С ГОРЕСТ И ГОРДОСТ
Из „Размисли” (1973; 1980)
Има празници, които са хубави, но просто се повтарят - ако не се изчерпват, то и не добиват ново звучене. Има обаче празници, които с времето стават все по-значителни, обогатяват своя смисъл, все повече ни завладяват със зрелостта на традицията и с жизнеността на обновлението.
Втори юни - не зная можем ли заради трагичността му да го наречем празник в истинското значение на думата? - е такъв ден.
Той ме е тревожил от юношески години - стеснявам се да кажа от детството, макар да виждам, че е така: нещо непостижимо бе гибелта на човек с такава сила, човек, който е сред нас повече от всички живи - и уж той не е от приказките, а баба така разказва за него… (още не знаех думата легенда).
Нещо тайнствено и съвсем ясно, нещо недостъпно има в тая Ботева смърт.
После разбрах - и все по-непонятно ми става! - за колко хора се оказа достъпна тя!
Така Втори юни се обогатяваше в себе си и във времето, досега.
Ден на скръб. Ден на гордост. Ден на признателност.
И над всичко: ден на размисъл.
Втори юни е великата Задушница на българския народ. Нека отхвърлим религиозното, но народът е чувствал нужда от ден, в който да общува единствено с ония, които вече не са между нас, а искаме да останат при нас. Тоя признателен ден ни обзема целите със своята задушевност.
Имат ли го други народи? Не зная, но ние не можем без него. И да го имат - едва ли е такъв. Ден на един поет и на цял народ, на гениалния и на най-простичкия му син.
Ботев е един народ!
Много синове на народа, ярки и силни, стават изразители на негови черти. Но малцина олицетворяват целия народ. Ботев е сгъстеният в един човек български народ.
Ботев е песенният му гений. Ботев е взрив на неговата мисъл - постигнала ума на века.
Ботев е народната воля за живот, която има силата на природен закон и на националното самосъзнание. Воля за живот - значи за свобода.
Народът го изпрати далеч в бъдещето - по-напред и от нашите дни! - като свой разузнавач и вестител, Ботев още има да углъбява мисията си. Той е по-малко минало и повече бъдеще.
Ботев падна с гороломна, всеобхватна смърт. Както майката умира с всяко свое чедо, така родината умира с всеки голям свой син. И се ражда по-голяма в неговото безсмъртие.
И тъкмо тук е дивността на тоя ден: Ботев беше го изпълнил сам, сам беше му дал огромен смисъл, а днес Втори юни е вече и на армия безсмъртни, стигнали до неговия живот през неговата смърт. Едно съдбовно - като мит невероятно и като народа реално сливане: на Ботев - с всички тях и на всеки от тях - с него.
Още веднъж историята показа своята сила и неумолимост. Мракобесниците против своята воля приеха Втори юни - с надежда да укротят Ботева и да го направят свой. Но отдавна преди победата над фашизма Втори юни стана антифашистки ден.
Това бе предопределено от Ботев, ала не беше така лесно. Честните мъже на тоя народ го направиха Ботев ден с кръвта по площадите - цели двайсет години, и с кръвта из Балкана - в партизанската епопея.
Не зная с какво е по-голям Втори юни - с трагичността си или с гордостта, която буди. Това е скъпо заплатена гордост, тъй скъпо, че понякога ти минава през ум: по-добре да я нямахме, но хората да бяха живи!
Загубата е необхватна и невъзмездима. Тя е зрима, когато мислим за покосените другари - тях ги знаем, макар че всеки бе един безкраен свят и някои не можахме да оценим приживе, а усетихме истинската им сила в смъртта.
Те са живата болка на майката, жената, сина, родината. Но ние малко се замисляме и много трудно ни е да си представим трагизма на другата загуба: онова, което щяха да създадат.
Машините и стиховете. Симфониите и откритията. Картините и светлоликите здания. Непосадените дръвчета… И неродените деца. Сега децата им щяха да бъдат по-възрастни от бащите си. Щяха да бъдат връстници на нашите.
Това е някак отвлечено - и страшно реално. И трябва да мислим не само за своята отговорност, но и за друга: на чии неродени деца трябва да поемат делата моите? На Лилянините?
На Антоновите?
И все пак може би в това е жестоката мъдрост на историята - да ни вземе най-скъпите, за да ни научи да ценим хората? И да направи истински наша земята, в която живеем, като винаги къса нещо живо от нас и го зарива в нея?
А може би всеки народ трябва да има своите чисти, незасегнати от нищо, възхитителни двадесетгодишни, все двадесетгодишни - в земята и в сърцата.
Най-голямото у загиналите, което можем да вземем и винаги да взимаме, е тяхната морална чистота и сила. Ние често си пожелаваме лично щастие…
А какво друго? Но лично щастие за тях бе родната земя и Земята на хората, съдбата на народа и дланта на любимата, мъжественото минало и озареното от мечти бъдеще, спокойният сън на старците и щедрият смях на децата, букът, под който се изцеждаше кръвта им, и далечният полъх на розата.
Париж на Габриел Пери и Москва на Зоя - то беше необятно, тяхното лично щастие.
Ние знаем - и трябва да помним! - какво им дължим. Да, нужна ни е - нам, нам! - и мълчаливата благодарност пред братските могили. Но истинската признателност е в онова хубаво, разумно, трайно, което сме направили и има да правим.
И нека не говорим с гръмки думи на какво ни учат. Просто - учат ни на лично щастие.
И нека не пускаме еснафа - ах, колко жилав и възкръсващ се оказа той! - да не пускаме еснафа у дома си и в сърцата.
А в деня на великото мълчание с горест и гордост да промълвим: прощавайте, братя…
1970
