус у всички други народи.

На практика го е опровергавал в не едно отношение. Въвел в армията царските офицерски знаци. Целува меча, подарен му от английския крал така както войникът е целувал знамето или друг реликви на отечествено достойнство. Приятел бил с руснаци… И прочие, и прочие…

В историческата словесна и дейностна полемика, Сталин на дело опроверга и становището на Карл Маркс за невъзможността да бъде построен социализъм само в една отделна страна, колкото и силна в икономическо отношение да е тя. Според Маркс за това е необходим силен пролетариат, преобладаващ в обществото. Разбира се, осъзнал и необходимостта от социална революция. За Маркс и за неговите последователи Руската царска империя е била синоним на другата крайност.

И у Ленин Октомврийската революция не е отивала в целите си отвъд демократично устроеното общество. Хоризонтът на революционния идеал за Русия - диктатурата на пролетариата, очертан в неговия труд “Държавата и революцията”, сочи само онова устройство, което почива и е основано върху демократическия централизъм. Но това ръководно начало не е било нищо друго, освен преоблечено в социалистическа словесна дреха пирамидално буржоазно устройство. Нищо повече не ще намерим у Ленин и след станалия октомврийски преврат, и след победата в гражданската война, която той доживял, отчасти.

Цялата дейност на Сталин е била насочена към освобождаването на масите от експлоатацията и превръщането на съветската държава в икономически равноправна държава, с всичките произтичащи от това последствия “за всеки член на обществото”.

По негово време, християнската надежда за справедливост се е въвеждала почти във всички области на обществените отношения.

По негово време обаче не е било отменено монархическото закрепостяване на жителите към определен район. То е действало и след войната, обстоятелство, което е затруднявало дори възвръщането на евакуираните в тила жители по време на хитлеристкото нашествие в западните части на Съветския съюз. Било е, за да се запази целостта на държавата, както е било и в миналото.

Като обобщение - народовластието в Съветска съюз е било осъществявано неотклонно под ръководството на Сталин. До края на живота си той е управлявал в името на народа, но, повтарям - както са го управлявали царете - автократично. Те са се осланяли на църквата, държавния апарат и силовите институции - “охранката” и армията. Той също се е осланял на тези три императорски лостове на властта, с видоизменение (или допълнение) само във властта над душите - църковната. Заменил я с болшевишката партия и с нейната идеология, създавайки и нейни светци. Както е направил, например, с Ленин. Поддържал е дълго време и крепостните порядки по отношение на жителите, което било установено преди това от монарсите в царска Русия.

По повод седемдесетата му годишнина, окръжаващите го непосредствено държавни люде и него представиха като светец. И то така, че човек се чудеше и тогава как без срам от упреци в раболепие могат да се изричат подобни хвалебствия за жива личност от толкова лични хора в съветската власт. Но бяха изречени от политици, повечето от които само след три години ще говорят за тази личност точно противоположното.

Един от тях - Никита Хрушчов замени едноличната власт на Сталин с партийното всевластие, нещо което някои възпяваха и като “размразяване”…

Това “размразяване” в своя логичен край обаче доведе и до разпадането на Съветския съюз. С всичките му последици не само за Руси, но и за световното обществено състояние.

Всичко казано тук за личността Сталин, както и мълвите около него, се подкрепят от едни исторически обстоятелства и факти. Други го отричат, но посоката е към възстановяването на действителното място на тази личност в историята на съветските народи.

Също и на много от европейските народи, сред които неизменно и на нашия.

Социалистическата идея в бъдното време

То ще наложи съществени поправки в социалистическата идеология. Предимно в схващанията за потребителските подбуди към общественото сцепление.

Както е известно Карл Маркс, заедно с него и всички негови последователи, очертава желаното общество в две последователни състояния.

Първото е социалистическото обществено устройство, при което потреблението на всеки негов член ще зависи от трудовия му принос в съвкупния обществен продукт.

Оказа се, че този принос не може да бъде установяван точно и дори приблизително, за да е заявен като условие за получаваните блага от съвкупния обществен продукт. Трудът е съчетание от способностите на живата човешка сила с наличните производителни сили, което превръща всеки негов акт в нещо неповторимо. По тази причина това правило не може да се въвежда в обществото като мерило за участието на живото човешко същество в общественото производство. Така е не само в условията на социалистическото, но и на всяко друго обществено устройство в досегашната история на човечеството.

