Продрум Димов

И в новата си стихосбирка „Когато огънят изтлява”, предложена ни съвсем наскоро от издателство „Български писател”, Стоянка Митева-Балева не ни изненадва със стремежа си да споделя в стих своите вълнения и непрестанните си много човешки разсъждения и благородни несъгласия, предизвикани от днешната ни нелицеприятна действителност.

И в това издание авторката ни грабва с дарованието и завидното си умение да ни въвежда в самите дълбини на днешното ни социално-психологическо съвремие.

Затова й помагат чувствителните рецептори, които улавят и най-неуловимите вибрации в атмосферата на днешния ден, за да ги усетим като основно градиво при художественото пресътворяване на нравствения облик на нашия съвременник.

В творческото поведение на авторката отсъстват несръчната измислица и бездарното подражание - всичко е плод и родено от конкретни наблюдения, дълбоко обмисляне и анализиране, за да оживее в похватно поднесени образи и картини, облечени в професионално изпипани стилно-езикови одежди.

А за безспорния си талант на литературен творец тя подсказва още с появата на дебютната си творба „Момичета”, която се появява на бял свят през далечната 1974 година.

Но не бива да забравяме, че още 19-годишна прекрачва успешно прага на поетичното творчество, което през 1958 година привлича погледите на читатели с отпечатването на смелия и многообещаващ поетичен цикъл „Сърцето на тъкачката” по страниците на в. „Дунавска правда” и сп. „Родна реч”.

След време някогашната млада тъкачка от Русе разгръща неподозираните възможности на творческия си потенциал и навлиза със самочувствие с една внушителна поредица от заглавия в родния ни поетичен свят - „Благодаря на белите звезди”, „Неродена синка”, „Мълчана вода” и други издания, който й завоюват престижни позиции под днешното българско поетично небе.

Моите дългогодишни наблюдения върху творческото й развитие утвърждават непоклатимия извод, че Стоянка е творец не само със солидна подготовка, но и със заложби, които с постоянен труд разкриват богатата й творческа същност.

В целокупното й творчество дишат болезнените проблеми, от които безпомощно се задъхва изоставеното ни днешно общество.

Такава я виждаме и в най-новата й поетична книга - „Когато огънят изтлява”.

Стиховете в изданието са обособени в три основни цикъла: Студен свят, В олтара на душата и Тъга. Те, колкото и тематично да са различни, имат близко емоционално родство, което е в съзвучие с преобладаващото настроение на творбата.

А полъха на високите температури усещаме още с докосването ни до първите стихове на цикъла „Студен свят”.

Неговото име асоциативно ни пренася в някои творби на Първан Стефанов, с които неведнъж той изразява недоумението си от неудържимата студенина, която все повече притиска и сковава обществото ни. Духът на авторката се гневи.

Времето, в което живеем, е безмилостно и безцеремонно ни притиска до стената. Затова и тревогата прехвърля всякакви търпими граници в стихотворението й „Интервю с времето”:

„Обърка се времето. Болки и грях
преливат в тревожните теми.
И даже луната трепери от страх
за нашите дни преброени…”

Днешната ни действителност е грозна, безжалостна, задушна, погубва безскрупулно здравия разум. В нея „честните у нас считат за луди, глупецът вредом всеки почита”.

Това предизвиква болезненото негодувание на авторката, която неведнъж излива накипялата си горест в стих. Това обяснява до голяма степен и преобладаващата минорна обагреност на нейния поетичен свят.

Тя никога не остава безразлична и дава израз на неукротимото си възмущение от необуздаемите безчестия, лъжи и лицемерия в днешния объркан ден.

Затова и нейното горестно перо непрекъснато подлага на осъдителен прицел вземащите все по-безчовечни размери социални неправди, падение и низост, които днес погребват безнаказано човешката съвест и застрашен морал.

И неслучайно дълбоко вътрешно напрежение разтърсва авторката, напира в емоционалния й свят, завладява властно читателя в стихотворенията й „Студен сват”, „Студено ми е”, „Тревога” и др.

Стиховете на Стоянка Митева-Балева, както и в предишните й издания, не са суха декларация, за да бъде забелязана, те са дълбоко изстрадани, израз на мъчителни преживявания и безсъници, извират от прегорелите дълбини на едно честно сърце, отдадено всеотдайно на човека.

Те ни покоряват с крещящата си актуалност, невероятна правдивост и социална отзивчивост. Нейните строфи парят и жигосват, те са страстен зов за незабавно стопиране на безумието, което хищно е сграбчило света и го подчинява на човеконенавистните си нрави.

Поетесата искрено страда за нещастната участ, споходила нашия унижен съвременник. Тя скърби за бездушието, което днес ни потиска, обезлюдява села и градове, търсещи спасение в многообещаващата чужбина.

Стихът й ни потапя в безсънните нощи и страданията на българските майки, които „се молят за своите невръстни синове”, прогонени, заставени да търсят въздух под чуждо небе.

Авторката е потресена от безразсъдството, което хвърля хората с различни езици и цветове в жестоки кръвопролитни войни в угода на ненаситния капитал.

Затова и будното й човеколюбиво перо категорично отхвърля смъртоносното свистене на ракети и снаряди, безпощадния и зловещ грохот на бушуващата днес братоубийствена война.

Поетесата съпреживява злощастните участ и съдби и ни пренася в неспирните мъки и нестихващата канонада, долитащи от жестоката фронтова линия, в която „Смъртта бе еднаква и нямаше милост, /а майките гроба поливат без сили. /Остават без глас, съкрушени от плач /и всяка проклина маскиран палач; („Две майки”).

Човек чете тези тягостни редове и мислено го спохождат сходни поетични творби от Димчо Дебелянов, Христо Смирненски, Никола Вапцаров, Елисавета Багряна и други автори.

