Светла Караянева

Тази премиера трябваше да се състои по повод юбилея на Лъчезар - житейски и творчески. Но един непознат, коварен вирус блокира с години планове и съдби.

И така, след отминаващата пандемия можем отново да се срещнем на живо с поета, публициста, литературния изследовател и преводача. Ето и визитната картичка на Лъчезар Селяшки:

Завършил е българска филология и курсове по полски език в СУ „Св. Климент Охридски”. Дълги години е учител по български език и литература в родната Сатовча. Удостоен е с почетно отличие „Неофит Рилски” за преподавателската си дейност. Автор на следните книги с поезия и проза:

„Самотни думи” /1991/, „Сбогом на съня” /1992/, „Другият глас” /1998/, „Знаци” /1998/, „50 стихотворения” /1999/, „Мама” /2004/, „Неутешима игра”, двуезична /2004/, „Блестунки”, хайку /2004/, „Геометрия на самотата” /2005/, „Сърцето на камъка /2007/, „Елегии за четири ръце” /2008/, „Шепа думи” /2009/, „Казано мълком” , хайку /2010/, „Одблесоци”/”Сияния” на македонски /2011/, „Отломки от Вавилон” /2012/, „Миг`авки”, хайку /2014/, „Съчки в слънцето” /2014/, „Стъпала от светлина”, хайку /2016/, „Пропукана камбана” /2018/, „Везна”, двуезична /2019/;

„Прикованият Одисей”, есета, разкази, импресии /2001/, „Гласът на мълчанието”, художествено-документална повест /2006/, „Второ пришествие”, разкази /2008/; „В поетичния свят на Атанас Далчев”, литературна студия /2010/.

Редица преводи от полски и на полски, награди и отличия от много литературни конкурси, между които се откроява почетното отличие „Заслужил деятел на полската култура” /2014/.

Всичко това красноречиво показва, че зад скромния и тих родопчанин се крие амбициозен и подреден автор, който знае стойността на творчеството си и щедро го споделя с читателите.

От запознаването ни с Лъчезар в Пловдив преди години редовно получавам по пощата неговите съкровени творби с мил приятелски автограф. Благодаря за щедростта му!

Особено симпатични като размер и оформление са малките книжки с хайку - джобен формат, който удобно се настанява с теб в купето на влака или автобуса , подслаждайки дългото, скучно пътуване със свежата си образност и внушения.

Такава е и последната хайку поезия - „Пролетен снежник”, изд. „Астарта”, Пловдив /2021/. Помня студения предпролетен ден, когато заедно с Лъчезар открихме кантората на издателството в квартала ни и, получила още топла малката книжка, аз я прочетох на един дъх.

Заглавието не е случайно - малките поетични форми са обединени в четири цикъла: пролет, лято, есен и зима. Като „Четирите годишни времена” на Антонио Вивалди, които всъщност почиват на сонети.

И също като в удивителната музика на италианския композитор в тези тристишия властва природата във всичките си проявления - със слънцето и облаците, вятъра и тишината, растителния и животинския свят, за да каже на съзерцаващия човек, че той е част от материята, която го обкръжава и трябва да се вписва в нея.

Авторът очевидно е овладял тази трудна, лаконична форма, дошла в Европа от Япония през втората половина на ХІХ век. Схемата 5 - 7 - 5 срички отдавна е адаптирана към езиците на Европа и Америка, където получава особено разпространение.

Завладяваща със своята чистота, непресторена образност, почерпена от заобикалящия живот и минималистичен, лапидарен изказ. Като тесерите, онези камъчета за мозайка, които се дялат от различни минерали, но подредени от майсторската ръка в хоросана, образуват чудни, хармонични изображения и надживяват времето.

Образ или дума от сезона задължително присъстват в най-малката поетична форма на литературата.

Ето ги и знаковите тристишия, които оглавяват всеки цикъл: разцъфнал люляк/ нов свят с един-единствен/ замах на четка /ПРОЛЕТ/; лятно утро/ път към златист коридор/ ухае на хляб /ЛЯТО/; листопаден ден/ вятър на хълма брули/ тънка брезичка /ЕСЕН/; ухае на сняг/във варшавското метро/твоето палто/ЗИМА/.

Но преди всичко е встъпителното хайку, което и затваря кръгово циклите: пролетен снежник/ минзухарчета сини/ириси на март. Да, четейки, ние се отъждествяваме с нещата; усамотявайки се, проникваме в същността на света.

Аз съм тази пчела и този разтворен цвят, вятърът и птицата в него, дъждовникът в топлата локва, червено листо в есенната буря, пътека в снега и шепа трохички.

Авторът отдавна е разпознаваем със своя почерк, разграничава се от заливащата ни графоманска хайку вълна. Защото и този жанр като много други девалвира.

Но тук нещата са изящни, разнолики, чисти като планински кристал. И, разбира се, са намерили своята публика. Четирите сезона в сборника преливат един в друг както в самата природа.