Пак по същата причина, стремежът при социалистическото обществено устройство се насочва към отстраняването на несправедливостта в онова, което трудещите се получават за потребителните си нужди. След 1949 г. в народен Китай, например, тя, справедливостта, се олицетворяваше с шепа ориз за всекиго. В зависимост от нарастващия съвкупен обществен продукт към нея по-късно се прибави платнената дреха, безплатното превозване и прочие нарастващи по количество и качество неща и услуги, за да го видим днес в целите на днешната компартия като “потребителска достатъчност” за около нов милиард китайски люде.

Осигури ли се тя, вече може да се говори и за разпределение на благата, при което всеки член на обществото ще употребява от съвкупния обществен продукт според нуждите.

Но, заедно с това, щом като самият процес на потребление опира с горната си граница до разкоша и разхищението, може да се каже, че не е съвсем точно и твърдението за наличието на две фази в осъществяването на комунистическия обществен идеал. У нас, през четиридесетте години социализъм, споменатите две фази съвпадаха в това си качество. Всеки трудещ се или зает, пряко или косвено в общественото производство и в слугите, още към средата на периода получаваше според нуждите си. Сиреч според обществено установените или дефинираните потребности на хората.

Сетне. Със своите черти и с действителните си постижения у нас, и не само у нас, социализмът показа, че самият комунистически идеал е мислим единствено в потребителските общества. Въвежда достатъчното потребление за всички в своя основна цел. Иначе не се различава от обществата, в които и при отсъствието на обществена собственост на средствата за производство е постигнат принципът на потреблението “според нуждите”. Както споменах вече, за базисен доход днес се заговори и се действа не само в социалистическите страни, но и в капиталистическите. Швейцарските избиратели на референдум отказаха да го въвеждат всеобщо, за да не се покваряват с готованщина, която може да се създаде с подобен обществен ред за човешкото препитание.

В тоя смисъл, казано съпътствано, за такъв комунизъм днес може да се говори и в Швеция и прочие страни, където базисният доход вече е налице. Узаконен не със правно действие, а от самите обществени обстоятелства.

И още. Социализмът въведе в научен размисъл два вида справедливост - “нашата” и “за всички”. По-точно: два вида комунистическа справедливост - “за всички народи” или само “за нашия народ”.

Марксизмът, в лицето на неговите автори Карл Маркс и Фридрих Енгелс, се обосноваваше като международно обществено устройство, установимо само с общите усилия на наложилата се в целия свят пролетарска класа. Щом като е осъзнала силите и възможностите си като такава. Като презумпция това становище изпълва по смисъл и основния девиз на комунизма “Пролетарии от всички страни, съединявайте се!”. Призив мислим и като условие за възможната историческа поява на социалистическото обществено устройство и обществен ред.

Както е известно в ред страни се направи поправка в това становище - тази за възможността социализмът да се появи и в една отделна страна. Проправи път и за ред други ревизии на марксизма, произтичащи от нея.

След десетилетия се появи Съветският съюз, например. Сталин, след дълги битки с противниците му, го увенча с подобаваща конституция, в която заложи за световната обществената справедливост като ръководна идея. В конституцията от 1936 г. обществената справедливост се отнася за всички части на страната, по състав и по набор от общности представляваща сама по себе си умален модел на световната. Справедливостта беше навсякъде в тази конституция. Своя подобна конституция, знаме и химни имаха всички съставни части на Съюза, независимо от величината и съотношението им с останалите негови части.

Своя конституция и своя справедливост вече имат ред страни от всички континенти, обстоятелство, което прави истината за социализма в очакване за доста дълго време…

Пак ли “Германия, Германия, над всичко!”?

Днес, тоест през 2021 година, в ръководството на Германската федерална република се очертава стремеж тя да осъществи една от постоянните си исторически цели - превъзходство в Европейския континент, към която се стремяла през последните сто и повече години. Тогава главно с щикове и с ботуши.

Както изглежда, и сега цели същото по пътя на икономическо обвързване на Европа с нейните интереси. Без да се отказва от девиза “Германия над всичко!”, залегнал в държавния химн.

Ето примери.

До преди половин век тя имаше “западно”, “средно” и “източно” радио. Днес източното германско радио е преименувано на средно германско радио.

Кое ще е източното?…

Дори руско управляващите администратори в Калининградска област вече я сочат като Кьонингсберг в издадени от институциите в областта административни карти.

Известно е (макар, че не всички институции осъзнават това), че нищо в изявите на Германската държава не е случайно. Или ирационално, както много често е у нас. Или пък в Русия, да кажем. В Германия няма случайни и не случайни изяви на държавните мъже или жени. Те всички са обвързани с явните или с неявните цели на държавата.

