НЕПОЗНАТАТА
В края на августовския следобед, на една слънчева терасата към вътрешен двор, Ана си позволи да се отпусне и да се попече по бански. но мислите й, пречеха да се наслади на топлината и да не мисли за всичко, което се случи последно време. Ана се опитваше да намери удоволствие в мисълта за шегата с професора по риторика, но не се получаваше. Последният семестър трябваше да запише свободноизбираеми предмети и така попадна на курса на него.
На вид дори леко грозноват, смугъл, но излъчваше нещо, което тя не беше срещала у връстниците си, нещо което я предизвикваше и над което тя нямаше контрол. Антоан беше от онези хора, за чиято възраст винаги се чудиш, с причудлива прическа, която му придаваше лежерен, но и малко поетичен вид.
Ана не успя да чуе нищо от това, което той преподаваше и когато се обърна към нея усмихнат с въпрос, тя се стъписа и се изчерви и напусна аулата. След това го поля без да иска с кафе, в малкото, уютно кафене-закусвалня в ректората и докато се усети беше взела някаква мокра кърпичка и почистваше блузата му, беше замайващо преживяване на удоволствие смесено със страх и вина, аромата му, дъха който усети по бузата си й напомняха нещо, ръката й трепереше.
Антоан я остави известно време да се притеснява, след което се засмя и я покани да хапнат сандвич, наближаваше обяд. Така минаха няколко седмици, в които тя преповтаряше в ума си всеки детайл от тази среща, търсеше скрити намеци, опитваше се да тълкува погледи и като всяко нещо, което дълго стои във фантазията си доизмисляше неща, които след това й беше трудно да разбере дали са се случили наистина или не, като това как докосва ръката й, как оправя кичур от косата й, как допира коляното си случайно до нейното.
Ана беше в едно състояние на бленуване, спеше малко и сънуваше ту щастливи, ту притеснителни сънища, в които винаги главният герой беше въпросният професор по риторика. Курсът беше кратък, скоро щеше да свърши семестърът и мисълта, че ще престане да го вижда й се струваше непоносима.
Досега беше имала само една нормална връзка, с неин връстник, като той беше толкова неопитен и притеснен като нея и техните интимности, в които се опитваха да играят страстни любовници, оставаха като сцени в някоя второразредна театрална постановка. Разделиха се тихомълком, а в Ана остана усещането за пустота, скука и безсмислие.
Сега обаче беше различно, за това реши да действа. Снабди се с един чифт от онези чорапи, които стояха така сексапилно, после даде всичките си спестявания за онова белъо от витрината на магазина, задължително ярко червено. Сега оставаше само да измисли какда си направи фотосесия и да я изпрати на имейла на професора.
Беше рисковано да извика някой да я снима, за това се възползва от модерните приложения на фотоапарата и направи що-годе прилични снимки, на които обаче сякаш беше друга жена, някаква вулгарна непозната, която нямаше нищо общо с нея. Въпреки това реши да действа и да изпрати снимките, като закрие лицето си.
Антоан разсеяно ровеше в телефона си, беше един от онези дъждовни следобеди, когато всичко му се струваше сиво и безмислено. Курсът по риторика приключваше, а имаше още време до сесията. Подскочи като видя непознатия имейл и снимките. Първо реши да се направи, че нищо не е получил, но после нещо го зачовърка и седна пред монитора: „ Здравей, секси, сигурна ли си, че не си объркала имейла?”.
Натисна бутона за изпращане. Ана не можеше да повярва, че толкова бързо е получила отговор и вместо да се радва изпита гняв, дори ревност, но после възбудата от играта я увлече и реши да продължи с безобидната си закачка.
След флиртуващите имейли, на другия ден Ана се чувстваше по-уверена, дори някак по-женствена, сякаш започваше да прилича на онази, която беше на снимките. Всичко беше леко, забавно, като игра, в която тя участва зад маска, удобно скрита в широкия си мохерен пуловер и дънки.
Антоан обаче ставаше все по-настоятелен, искаше още снимки, дори среща, беше нетърпелив, да пренесат отношенията си в реалността, но тъкмо това Ана не искаше, знаеше, че не трябва, беше си обещала, че няма вече. Успя да увърта още известно време, но постепенно започна да усеща, че губи контрол върху ситуацията.
