ПОЕТ
Из „След теб, Сърце!” (2022)
В памет на Елена
ПОЕТ
Никаква случайност под небето!
Всичко е разчетено до грам.
Тупа във ушите ти сърцето -
твойта участ е да бъдеш сам.
Падат вити кичури зад тебе,
лунно свети вече твоят лоб.
Господ Бог посочи твоя жребий.
Ти си Негов говорител - роб.
А светът е храм и барикада.
Прегърни го с две крила - ръце!
Той е толкоз мил и… безпощаден!
Нужно му е твоето сърце.
Дай му го със жест на победител!
Дай му го с един прекрасен взрив.
И така - на късове разбито -
в милион сърца го запази.
МОЯТА НОЩ Е МОЛИТВА ЗА СЛЪНЦЕ
Слънцепоклонник откакто се помня,
бях и останах такъв.
Изгревът - моето тайнство огромно
срещам на прага си пръв.
Две стрели златни очите пронизват.
Всяка улучва сълза.
Две сълзи бавно по скулите слизат,
падат и стават роса.
Следвам аз твойта парабола златна,
моя най-свидна звезда,
чак докогато си свият крилата
птиците в свойте гнезда.
Моята нощ е молитва за слънце.
Аз съм монах - часовой.
Счупил на звънки парчета съня си,
чакам пак изгрева свой.
СЛЕД ТЕБ, СЪРЦЕ!
Във моя път - изровен и горчив -
ти стъпваше пред мен като предтеча.
Сърце, сърце! От моите очи
ти виждаше - безспорно - по-далече.
Не винаги те слушах. И грешах,
подведен от заблуди и несгоди.
И после със посърнала душа
като пустинник във съня си бродех…
Изнизва се зърно подир зърно
на битието нанизът неравен.
Не се покриват ни едно с едно
дела и страсти, времена и нрави.
Вълните не признават вечен брег!
Менят се ерите на мрак и блясък.
На времето подвластен - век след век
гранитът се разсипва в ситен пясък.
Остава само чудото над нас,
което нощем се твори в небето.
Безсилен да го изрека на глас,
домогвам се до него със сърцето.
ИЗКАЧВАНЕ
Пълзя по стръмен склон - по-гол от гръб на слон.
Тук всички ветрове си дават гневна среща.
И пролетният гръм и зимният разлом
са винаги внезапни и зловещи.
А слънцето над мен - сърдито колко щеш!
Пълзи едва - едва по пътя към зенита.
Над сипеите зной трепти като над пещ
и хвърля сол в очите, без да пита.
Нозете ми тежат. А колко път пред мен!
Как свърнал бих за миг надолу и обратно
към шатъра зелен на оня весел клен,
с въздишка дълга който ме изпрати.
Но не! Напред, момче! Над теб кръжи сокол,
понесъл кървав къс за рожбите си гладни,
изтръгнат с хищен клюн от сумрачния дол,
от който всеки може да открадне.
Ах, този дол и таз безмълвна равнина,
за всяка жива твар открили топла пазва!
Безпомощно сами във свойта добрина -
тях кой ще пощади? Тях кой ще пази?
А ти пълзи! Пълзи със раница на гръб,
натъпкана по път с надежди и премежди!
Пред тебе е върхът като пречупен зъб.
Голямата ти цел! Не се оглеждай!
Застинал океан е хаосът свещен
на тази планина със езера небесни!
Възторг и тъмен страх кръстосват шпаги в мен.
И на сърцето никак не е лесно…
***
Най-после и… върхът! До тук е моят път.
И тяло и душа заслужен отдих чакат.
Снел грижа и товар, аз диря сгоден кът
да легна и подпра глава на лакът.
СПОМЕН ЗА СУШАТА
Война съм виждал само на екрана.
В пустинята Сахара не съм бил.
Но знам земя от огнен бич терзана,
че в Камено поле съм се родил.
Тук сушата се втурва без известие
с изгарящия дъх на суховей.
И камъните скачат като бесни.
И слънцето връхлита като змей.
Между земята и небето бело
пулсира гъсто въздухът горещ.
И камбанарията насред село
трепери и топи се като свещ.
Нощта, пребита от умора, слиза
с опърлена от залеза коса.
И утрото с червен език олизва
едва-едва избилата роса.
ИМА ТАКОВА ДЪРВО
До сипеите, редом с камънака,
където нищо друго не расте,
расте дърво, наречено свинака
като подхвърлено дете.
То не опъва ствол до небесата
и песенно по залез не шуми.
То не гори във есеннна позлата
и гръм висок го не ломи.
Под него не лудуват самодиви.
До него няма камък за оброк.
По клоните му жилави и криви
не трепва цвят, не грейва плод…
- Дърво, орисано за сеч и огън -
отсякъл би глупакът с упрек строг.
Почакайте със брадвите, за Бога!
Зад всяка твар стои залог.
А зад свинаката стои козата -
посестрима на селския бедняк.
За тази наша близка и позната
свинаката е благодат.
Дори Балканът, във чиято пазва
растат нагъсто дъб, и бук, и бор,
на бедната свинака не отказва
простор, когато е на зор.
Че само с нея ловко той прикрива
ожулените си до кръв ребра
и зеленее живо и красиво
като венец над моя град.
ЕЧЕТЕ, ИНСТРУМЕНТИ ЗЛАТНИ!
На Дико Илиев
Когато мъка ме разкъсва
или възторг в душата блика,
ръка неволно свива пръсти
в молитвен жест. И аз се кръстя
пред “Дунавското” на бай Дико.
Ечете, инструменти златни!
Отмервай такт, тимпан сърдечен!
Във дни сурови и превратни
правете българите братя
и българското племе - вечно!
Българио! Над теб се носи
озонът на синовна слава.