От тази гледна точка особено внимание следва да се обърне върху оповестената и в Мрежата (у нас и в брой 75 на сп. Проблеми на културата) реч на действащия днес президент във ФРТ Щросмайер, озаглавена “Войната ни срещу СССР беше варварство”. Реч, произнесена при откриването на изложбата за 80-годишнината от нападението над СССР в музея “Берлин-Карлсхорст” - 22.06.2021 г.

Ето само малка част от казаното от него в тази реч.

“Дами и господа,

Още от първите дни настъплението на германските войски

бе движено от ненавистта, антисемитизма и антиболшевизма, от расовото безумие по отношение на славянските и азиатските народи на Съветския съюз. Тези, които водеха войната, убиваха хора с всички мислими и немислими способи, проявявайки невиждани преди това жестокост и зверства. Тези, които бяха отговорни за войната, опитвайки се отгоре на всичко да обосноват своето националистическо бълнуване с немската култура и цивилизация, цитирайки Гьоте и Шилер, Бах и Бетовен, опорочиха цивилизацията като цяло. Нарушиха всякакви принципи на хуманността и правото. Войната на немците срещу Съветския съюз беше варварство на убийци. Колкото и да ни е тежко, ние сме длъжни да помним това. Паметта за абсолютната вражда и разчовечаването на другите хора остава дълг за нас, немците, и предупреждение за целия свят.

Стотици хиляди съветски войници загинаха по фронтовете, умряха от глад, бяха разстреляни още в първите месеци на войната, през лятото на 1941 г. Веднага с настъплението на германските войски започна убиването на еврейските мъже, жени и деца, разстреляни от командите на СД, СС и от техните помагачи. Стотици хиляди мирни жители на Украйна, Белорусия, страните на Балтика и на Русия станаха жертви на бомбардировки, бяха подложени на безпощадно преследване и изтребване заради партизанската борба. Градовете се разрушаваха, селата се изгаряха… В резултат тази война струваше на Съветския съюз 27 милиона живота. Нацистка Германия уби 27 милиона души, унищожи ги, изтреби ги, умори ги от глад, измъчи ги до смърт от робски труд. 14 милиона от тях бяха мирни жители…

Дами и господа,

Всяка война носи със себе си опустошения, смърт и страдания. Тази война обаче беше друга. Тя показа на света варварството, извършено от немците. Тя струва живота на милиони хора, тя превърна в руини цял континент и като следствие от тази война светът се оказа разделен за десетки години. Войната и нейното наследство разбиха нашата памет. Този разкол не е преодолян дори сега, 30 години след падането на желязната завеса. Той лежи като бреме върху нашето бъдеще. Нашата задача е да го преодолеем. Задача, за чието решаване ни е крайно необходимо да полагаме повече усилия, независимо от границите. Заради нашето минало, но преди всичко - заради мирното бъдеще на идващите поколения на нашия континент…

Дами и господа,

Тази война хвърля дълга сянка. Тази сянка лежи върху нас и до днес. В своето писмо до жена си граф Хелмут Джеймс фон Молтке, работил през август 1941 г. в Международния правен департамент на Върховното командване на Вермахта, пише - цитирам: “Сводките от Изтока са ужасни. Планини от трупове лежат на нашите плещи. Постоянно, пише той, може да чуете за ешелоните с пленници и евреи, от които едва 20 процента стигат до мястото на назначението. Говори се, че в лагерите за пленници царят глад, тиф и други епидемии, възникващи в резултат на недостига на всичко жизнено необходимо”. Войната, за която пише Молтке, не може да бъде измерена с никакви човешки мерки. Но я измислиха и осъществиха именно човеци. Това бяха немците.

Затова тя, тази война, ни остави в наследство въпрос, който отново мъчи поколение след поколение - как това е могло да се случи? Какво са знаели нашите предци, какво са творили?…”

И още, и още…

Обратно на действащия германски президент, германката, председателка на Европейската комисия, окачестви съвременна Русия като най-голямото зло на континента. Показвайки недвусмислено не само, че е марионетка на кукловодите от САЩ, но и личната си неприязън към Русия. Неприязън, пронизана от някогашното националсоциалистическото безумие на Хитлеровата Германия.

Тъй че има доста основания, за да гледаме и към речта на германския президент с подозрение.

И с основание. Германия винаги е действала скрито. Зад нейните явни държавни намерения винаги се крие нещо необявено. Последното столетие го показа убедително. Хитлер сключи договор със СССР за ненападение, а в действителност готвеше държавата за нахлуване в него.

