Ангел Христов

Тъгувам. Живея на известен адрес, чувствам се жител на ЕС, дишам според правилата, чета и пиша според правила, които не съм измислял или поне участвал в установяването им, опитвам се да се уверя, че съм жив, не намирам името си на никоя гробна плоча, но усещанията ми са свързани с неустоимото чувство за отхвърляне от обществото.

Не непременно като личност, ако имам право да използвам тази дума за собствената си персона, по скоро като ненужен човек, който изпълнява божествената поръчка да извърша или да не извърша нещо необходимо или противопоказно в зависимост от странното обществено състояние, характеризиращо се с отчуждение от човека като индивид и пропагандиращо определени индивиди като свръхчовеци, които имат правото посредством изгубеното във времето конституционно право на индивида да контролира тези, които избира, да решават въпроси не с правото, а с нарушаването на същото това право само защото имат неограничени правомощия по силата на позициите си.

Човекът не е добиче, което се затваря в определено пространство, защото ако добичето има правото да бъде там, то човекът никога, в никое време, не е възприемал ограниченията като награда или като изискване на неговата природа.

Тези думи не би трябвало да са мои, а на всеки един от нас.

Какво се случва днес? Някакви неизвестни хора, избрани от други неизвестни хора, при това малцинство, се шегуват с Историята.

Опитвам се да разбера те хайдути ли са, приятели на Димитър Общи, хъшове от Румъния, наследници на борците против комунизма (?), новоизпечени националисти или поборници за по-дълъг депутатски мандат?!

Днес светът (хората, обикновените хора), се чуди защо трябва да страда? При това по-голямата му част. Защо някой решава всички проблемни въпроси с война?

Няма да кажа нищо ново, но съм длъжен да попитам защо никой не попита нас какво искаме? Никой!

Фалшивата теза, че като сме избрали 240 народни представители, сме им предоставили правото да вземат решения, които са насочени към нашия живот, към правото ни на човешки същества, към правото ни на участници в един свят, в който животът по стойност е еднакъв за всички.

Патриотизмът е саможертва, но това състояние на общественото съзнание не е само отказ, то е и отговорност.

Да, зная, че НЕЗАВИСИМОСТ е оксиморон, прочетете го в речника на БАН, но не мога да разбера защо, ако имаме грамотни политици, не разберат, че независимостта е свързана и с достойнството на всеки народ, на всяка етническа общност?

Дали сме европейци свързано ли е с поощряването на войни, насилие, убийства на ученици, използването на отделни народи като оръжие срещу други? Кога истината се изрича гласно?! Когато е удобна някому или когато това е критерии за човечност и справедливост?!

Като човек неизвестен никому, ли поне на незначителен брой хора, съм обиден и същевременно разгневен.

Ще продължа с нещо еретично - София се превърна във враг на народа, съществуването на Парламента и на държавните органи в този град е пагубно.

Няма да цитирам данните на НСИ, прочетете ги сами и ще си направите своите изводи.

Но те не водят към България на три морета, нито дори към едно, защото ние вече сме без име и образ, ние сме се лишили от собствената си национална самоличност.

Вече нямаме народна и историческа памет, нямаме герои, те са убити или обесени безброй пъти, разровихме София, за да открием гроба на Васил Левски, а той е в сърцата ни, откъдето никой не може да го изрови и окачи отново на бесилото.

Младите се подиграват с историята, възрастните и опитните мълчат, защото конюнктурата е всесилна.

Да, ние сме малка страна, която захранва Европа с над два и половина милиона възпитаници на българския дух, но подчинен на чужди интереси.

Ние сме малка страна, но забележете, опитите за бягство от кирилицата в немалко страни показват, че не малко страни се страхуват от лишеното си от величие минало.

Мислите ли, че трябва да се съобразяваме и с вътрешните, и с външните врагове на разума, на възвишените цели на нашия малък народ, оставил дълбоки следи в историята на човечеството?

Да, можем да признаем, че понякога сме слаби. Днес не би могло да се организира Априлско или въстание с друго име, защото демокрацията не позволява да се разрушава нейната фалшива сграда.

Ние имаме парламент, но това е СГРАДА! Ние имаме депутати, но те са последователи на партийни и собствени интереси.

Фактите са неоспорими - сградата носи името НАРОДНО СЪБРАНИЕ, а вътре трябва да заседават НАРОДНИ ДЕПУТАТИ!

Дори няма съмнение, че нищо такова не се е случвало и едва ли ще се случи. Но народът ни е кротък.

Той почти петстотин години е търпял османското робство, какво му би попречило да търпи още толкова подлостта на своите отоманци, крадци, фалшиви защитници на бедните и онеправданите, тези прекрасни „защитници” на народа, чиято единствена задача е да търпи тяхната наглост, неграмотност, чорбаджийщина, продажност, уви, понякога и за по-малко от 20 сребърника.

Да, светът е твърде голям, за да сме толкова малки, че да не поставим собствените си условия.

Ние имаме една от най- старите държави, една от най-старите писмености, имаме своята гордост на непобедени по дух и сърце, защо трябва да ни поставят винаги на последно място?

Някой трябва да отговори на този въпрос. И, моля, да не намесвате чужди експерти!

Отговорете защо сте в залите на Народното събрание, в кабинетите на Министерския съвет, защо не очакваме отговори от Прокуратурата и Съда?

И Прокуратурата, и Съда, трябва да докажат, че са НАРОДНИ! Ако ли не, нека пред техните сгради да се поставят черешовите топчета от възстановките на Априлското въстание. Поне ще ни напомнят, че в България е имало и горди българи!

Да, светът е твърде голям, за да се държим като малки, страхливи народи! Всеки народ има своята история, своята правда, своето минало и своето настояще.

Ако някой не знае, нека напомня, че Джордж Сорос не е историкът на нашето време!

Нито неговите последователи.

Историята и настоящето ни са свещени!

И, просто за сведение, нашият народ никога не е нападал, той винаги се е защитавал! И забележете, малките народи са по-силни, те няма какво да губят от своето малко, но големите могат да загубят всичко.

Някой ще се усмихне, някой ще се намръщи на горенаписаното, но то не е случайно, може би нашата публицистика ще се събуди, ще изригне, защото от дълго време е мълчала, интелигенцията ни ще забрави за хонорарите и правителствените пенсии, и ще направи нещо повече от „Две капки вода” съгласно старата българска поговорка, че човек може да се спаси с една капка, но и със същото количество може да се удави.