РАЗКАЯНИЕ

Вероника Иванова

Пак този сън и отново чувам в главата си думите на Кадир:

- Каквото си убил, в това ще се превърнеш.

В съня си съм с глава на глиган, същия онзи, с когото се борехме в някаква, както сега ми се струва, нереална и сюрреалистична битка, сякаш пространството около нас се разми, както, когато гледаш през огледало, докато мият прозореца на колата, останахме само двамата, аз и той, човекът и дивият глиган.

В такива моменти усещам, че живея истински, че имам нещо от него в себе си, и дори не искам да го убивам, само да му докажа, че мога да го победя. Една изтощителна и тежка битка на психиката между човека и животното, човека и дивата природа, около него и в самия него.

Пак не спах добре, откакто го убих не съм същия, трудно е да кажа какво се промени, но вече не съм. Не ми се ходи и с дружината, сякаш там, в онази битка, той, дивият взе нещо от мен и сега го усещам като празнота, като някаква дълбока тайна, която не мога да открия дори и пред себе си.

Обонянието ми се е засилило неимоверно, е може би и колежката от съседното бюро не трябваше да си слага толкова от модния арабски парфюм, но не е само това, нещо се случва с мен. За известно време продължавам да си живея нормално, както преди да ходя на работа, да играя с децата, да правя любов с жена си, но има моменти, в които думите на Кадир ме пронизват като острие, и тогава не мога да се свъртя, тръгвам към гората, към потоците, към шума и миризмата на дивото.

Започнах да получавам нещо като панически атаки - не мога да дишам, върти ми се свят. Първият път се случи на път за вкъщи, колата ми се беше повредила и в автобуса видях живота си като на лента, едва се добрах до вратата и слязох, прибрах се пеша.

Чувствам се като диво животно, което не може да стои дълго в затворено пространство. Ех, да беше Кадир сега тук, да му разкажа, пред другите не смея да споделям, ще ме сметнат за луд. Вече трети път отказвам и на дружинката, започнаха да ме взимат на подбив.

Може би трябва все пак да потърся Кадир, той беше героят на моето детство. Когато баща ми почина, ловната му дружинка събраха пари и ги дадоха на мама, виках си, ей, голям човек е бил баща ми, макар че почти не го помнех.

Кадир започна да идва, да ме води в гората, да ми разказва истории, така израснах с неговите истории за лова, в които сякаш виждах баща си, което не знаех доизмислях, и след това беше естествено и аз да продължа.

Един ден обаче, иначе винаги сериозният Кадир беше разстроен, тогава още не знаех, че обича майка ми, за малките момчета майките са просто майки, които са там, за да ги обичат, хранят и да създават уют, не са истински жени като другите. След смъртта на татко я чувах да плаче, криеше се от мен и ми се свиваше нещо отвътре, но го прогонвах, с представи за това как ще стана най-добрият ловец, покорител на дивата природа.

С порастването човек забравя тези неща, тогава не ми е правело впечатление, че тя е сама, че успява да осигурява месо и нови дрехи за училище, макар че не работеше, човек избягва да си задава неудобни въпроси, предпочита да живее сляп. Така и аз, докато един ден не видях как ръката на Кадир погали ръката на майка ми.

Избягах, два дни се крих в планината, едва не умрях от глад и студ, накрая Кадир ме намери и ме върна, майка ми повече никога не го покани у дома. Дали съм си давал сметка колко жестоко съм постъпил, дори и сега като зрял мъж ми е неприятно да мисля, че тя може да го е обичала, че може би съм разбил живота и на двамата.

Кадир престана да идва, започна да пие повече, ходеше пак на лов, но вече не ме взимаше, не ми разказваше. До онзи ден, в който го видях на прага, пребледнял и рошав като див, излязохме на обичайната разходка, но повече мълчахме, аз изпитвах смесени чувства, от една страна, ревнувах, гневях му се, от друга, ми беше мъчно и малко гузно, без съвсем да разбирам защо.

Тогава ми каза онези думи, които и до днес ме преследват: „Каквото убиеш, в такова се превръщаш”. После падна на колене пред мен и започна да плаче като дете, това още повече ме обърка. Засмях се нервно, не разбрах какво иска да ми каже, но тонът, изражението на лицето му, тая бледност и решителност, това отчаяние на човек, който се прощава сякаш с живота, ме ужасяват и до днес.

Мама не промени отношението си към мен, до последно ме гледаше като най-красивото, умно и безценно същество, раждало се на света, но нещо в нея се пречупи. Никога не ми е разказвала за Кадир,  съседите също не смееха, само клатеха глави и въздишаха, сякаш знаят нещо, което е толкова ужасно, че не може да се изрече.

Погребахме мама, заживях като всички, ловът беше удоволствие, животът ми нормален, до онзи глиган. Знам, че има само един човек, който може да ми даде отговор на въпросите, да ми обясни защо се сънувам с глава на диво животно и какво става с мен.

Не издържах и се върнах в малкия град, взех няколко дни отпуск, на жена ми казах, че отивам да си почина и да видя гроба на нашите, но отивайки там, видях пресни цветя, очаквах да намеря гроба занемарен.

След като мама си отиде, сякаш и малкото градче угасна, изсъхна и вече не живее, може би е така с градовете на детството, отиват си с родителите ни и все пак продължават да съществуват някъде там, в някое лято…

Намерих Кадир пред портата на старата му, но запазена къща, така се бяха слели, мъжът и къщата, сякаш от нейната стабилност зависеше и неговата. Той не ме позна веднага, вече не чуваше и съвсем добре, но го поведох пак по онази нашата пътека, разказах му набързо и сигурно доста объркано за патилата си, а той този път не повтори любимата си сентенция, а каза:

- Момчето ми, аз вече си отивам, но имам голям грях.

Аз го прекъснах прибързано и може би усетил, че иска да ми каже нещо, което не искам да чуя, но той продължи:

- Обичах майка ти, но не го убих нарочно, не беше нарочно, разбираш ли, стрелях по глигана…

Настъпи тишина, нарушавана само от песента на щурците. Дори и сега не съм убеден, че тези думи, тази случка и тази последна разходка са истина, сънят с глигана изчезна завинаги, заменен от болка толкова човешка, толкова дълбока, че не може да бъде описана. Днес ходя и на неговия гроб на Задушниците.