ПОД ШИПКОВИЯ ХРАСТ
Из „След теб, Сърце!” (2022)
ПОД ШИПКОВИЯ ХРАСТ
На твоята усмивка, Роза!
Завинаги в тревата медна
приспа куршумът младостта ти кратка.
Един учуден шипков храст протегна
към тебе клони и заплака…
И бавно потъмняха цветовете.
И върху склона легна сянка хладна.
А вятърът се втурна към селцето
и там, пред твоя бащин праг припадна.
На сутринта с изтръпнали колена
баща ти сам изкачи твоя хребет.
До шипката се срути и простена.
И тежка пръст със две ръце загреба.
Зовеше те! Но бе напразно всичко.
Че ти в усмивка беше претворена.
Във всяка росна шумка и тревичка
потрепваше сияйно възкресена.
СНЕЖАНКА НА “КРАЙБРЕЖНА”
На твоето копнение за обич
Първият сняг е другар на надеждата.
Вярвай! Това е така.
Не е случайно, че тук на “Крайбрежната”
той ти целуна ръка.
Белият сняг на пашкулчета рехави
пада на твойта глава.
Вече си първа Снежанка в Орехово.
Как ти отива това!
Чудният сняг носи тайно по Дунава
блага предвестна мълва -
явно признание! Но неиздумано
още с човешки слова.
Милият сняг ще пошепне в сърцето ти
двете заветни слова.
После покорно ще падне в нозете ти.
Той е готов на това.
ПЕСЕН
Златно-зелено огнище
гори на скалистия скат.
Десет брезички въздишат
по свойте сестри в Петроград.
Десет брезички въздишат
сами на скалистия скат.
С листи и вейки те пишат
послание до Петроград.
Милата сестринска болка
сърцето ми пак призова.
Аз - куриер доброволен -
политам към тиха Нева.
Медният конник препуска
през зими, лета, векове…
Силата, славата руска
с метални копита кове.
Там, пред вълната гранитна,
сърцето си стиснал в юмрук,
слагам аз брезова китка,
донесена в пазва от юг.
ВИДЕНИЕ НА ЗАЛЕЗ
Когато вятърът от запад
въздъхнеше с прощален стон
и старата гора внезапно
се вдигнеше като заслон,
си казвах: Пак един усърден
незрим художник - наивист
върхарите й ще поръби
с варак от залеза златист.
А после здрачът романтичен
ще я превърне във палат
и там най-милото момиче
ще падне в плен на змей крилат.
Но аз ще връхлетя в палата,
ще го спася от зла беда.
И за злодейството в отплата
злодея с меч ще пробода.
Момичето до мойта хижа
аз на ръце ще пренеса.
До там ще свети - за да виждам -
светулковата му коса.
Така бе във онез години,
когато моят дух крилат
вечеряше с любов и вино
и бе на чудесата брат.
А днеска зрението слабо
се блъска във отсрещен блок.
Момичето е вече баба.
И… ни палат, ни змей, ни смок!
ЛЮБОВ
На твоя зов
една усмивка бе ответ -
тъй мила и наивна. Ти помисли,
че тя е знак. И бързо заболя
от страст по нея.
Но цялото й същество
бе ръченица и хоро,
бе танц без отказ, до припадък.
Това бе тя!
Това бе нейната любов,
готова мигом да я хвърли в треска
при първия раздиращ вик
на тромпетиста,
пронизал като острие
на залез селското небе
и спрял в сърцето й трептящо.
За тебе тя
взе образ на бутилка ром -
редовен гост във твойта глуха стая.
И почна луд канкан до полунощ
като вакханка.
Но духнал фьон! С незрим замах
бутилката съборил с гръм,
погълнал твоя вик последен.
Издебнал миг,
инфарктът - твоя спътник стар,
впил остър клюн дълбоко в миокарда
пред нейните очи със чар игрив -
(на обща снимка)
Когато влязохме при теб
ти беше толкова далеч
от този свят! Ти беше с нея.
СПОМЕН, ДОНЕСЕН ОТ АНЕМИЯТА
Анемията ме затвори
във къщи като арестант.
Шест дълги зими с нея споря
с червено хапче във уста.
Но сещам вече дъх арктичен
дори под два юргана свит.
Хемоглобинът ми критично
клони към остър дефицит.
А някога от жар изгарях
като спартански млад илот.
Гърбът ми вдигаше фонара,
от челото струеше пот.
Обут в цървули и навуща,
в ръка с камшик или кривак,
цял ден след стоката препущах
през слогове и къпинак.
И чаках своето възмездие:
предзалезния морен час -
часът преди да се озвезди
металното небе над нас.
Тогаз под бента накрай село,
от лъсналия камен зъб
се хвърлях с тяло зажаднело
и плувах - преблажен - по гръб.
След няколко минути вече
вирът кипеше от тела.
И екваше каньонът речен
със двадесет и пет гърла.
То беше вик, то беше крясък!…
Хор рокпевци би завидел!
Дорде луната с тежък блясък
изгряваше като чинел.
След този знак, подаден свише,
обличахме се за момент.
И в спусналото се затишие
запяваше самият бент.
Оттук до селските бостани
блестеше път като елей…
И щом заспи пъдарят Цани,
то значи всичко е Окей!
Ей този спомен ми донесе -
като забравен армаган -
анемията тази есен.