Разхождайки си из новата стихосбирка, усещам в някои стихове стремежа да се откъсне от задухата на суровото всекидневие, да търси разтуха в миналото и най-вече в примамливите му носталгични преживявания.

Особени магнетична е атмосферата, към която ни връща с неугасващ пиетет в стихотворението „Селските мегдани”. Пред погледа ни оживяват някогашните селски преживелици, наситени с жадувана красота и взаимна доброта, които, за жалост, вече с години са заселени безвъзвратно в смълчаното забвение.

Напразно споменът ни връща към нещо, което е много скъпо на сърцето, но всяко завръщане свършва с една тъжна въздишка и се пита:

„А може би ухае днес курбанът
за здрав и сит народ?
Или за сватба бие барабанът,
със пъстър хоровод.”

За жалост хиляди села у нас днес пустеят обезлюдени, с порутени къщи, потънали в бурени и занемели завинаги руини. Тежи ужасеният залез, който никого не трогва. Неутешимата горест остава да гори все още само в нечии творби.

„Студеният свят” на Стоянка Митева-Балева наистина изстудява и стряска с тревожния си настъпателен повей. Подобен психологически климат битува в „Дишай”, „Бунтът на отрязаните коси”, „Нощ” и други творби. Но това е една темпераментна реакция на здравия разум, който отхвърля ненаказаната безотговорност на днешния обезчовечен ден.

Без да се освобождава от притискащото я елегично настроение, авторката ни въвежда в неспокойните лабиринти на не по-малко безпокойния си вътрешен свят, търсейки все още неугаснали светлинки, прокрадващи се в здрачевината на изминатия житейски път.

С подобно усещане ни посрещат и стиховете й в цикъла „В олтара на душата”. И ми се струва, че неслучайно възкръсват спомените й от ранните школски години в стихотворението „Детство мое”, в което ставаме съпричастни на незабравимите й вълнения и трепети, когато посрещат възторжено в родното си училище като деца нашумялата и любима поетеса Елисавета Багряна.

Щастливи мигове, които ще приюти завинаги в сърцето си и навярно ще я стоплят и окуражават в напрегнатия творчески път.

В този ред от мисли никак не е случайно присъствието в творбите и на други носталгично-романтични страници, към които ни връща с неукротимо умиление и в стихотворенията „Баница с късмети”, „Носталгия за мечта” и др.

В немалко стихотворения обаче ни облъхва горчивината, невесели разсъждения, постоянно подклаждани от нескончаемите тегоби, с които ни удостоява безпардонно днешното „демократично” време.

Така, макар и до известна степен малко различни в сюжетно-тематичен план, и тези стихове не напускат присъщата й емоционална поетическа нагласа. Твърде красноречив в това отношение е минорният език на стихотворенията „Мечта с очила”, „Залез”, „Тъга” и др.

В течение на години съм общувал с немалко нейни творби, даже с някои още с раждането им, и живея с твърдото убеждение, че авторката непрестанно търси и отстоява себе си в човешки и творчески аспект.

Общуването й с белия лист я спасява от неумолимите набези на самотата и крепи вярата й в пренебрегваната доброта и искрената сърдечност:

„Тя ми дава кураж вдъхновен
и космически взор към небето.
С мъдростта на човек несломен
свършвам спора си с време проклето.”
(„Подслон за духа”)

Извървяла своя нелек път през миналия и новия век, Стоянка Митева-Балева, макар и преглътнала трудно поносими разочарования, огорчения и нещастия, не пада духом и с мъжествена гръд преодолява жестоките житейски предизвикателства, сгрявана от надеждата за по-добро бъдеще.

В тази насока твърде оптимистично звучи стихотворението й „Надежда”, посветено на любимия й внук Борис. В него, най-скъпото й присъствие в живота, тя вижда своето утешително и увековечаващо продължение:

„В лудия свят устремен,
пазиш душа уязвима.
…Ти ще останеш след мен -
значи и мен ще ме има.”

А времето - бездушно и сурово, не престава да ни оковава в жестоките си мизантропни лапи и това принуждава поетесата да надигне гневен глас:

„Отново дивото зове -
като вълчица гладна джафка.
И както в стари векове„
зъл дух размахва томахавка.”
(„Пулс”)

Тези откровени тревожни изповеди не могат да се възприемат само като коварен резонанс в наранения свят на лиричната героиня, те са едно призивно обобщение - зов за незабавно озаптяване на развилнялото се озлобление по света.

Тягостна атмосфера ни завладява и при навлизането ни в територията на цикъла „Тъга”. Самото име ни подсказва, че предстои да общуваме с навъсени, мрачни стихове, изливащи болката на авторката от незавидната участ на нашия съвременник, унижаван от безкрайната дехуманизация на обществото ни - жертва на ненаситната комерсиализация и безнравствена деградация на измамната демокрация.

Това обяснява и напрегнатото звучене на стихотворенията „Червено вино”, „Вдовици”, „Бистра нежност”. За щастие надеждата не умира, нейните плахи проблясъци вдъхват кураж в гърдите, за да не бъдат покорени беззащитно от вездесъщото отчаяние („Самотни жени”).

На фона на общото доминиращо настроение в стихосбирката, макар и твърде анемично, просветват боязливо и някои интимни ритми, които като живителен лъч се промъкват в сгъстения душевен мрак.

Новата поетична книга на Стоянка Митева-Балева е едно естествено продължение на досегашните й приносни издания, отличаващи се с изискан професионализъм при изграждане на образната система и отразяването - искрено и правдиво, на динамиката, психологизма и драматизма на напрегнатия живот на нашия съвременник.

Това я нарежда сред водещите автори на днешната ни социално-гражданска поезия.