ОТМЪЩЕНИЕТО
Столетните дървета
Бяха две огромни дървета. Направих си труда да изчисля възрастта им по стандартни методи - този интернет - и се оказа, че са засадени преди около сто и петдесет, сто и шестдесет години. Сигурно има грешка в непрофесионалните ми изчисления, но разлика от десет-двадесет години не би могла да повлияе на разказа ми.
Дърветата бяха отстрани на пътя, току в началото на едно село в западния край на Тракийската низина. Наблизо минава идваща от Родопите река, която през пролетта е бурна и мътна от топящите се снегове и дъждовете - влива се в река Марица. Наоколо полето е равно, плодородно и грижливо обработвано от селяните.
Много са видяли тези дървета през дългия си живот. Под сенките им сигурно са пладнували животни и хора, почивали са пътници за Татар Пазарджик (сега Пазарджик) или за София.
Във времето, което описвам, това е началото на двадесет и първи век, пътят беше асфалтиран и преминаваха много коли и камиони, превозващи пътници и товари в двете посоки.
Мястото около двете дървета беше широко и пътниците с автомобилите се отбиваха на сенчеста почивка или просто да се порадват на двата столетника - местна забележителност.
Жителите от селцето пък използваха отбивката за продажба на селскостопанското си производство. Така мястото с вековните дървета стана красива крайпътна отбивка.
И двете бяха удряни от гръм. Дали това се е случило по едно и също време мога само да гадая. Едното беше ударено долу ниско в основата и година след година линееше и засъхваше - отрязаха го като извадиха и дънера. Мисля, че тази работа я извършиха от пътната подръжка.
Другото също беше пострадало. Беше със счупен връх, но в добро състояние и в замяна беше развило корона с множество клони, които правеха голяма сянка. На височина вероятно беше седем-осем метра.
От пролетта до късна есен, минавайки оттам, виждах спрели се хора с автомобили, които си купуваха свеж плод или зеленчук, току-що откъснат от градините на селото или просто се възхищаваха на дървото и се питаха на колко години е.
Разбира се, и ние със съпругата ми винаги спирахме да се порадваме на местната забележителност, да си поговорим колко ли неща е видяло - ах, защо не може да разказва - и да си купим нещичко прясно и побъбрим с местните хора за времето, за живота, за реколтата.
Преди няколко години, минавайки оттам, забелязах промени.
Някой умело беше направил временна постройка - дълъг навес, под него сковани дузина масички за излагане на продукцията и търговия. На края имаше и нещо като малко магазинче с плот за продажби, витрина за пакетирани лакомства и хладилник за безалкохолни напитки. Отвън бяха подредени 2-3 малки масички със столове, за да поседне човек, докато си пие безалкохолното. Създателят на това кътче имаше нюх към търговията като вземаше на производителите по някаква сума за използването на пазарна площ.
Тревите наоколо бяха окосени, а мястото се подържаше чисто.
Пазарът се оживи още повече, защото имаше някакъв ред и привлекателност. Спираха все повече коли и търговията вървеше. От нужда се построиха допълнително навес и търговски масички.
Всички се радвахме на частната инициатива и грижите за този идиличен крайпътен кът, в който най-привлекателно беше столетното дърво с огромната си сянка. Е, заемаше немалка площ и пречеше да се паркират повече коли, но никой не се замисляще за това, освен може би собственика на пазарчето.
Покушението
Минаха година-две, през които едно от удоволствията на минаващите беше да спрат, да починат, да си купят плодове или зеленчуци, да се порадват на столетника с голямата сянка, да се снимат и да продължат пътя си.
Един петък, минавайки през любимата крайпътна спирка на много хора, останах ужасен. Някой беше отрязал столетното дърво. Имаше пън на четиридесет - петдесет сантиметра от земята, върху който бяха наредени саксии с цветя за продан. Отчайващо тъжна картина, напомняща на панихида за смъртта на дървото.
Всеки спрял пътник питаше продавачите какво се е случило. Получаваха отговор изречен през сълзи: - Отрязаха го.
Най-честата реакция беше бурна и несдържана. Пускаха една традиционно остра, неприемаща извинения ругатня, запалваха колите си и бързо напускаха осиротялото място.
Направих същото, защото не понесох внезапната загуба на един красив символ на природата, на красотата, на дълголетието, свидетел на дълъг период от историята на много поколения.
Нарекох го покушение, макар че не съм сигурен дали това е най-точната и силна дума.
Спрях да се отбивам на любимото ми място, защото ми липсваше красотата и духа, излъчвани от столетното дърво. Минавайки оттам, виждах все по-малко хора - пазарът западаше.
Веднъж спрях нарочно, за да разбера от собственика какво се е случило - познавах го отдавна.
Попитах го:
- Защо отряза дървото, бе момче? Не виждаше ли, че много хора го харесваха? Та това ти беше забележителността. Сега си е едно прашно, горещо пазарче, каквито има навсякъде.
Отговори със самочувствието на много знаещ:
- Виж, дървото много пречеше на спиращите с колите и някои се отказваха да пазаруват. Така губех пари, а и от него добих толкова дърва, че ще изкарам цяла зима, че и повече.
Разговорът е излишен - рекох си аз - в света на лакомниците има само една философия.
При минаване вече не спирам, а само поглеждам към пазарчето и се натъжавам. Има само по един-двама продавачи, но те са извън постройката, за да не плащат. Собственикът вдигнал наемите и всички избягали - нямало пътници, на които да продават.
Наоколо е тъжно, изгарящо горещо, мръсно, непочистено, тревата е висока и изсъхнала.
По-късно разбрах че собственикът на пазарчето не е добре - поболял се е.
Не зная дали е истина.
Епилог
Често си представям онзи крайпътен оазис с многото усмихнати хора, сергиите с пресни плодове и зеленчуци - носещи всички цветове на света.
До нас е величественото дърво, криещо ни от лъчите на слънцето.
То сякаш ни казваше - аз ви пазя, пазете ме и вие, защото един без друг не можем да живеем - това разбрах от дългия си живот.
Ние, лакомниците, не го разбрахме.