Войниците ти мир не просят
и под куршумени откоси
вървят със “Сливенци” към Драва.
И нека мир да увенчае
последния им бранен подвиг!
И под небето най-накрая
светът Хоро да заиграе…
Да се покае. И опомни!
ХАН КРУМ
С меч да изсечеш държава
от Карпатите до Хемус,
да прехвърлиш Хем оттатък,
Сердика да приобщиш;
Тост да вдигнеш за разплата
с императорския череп
в един миг тъй див и кратък -
значи, че си воин трижд.
Пред вратите на Влахерна,
във водите на Мармара
ритуално да нагазиш -
вожд и прорицател същ.
И коварство и съблазън
във империята стара
да отгатнеш и накажеш -
значи, че си трижди мъж.
На България простори
и династия на трона
да дариш с държавна мъдрост -
път към вечност завещал.
Да ги защитиш отвсъде
с крепости и със закони,
за да бъдат и пребъдат -
значи, че си трижд баща.
Но да можеш да го сториш
трябват воля, дух и ум!
С Тангра трябва да говориш
и да си единствен Крум!
ТЕЛОХРАНИТЕЛЯТ НА КАЛОЯН
ИЛИ
ПРЕДЧУВСТВИЕТО
Името ми няма да намерите
нито в книга, нито в календар.
Аз съм от заклетите и верните -
щит и сянка на войника - цар.
(Приписка върху част от хрисовул)
Шест години с царя - мой връстник,
у когото всичко беше царствено.
Тежък беше царският пестник,
закален във битки със коварствата.
Но сърцето му - сърце на страж,
влюбено в България до пръсване,
вливаше в душите ни кураж
да вървим след него, да настъпваме.
Шест години! Бях забравил страх,
смазал бях в гърдите си умората.
Смъквах с ласо рицарите в прах.
Други ги довършваха с топорите.
И една - откак ми повери
тайната разправа със шпионите.
Вглеждах се във всеки лик. Дори
взирах се понякога в иконите.
Минахме край славните гори -
Рила, Пирин! И отвъд Беласица,
спряхме на Егея призори.
Не море, а златозарно пасище.
Върху тая жива гладка шир
като царска мантия атлазена,
под окото на незрим пастир
платноходи - пеперуди лазеха.
Стегнахме във обръч - меч до меч
тоя град надменен Тесалоники.
Утре бе решителната сеч
заедно със куманската конница.
Тая вечер царят с кратка реч,
пътя ни суров дотук припомняйки,
кимна ми дискретно отдалеч
и пристъпи: Поздрав, стари воине!
Дългата ни битка свършва тук!
И ми стисна с поглед благ десницата…
Нещо сви сърцето ми в юмрук.
Зърнах как зад него във редицата,
зад усмивка азиатска скрит,
в позлатена ризница и пръстени,
от излишна преданост превит,
като рис в ботушите си плъстени,
стъпваше “съюзник” Манастрас.
Първият прободен тази нощ бях аз…
А на царя Господ Бог бе дал
ум и сила на небесен пратеник.
Падна със забит във гръб кинжал,
изкован в душата на предателя.
Чак сега с последен дъх разбрах
ужаса: на враг да се надяваме!
Свърши вероломната игра!
Вече сме във гърлото на дявола.
ВРАЧАНСКИЯТ БАЛКАН
О, жертвеник - пиедестал,
на който той - обречен - стъпи!
И в миг България съзрял
в сълза прощална я окъпа.
Кънти под канари от скръб
и днес душата ти огромна.
И скрила тайна в тъмна глъб,
последния му вик си спомня.
ПРЕД КЪЩАТА НА Д. ДЕБЕЛЯНОВ
Тържествен страх сърцето ми обгръща,
когато сенките, подгонени от заника,
растат като пътеките към родната му къща,
която никога не ще дочака странника.
БАЛАДА ЗА КАПИТАН
СПИСАРЕВСКИ
И идоли кухи, и лидери слепи
годините смляха с убийствен таран.
Над тяхната пепел ти, още по-светъл,
кръжиш под зенита, мой горд капитан.
Денят бе сияен и Витоша беше
се сляла с небето от грейнал сапфир.
Над София бронзът на Невски ехтеше.
Но не за молитва, за прошка и мир.
Чудовища адски - сеячи зловещи,
раздрали небесния тънък атлаз,
пак идеха подло, жестоко и вещо
убийствено семе да хвърлят над нас.
Денят бе за подвиг, летец Списаревски!
И още по-точно - денят бе за мъст.
С два удара страшни - сурово и резко -
на тяхната наглост положи ти кръст.
Железни грамади във ужас и треска
летяха надолу и ставаха скрап.
Цял взвод мародери във ада и днеска
си спомнят за тебе и тръпнат от страх.
Изрови без сълзи България яма -
срама и позора им да погребе.
За свойте душмани тя гробища има.
А тебе остави
(и те забрави )
на свойто небе.
ЧЕ ГЕВАРА
Привикнали със твоята брада,
решихме с наш аршин да те премерим:
един революционер на свобода
във кабинет със секретарка верна.
Но, команданте, ти ни изигра!
В една карибска нощ извика: Стига!
Прескочи барикади от бюра
и в джунглата се втурна като тигър.
По стъпките ти никнеха искри,
но огън и пожар, уви, не пламна.
Във тъмните тропически гори
не раснеше дърво от сорта “Гранма”.
Ти можеше да влезеш в бой със чест
дори с настръхнал крайцер - разрушител.
Но вечна и незиблема до днес
е крепостта на мрака във душите.
Сънувах те! С решително лице
под кепе като нимба, в бяла риза,
как вдигаш с две отсечени ръце
сърцето си огромно - като изгрев.
