ТЯ
ТЯ
Тя не обича фанфарите щури,
ни брътвежа на сив булевард.
Любовта е най-нежният повик
на разсъмнал след нощите бард.
Всеки звук разпиляна е обич.
Всеки звук е посока и свят.
Ти ела, тази вечер те искам.
Сгрей душата ми в мъртвия град.
Не отваряй прозореца сънен,
нека съмне под твойте очи.
Аз съм грешната - ябълка твоя…
Откъсни я, ела, замълчи.
ПОЕТИТЕ
Размътените облаци валят.
В стихове поета се съблича.
А сенките от спомени растат -
поетите на птиците приличат.
Те влюбват се до сетния си дъх.
Обичат те, дълбоко и до дъно
на своята изгребана душа.
Богати са дори със чаша вино.
Не се залъгвай, няма да ги спреш,
когато луда обич ги настигне.
Прескачат бездни, изправят се, летят.
Целувките им никога не стигат.
Изгарят те и пустош е след тях.
Навял е вятър, всичко е във сиво.
Поетите обичат със душа;
когато няма обич, си отиват.
***
Аз кръста свикнах да си нося.
И всеки има своя кръст.
Щом името на нея нося -
родила Бог, не търся мъст.
Бележи знак, след знак съдбата.
Какви ли бури ме очакват?
Душата ми не проси милост
и никога не се оплаква.
Ти чул ли си звънтежа бистър?
Под пръските на водопада.
Люлей кръвта, люлей лозница -
под грохналата канонада
Гердани ветровете нижат
от пламналите минзухари.
И песен бяла пей полето
със свойте цигулари.
Душата ми разплисква времето,
изтласка мътното на дъното.
И раждат се вълните песенни
със устрема към бъдното.
НЕ ИДВАЙ
Аз съм птица - крилата си пазя.
Мойта песен е песен без глас.
Виж мъглата пълзи на талази
и намята гората с атлаз.
Хвърля мрежи над пътища снежни.
Над две къдрици струящи без бряг.
Два потока под тъмните вежди,
над които прехвърча и сняг.
Ранно утро разкъсва небето
и пристига с най-белия кон.
Ти не идвай без обич, не идвай,
не, не скършва последния клон.
Ти не идвай, не идвай без обич,
щом душата ти пустеещ е храм.
В празен храм кой свещица ще пали?
Там оставаш завинаги сам.
***
На синора
дивашки разцъфтя -
на шипката
избухналия пламък.
Червена вдигна
се мъгла, от
пукналите
макове на юни.
И змийското
мътило изпълзя,
от близналото
слънчево езиче.
Дълбоко в мен
събуди се душа,
душата ми
която те обича!
Тя дълго тля
под пепел, не загасна -
заровена в годините
отдавна.
Не я погуби никоя
измама.
и никой друг, от теб не я
открадна.
ТАКА ЖИВЕЯ
Не чакай ти от мен напусто
да се оплаквам, че старея.
Магия в дните ми препуска,
свободно аз живея с нея.
И нося орис самодивска
с очи на цъфнала тинтява,
тревожна песен лястовича
отнейде вятъра довява.
Така живея, ден до пладне -
подпалвам снеговете още.
И скитам късно по сборища,
танцувах там безсънна снощи.
Недей, не искай самодива -
сърцето ти не ще пожали.
Жена съм аз, невярна сила-
ранена с хиляди кинжали.
ЧЕРНО МОРЕ
И проблясват в тъмното рибите
с отворени жадни хриле,
а на дъното плуват амфибии
във водите на Черно море.
То е черно по име, но живо
и достига небето с криле.
Но помръкне ли, става най-сиво,
разтопено оловно поле.
Сам художник отпива от виното
и рисува във тъмната нощ,
и вълните насища във синьото,
бесен вятър ги реже със нож.
А луната примамва делфини
и започват пак стари игри.
Късен залез - узряла смокиня -
древен огън мистично гори.
А телата ни голи се стихват
и осъмват в заситена страст…
И танцуват, танцуват най-диви
на платното във вечната власт.