Антоан започна да й споделя все по-лични неща, очевидно вечер си пийваше и скъсяваше дистанцията в общуването, но това я дразнеше и разочароваше, защото не можеше да го свърже с образа на професора по риторика, с когото яде сандвич тогава в кафенето, а точно него искаше тя.
Не искаше да знае подробности за любовните му несполуки, за притесненията и проблемите му, но той се отпускаше и имейлите ставаха все по-дълги, все по-досадни и тя реши, че вече е време. Нямаше как, трябваше да намери някакви дрехи, които да отговарят на представата, която беше създала за себе си, на гореща и еротична мацка, каквато във всекидневието си не беше.
Тъмната й коса, влезе успешно под русата перука, силният грим, скри лицето, което евентуално Антоан можеше да познае, а изрязаната рокля, беше последното нещо, в което някой, който познаваше другата Ана можеше да си я представи. Придоби още повече самочувствие, когато излизайки от вкъщи, се срещна със съседката, която дори не я позна, само я изгледа леко осъдително, значи беше успяла.
Никой нямаше да разбере никога за нейното превъплъщение, ако не беше изчезнала. При разпита съседката си спомни, че е видяла някакво леко момиче, което обаче в никакъв случай не приличало на Ана. Полицията иззе телефона и компютъра, така стигнаха до Антоан.
Той беше изненадан и дори в началото помисли, че му правята скрита камера, разказа за интернет флирта, показа снимките, но каза, че е абсолютно невъзможно това момиче да има нещо общо с онази негова студентка. Спомняше си я смътно, така и разказа на полицаите, че го е поляла с кафе, той като я е видял така притеснена я е почерпил сандвич, но след това нито са се виждали, нито са говорели.
Това потвърдиха и състудентите й, освен онзи случай, с кафето, никога не ги бяха виждали да общуват извън часовете по риторика, където между другото Ана не се справяла особено, защото била срамежлива и имала проблем с говора.
Антоан не можеше да повярва, че Ана и горещата жена от имейлите и снимките са един и същ човек, но тогава погледна ситуацията през очите на външен наблюдател и си даде сметка, че вероятно го подозират за изчезването на момичето.
Почувства се зле, в деня на срещата, той наистина отиде и наистина прави секс с една страхотна руса мадама, но мисълта, че това е била Ана, че е последният, който я е виждал и вероятно ще бъде изхвърлен и от университета и от университетското си общежитие заради това, го накара да седне и да хване главата си с ръце.
В какво се беше забъркал?! Забеляза, че полицейската кола по-често се навърта около общежитието и днес видя един полицай да влиза при ректора и да говори с колегите му. Беше въпрос на време да изфабрикуват нещо за него, освен ако не успееше да накара Ана да се върне, ако изобщо беше възможно, след секса, тя беше избягала още преди да се събуди, намери бележка : „Внимавай с непознати” и го прие като шега. Знаеше, че може би имейлът му се следи, но се реши да й пише, с описание на това колко добре са си прекарали, колко му липсва.
Получи отговор почти веднага - снимка от красив вътрешен двор, а на нея, кокетно изпънати женски крака. Отдъхна си, значи е жива. Поне нямаше да го обвинят в убийство. Поколеба се какво да прави, да продължи да си пише с нея или да се обади в полицията. Въпреки страхът, желанието му играта да продължи надделя, само ако знаеше, че това решение, като в книга-игра, щеше да го пусне директно в тунел към пропастта, само ако знаеше…
На другия ден районният полицай се опита да се срещне с Антоан - когато не отвори, извика подкрепление, трупът на мъжа лежеше на пода гол. А някъде, в един слънчев вътрешен двор, Ана или по-точно Яна, както беше истинското й име, изпращаше сексапилна снимка на новия си тренъор по плуване и се чудеше кое бельо да избере за срещата, която му беше уредила, тя или по-точно тази, която флиртуваше с него онлайн.
Все някога щеше да спре да го прави, само ако можеше да отмъсти директно на онзи, който я беше насилил още на единадесет, ако проклетникът не беше пукнал сам от алкохола…
После при разговорите със съдебната психоложка, Ана щеше да се опита да забрави за Яна или поне да не й позволи да говори твърде много, беше толкова сълзлива, сантиментална и глупава.