И сякаш четеш един безкраен текст, който те върти в страховития и прекрасен кръговрат на битието. Лирическият аз се е разтворил някъде в необята на природата, но ние чувстваме неговия дъх и завладяващ пантеизъм. Човекът и светът, човекът в утробата на земята. За която винаги е бил един мислещ елемент.

Такъв е поетът и в последната си авторска стихосбирка „ПриРодопяване”, изд. „Ерго”, София, 2022. Самото заглавие, новоизкована авторска дума, красноречиво загатва за срещата, която ни предстои - Родопа, най-мистичната, красива, безкрайна планина.

Природопяване като част на речта е отглаголно съществително, т.е. авторът го извежда също от един свой глагол - природопявам се, който още с префикса при- бележи приближаване, приобщаване към обекта.

И тук той е пантеист, слива се с природата със всичките си сетива, а реалиите с хора, селища, история и настояще, спомени и мечти хармонично се вписват в пейзажа.

Хубави цветни фотоси, дело на самия поет, илюстрират тази съкровена книга и ни потапят и визуално в нейните светове.

Тематично авторът отново поетизира природата в утвърдения си пантеистичен дискурс. Но тук присъствието на хора - близки, приятели, съученици, любими е повече от осезаемо. Майката и бащата, патриархално възвисени, будят неизбежно умиление.

Образът на майката, отишла си от земния свят, е интерпретиран с много синовна обич, признателност и преклонение. На нея са посветени няколко стихотворения, обединени в триптих /”Пламък”/ и диптих /”Ябълка”/.

Душата на майката като слънчева птица, като дива ябълка в небесната градина. На бащата е посветено само едно, но много силно стихотворение - „Пчела”.

Петър Селяшки, учител, поет и писател, очевидно е силната личност в семейството.

„Слагам съчки в слънцето” е метафоричният израз, озаглавил поезията му.

Лежи на синора на жарко лято - /изгубена в тревата брошка.
А слънцето е пита, с мед налята -/ богатството на стар вселенски кошер.

Без необходимата плътност и достоверност образът на любимата жена е твърде сантиментален и видимо романтизиран. За сметка на това планината си остава майка и любима - вярна, любяща, пленителна във всеки сезон.

Тя е „мълчалива кръстница” на своя родопски син, който винаги ще я съзерцава с детски очи. В едно от интервютата си Л. С. споделя: “Често сравняват поета с детето. Природата е израз на висш дух и детето, и поетът са във връзка с него. Ако не гледа с очи на дете, поетът не би могъл да общува с този висш дух”.

Затова лирическият аз открива със свежи, любопитни сетива заобикалящия го свят. Слънцето е зелено, облакът - сребърен, небето - минзухарено синьо. Такива цветни епитети обагрят в пъстър килим лиричния пейзаж: зелените обувки на пролетта, тишината синя, бяла трева, ръждиви преспи.

Метафорите и сравненията от своя страна одухотворяват изображението с оригинална образност: слънчево петле, зъзнещ дъжд, гората на съня, луната - късна свещ, въздухът нагарча, лястовици - ангели предани на празните къщи.

Слънцето, слязло в тревата, прилича на жълт минзухар, думи, припламнали като искри, кървят като рубини прекършените макове, зимното слънце звъни като камбана. Природата като бог, който е навсякъде. И човекът - частица светло естество.

Планината, в която се разтваряш и изчезваш от жестокия свят, от „човешката ненаситност, незнаеща предели, хаотична”.

Последните стихотворения носят философски размисъл за неизбежния земен край, който се естетизира с параклиса „Св. Марина” на белия хълм. И самият хълм е катедрала. И родната земя е държавата на поета. Който жадува безкрайната, целебна тишина. И не случайно стиховете от „SILENTIUM” звучат програмно:

Могила, посивял параклис,/ трева и камъни безброй.
Тук никой никого не чака, /под ярко слънце - пчелен рой.
Мълча. Не питам се отново /познах ли свойта същина.
Погива свят, остава словото /след чезнещите имена.

Стихосбирката има сериозен обем от 6,5 коли. Тя не е структурирана в цикли, а именно тематичното обособяване би допринесло за по-стройна композиция и по-добро възприемане на съдържанието. Очевидно редакторът Владимир Стоянов не е имал такова виждане.

Корицата, на която планината като небе се надвесва над пейзажа, е дело на Светлана Христова, а цветните фотографии, които органично се вписват в художествената тъкан на текстовете, са на самия автор: панорамни гледки край връх Баташки снежник, язовир Доспат, ридовете на Сатовча.

И в класическата лирическа форма, и в свободния стих поетът е разпознаваем. Той е верен на себе си, той е тук, в лоното на Родопа, към която е свързан с пъпната връв на синовната вярност и обич.

Един необходим творец в стародавната скалиста земя между Родопите и Пирин, наречена Чеч, в Сатовча, където на един хвърлей мирно съжителстват църквата и джамията. Където покоряват неравноделните тактове на местния фолклор за високо, многогласо пеене с характерни подвиквания, удостоен с високата Хердерова награда за старинно, изворно народно творчество.

Родопско село.
Тук пътят свършва,
продължава го песен.

Какво е поезията, ако не песен? Песенно ехо, песенно извисяване. Природопяване.