Можем, следователно, да се съмняваме в изказаните мисли във въпросната реч и на действащия германски президент. Най-вероятно тя е знак за пред САЩ, че Германия скъсва с миналото, в което враждуваше със САЩ. Пред целия свят с тази реч Германия показва, че се отрича и от безумията на своите властници по времето на Хитлер.

Но едновременно с това, чрез своя канцлер и съдружието си с Европейската антируска комисия явно показва антируската си политическа нагласа

За това може да се запитаме с основание: не е ли тази реч нова вариант на договора за ненападение със СССР?

Не е ли това косвен начин да се противопостави и на Евразия, в името на която изцяло е проникната вътрешната и външната политика на Русия през последните две-три десетилетия?

Тази реч на действащият сега президент на Германската федерална република оценявам като успокоение на всички в Европа и извън нея, че “Дойчланд юбер алес” вече не ще се постига с войни. Доста вероятно е днешна Германия да се е отърсила от насилието като главно средство за постигането на своите исторически цели.

Ала, и това е истина в очакване… С нетърпение… Защото Европейската комисия, начело на която стои германката Урсула фон Дер Лайен води открито противоруско политика.

Това също е истина в очакване за потвърждение или обратно.

Нова “културна революция” в Китай!

С подетата и ръководена от Мао Дзедун културна революция, на прицел беше вековно утвърдилата се в Китай бюрокрация, заразила по своему и партийната.

При сегашната (виж Поглед. инфо/12.09.2021) обектът е разлагащото душите действие на западните институции и организации вън и вътре в самия Китай.

Съобщава се, че там за една нощ били закрити шест от водещите Интернет компании. Пречели на хората да се срещат с действителния живот и с неговите проблеми.

Стартирани били нови образователни програми, които дават на децата повече време за общуване с родителите.

Частните уроци са били забранени.

Забраняват се и компаниите, които преподават по учебни програми извън пределите на Китай.

Създават се “мъжки и женски” училищни програми. Те ще следва да учат момичетата да са добри майки, а момчетата да са мъжествени и силни. Изобщо младите хора да са с “революционен и борчески дух”.

Китайското училищно образование ще акцентува върху патриотичното възпитание. Преподаването на историята на Китай трябва да подпомага на Китай “да си върне централното място в света”.

Образователната система се прочиства от активисти и пропагандисти на половото безличие, които променят правилния подход към демографията.

Комунистическата партия обявява компютърните игри за “духовен опиум”. Затова видеоигрите са забраняват в магазините. Децата също така ще могат да играят на такива игри не повече от три часа седмично.

За да се ограничи ръстът на “самоволния отшелник”, пораждан от прекомерното използване на Интернет, то ще се ограничава до не повече от 30 минути за един сеанс с 30 минути пауза.

Семейният живот трябва да стане нов център на обществото.

Премахват се ограниченията за броя на децата в семействата. Парите за деца, жилище, социално осигуряване, образование и кариера ще бъдат обвързани с количеството деца, които семейните имат. Колкото повече са децата, толкова по-евтини ще са нещата и толкова по-лесно ще е издигането на родителите в работните им постове.

Предоставят се на работещите по 1 ден допълнителен платен отпуск в месеца, така че родителите да прекарват повече време със семействата си.

ККП предлага на ергените и на неомъжените жени да присъстват на фестивали, където да открият брачните си партньори…

Всичко изредено до тук се оценява като обществена грижа за най-свещеното нещо - умовете на хората. “Парите, твърдяло се вече на всеослушание там, могат да бъдат отпечатвани, но човешките души не”…

Видно е, че в днешен Китай е започнало ново обновление във вътрешното обществено устройство, като основен противовес на външните дразнения. Съдим ли по тези, изложени и в Мрежата мерки на китайските власти днес, те наистина вещаят нова епоха в предстоящото обществено развитие на тази страна. Както в нейното вътрешно състояние, така и в световното присъствие на китайските обществени намерения и ценности.

Вещаят културноисторчески промени и в целия свят. Да цитирам отново казаното относно изучаването на историята - “Преподаването на историята на Китай трябва да му подпомага да си върне централното място в света”

Културната революция в Китай от миналия век беше насочена изцяло към вътрешните промени. В областта на общественото съзнание главната цел на Мао Дзедун тогава била да прекъсне феодалната дрямка в душите на хората, траяла в Китай близо осемнадесет века и превърнала страната в колония на други, агресивни, държави. Като Япония и САЩ, например.

В кадрово отношение - да подмени с нови млади кадри самата комунистическа партия и да отвори пътя към всенародно участие в обновата на общественото устройство.