И ме завари под юрган.
ЖАЛБА НА БАЩИТЕ
Всемилостивий, Всемогъщий Боже!
Наказани сме с мъка по децата.
Но с бедния си ум и днес не можем
да разберем каква ни е вината.
Залягахме свой път да си намерят -
и по-широк и по-висок от нашия.
За залъка горчив да не треперят,
да бъдат скромни, честни и безстрашни.
Уви!
Не ги целуна благодатна пролет!
В душите им студена есен свири.
Без идеал и без небе за полет,
те нямат Бог - пред злото да ги спира.
Отне им някой българското село
с ливадите, звездите и простора.
Затвори ги в килии от панели,
направи ги онлайн-хора.
Размекна някой крепката им воля,
с която се преследва цел висока.
И с дрога съкруши духът им болен,
обърнат в гибелна посока.
Лиши ги някой от честта за подвиг
под роден флаг за род и за родина.
Наемници на интереси подли -
под чужд байряк те гинат във чужбина.
И кой ще бъде честният свидетел
на жертвата им трижди безполезна?
Под тежки небеса, през жар и пепел
забравата ги вика в своята бездна.
Но Господи, преди да паднат в нея,
вземи ни в свят отвъден - глух и здрачен.
Тук майките ще вият и чернеят…
Ще екне сводът, ако ний заплачем.
БИЛ ЛИ СЪМ…
С племето чергарско на ония
селски момчетии във града,
мъчех се неволята да свия
и да драсна собствена следа.
Длъжен съм на много за доброто
и добрата дума в труден час.
Трая си за лошото, защото
често си го причинявах аз.
На добра следа не се надявам.
С този свят отдавна не съм в крак.
Зад гишето ми се хили дявол,
от екрана - гей или простак.
Алчният с по-алчен се спогажда.
И до скота се нарежда скот.
Двама ненаситници изяждат
правото на двеста на живот.
Ако имаш бичи врат с верига,
ако си от зодия “Келеш”,
значи, че от нищо ти не мога -
можеш да безчинстваш колко щеш.
Дива ярост! Удари под кръста,
смачкани фасони и ребра,
черна завист - от катран по-гъста -
бой до кръв пред шведската софра.
На която жертвеното блюдо -
разтерзана - си, Родино ти!
Няма в ада кръг за тази лудост.
Данте!
В нов - десети - кръг ги нагнети!
Направи ги принцове във ада,
опрости им всеки скверен грях!
Но за наште мъки във награда,
изчисти земята ни от тях!
… Бях далеч от тази бран велика.
(И не знам дали е за хвала).
За едни бях евтина антика,
а за други - просто будала.
Оглупял от страх и срам незнаен,
сепнат сякаш във пиянски сън,
днес се питам - взел акъл назаем:
Бил ли съм? Или не съм.
ДАНО!
По Анте Лирник - свободно
Под родното небе за нас пристанище
домашният канон бе запретил.
А колко просто бе да ми пристанеш ти
и двамата на юг да полетим,
възседнали вързопчето с нещата си!
Но кой от нас на туй би се решил?
Изчезнахме един за друг! Нещастници!
За чужди грях наказани души…
Защото бяхме здравата завързани
за кола на семейната вражда.
И вярвахме, че грях е, ако дръзнеме
да минем забранената межда.
Сега, когато на живота кривата
се спуска стръмно, мисля, че разбрах
цената му. Това е съпротивата
на нашта дръзка обич… и ребра.
Дано се срещнем в оня свят - отвъдния,
где сляп закон душите не гнети.
Ще бъда дълъг вик за милосърдие
един към друг. Дано ме чуеш ти!
ЗОВ ЗА БУРЯ
Във часовете на застоя,
във задухата подир пладне,
когато е до смърт спокойно
и слънцето е безпощадно.
В безмълвието на покоя -
размекнал и душа, и тяло -
когато няма мое - твое
и всичко е до потрес вяло.
Когато не гърми прибоят
и като мъртво спи морето.
И чайките с крила оловни
потъват в него и… в небето.
Тогава със надежда щура,
с последна воля на обречен,
зовя спасителната буря
над този свят самоотречен.
Зовя тържествената гибел
на безглаголното търпение,
дорде съвсем не е погинал
на корена добрият гений.
На дим и бунт да замирише!
Да капне кръв, да текне луга!
И някой с въглен да напише:
До тук! От днес започва друго!
ПРЕД ТВОИТЕ ДВЕРИ
Близо съм до Твоя Съд, о Боже!
Знам, че той е строг и справедлив.
Ала в свят разбунен и тревожен
няма само прав и само крив.
Аз съм съчинен от кал и обич
като лястовичево гнездо.
Учих в София и страдах в Добрич -
сам самин, без ласка и без дом.
Всичко в моя път беше случайно.
Скаран бях с порядък и със ред.
Мойта нощ бе йероглифна тайна.
Моят ден - случаен словоред.
Уважавах дадената дума!
Клетвите за вярност - не дотам.
Пред себелюбивото безумие
предпочитах чувството за срам.
Нося знак от древна, тъмна ерес.
Аз съм много стар и … грешно млад.
Аз съм много верен и … неверен,
както всичко живо в този свят.
Ти, Творецо, точно ще отмериш
правото на всеки до сантим.
Но си мисля, че пред Твойте двери
може нещо и да си простим.
