Киркор Папазян

НАЧАЛО

САРЯН. АЛБУМ С РЕПРОДУКЦИИ

- Кой е този човек?
- Самата Армения!

Ето ме!
Слязъл от платната ти,
целия изпълнен с прозрачното злато
на късната ти есен,
обгърнат от пръските на разгневените ти водопади,
от спокойствието на мъгливите ти проходи,
от нежността на пролетното ти небе.

В далечината на безсънните си нощи
чувам да цвилят дългоногите коне,
които си изпратил за мен.
Благодаря на мъдростта ти!
Благодаря на щедростта ти!

Политам с тях по каменистите пътеки…
И влизам в огромния ти свят,
потопен в огнените цветове на мисълта -
възкръснал сред пожарищата храм,
където в някой древен ръкопис
се пази корена на името ми.
Изгаря ме твоята неутолима жажда,
когато си бил далеч от Нея…

Повдигам една от делвите
и пия, дълго пия слънцето ти -
безбрежно море, заляло земята!

***

Така си представям
първата среща с теб:
славеев хор ще изпълни простора
под сватбения венец на облаците,
ще ме посрещнат тържествени дървета,
удивени семена и треви,
покълнали отдавна в мисълта ми,
ще ме обгръща прозрачната светлина
на цъфнали праскови и зрели вишни…
И аз ще крача -
част от вик,
новопокръстен езичник -
по горещата като сърцето на баща ми земя
с правото на всички свои будни нощи,
когато гледам дланите си,
потънал в странния свят на съдбата си,
и търся отговор,
и търся своя извор:
един неизвестен родопски поток,
спрял на брега на морето.
Ще разбера ли
желязното упорство на корените?

ТАНЦ СЪС САБИ

Роден съм
от извитите ви сребърни кореми.
И оглушавам от звъна ви.
Ослепявам от блясъка ви.
Онемявам от свистенето ви.
Кръстосвате се в очите ми.
В сърцето ми,
в кръвта ми
и в света около мен…
Вървя като древен ашуг
по местата,
които никога не съм целувал,
които дори не съм сънувал,
където в листата на цъфтящите рози
няма нито капка
от цвета на живота ми.

На края на езика ми е Твоето име.
Мога ли да го произнеса,
преди Ти
да си изрекла моето?
Но Ти мълчиш.
Само чувам звъна на сабите.
Само виждам тяхното приближаване -
неотменима съдба на всяка моя клетка.

Цялото небе се върти в шеметен танц:
и въздухът, и дърветата,
и ручеите на планините ти с двойни върхове
сребристи саби,
граница на раздвоената ми вярност.

И
аз отново плувам назад
през огромното море на една моя сълза
към белите гълъби на един град,
към зелените му хълмове,
към червените му покриви и слънца -
там има един прозорец за мен
и знаме,
в което съм се клел…

За да живея така:
със сабя,
забита в гърдите ми!

———
Ашуг - арменски народен поет и певец

————————

БЕЛЕЗИ

БЕЛЕЗИ

Какви са вашите белези?

Фалшиви имена?
Чужди лични карти?
Отпечатъци от пръсти,
каквито няма по ръцете ви?
Или един ред в кратките ви досиета,
написан преди ръзсъмване:
„Присъдата е изпълнена!”
Знам:
гласът ми ще проникне до вас
по браздулиците кръв с единствено начало -
височината на пробитите ви слепоочия.
Разбирам истинските ви белези.
Сърцето ви излъчваше огън,
но не запали слънцето отново.
Потъмняха всички квадрати от решетките
върху студените каменни подове,
по които денем играехте шах -
вяра срещу съмнение,
страх срещу дълг.
Ръцете ви бяха твърди
и бодливата тел на предателските въпроси
се топеше от пламъка на вашето
„Не!”

Кръвта ви беше червена Марица,
сега изпълнила до спукване вените ми.
Вятърът блъскаше телата ви на бесилките
по камбаната на въздуха,
която между изгрева и залеза
се пръсна!

В лицето на всеки мой ден
откривам вашите Белези.
И крача към вас,
за да достигна до себе си!

СВОБОДА

Знам:
наричат те просто Свобода.
Други имена нямаш.
Неоспорима като зряла ябълка.
Необходима като мост.
Неотменима като живот.

Виждам те:
в мекия отблясък на птичи криле
с цвят на пролетни облаци.

…Разстреляни явори - синовете ти,
посечени тополи - дъщерите ти,
прегърнали върховете на боровете -
мачти, опънали зелени платна,
кораби, нестигнали бреговете ти…

В лекото движение на две ръце
под сянката на един стар пловдивски кестен.

…Луната - неизплакана вдовишка сълза
върху тъмното, набръчкано лице на нощта.
Вятърът - черен вестоносец за майките
и непристъпените прагове…

В едно нарисувано сърце
върху червен заводски зид.

…Път, осеян с апостолски бесила,
черна трева, червена роса,
смърт .
Голяма колкото Малчика…

И чувам пращенето на думите си -
корени,
вбити дълбоко в земята
и в наследената ми памет.
Усещам как в тях е накипял
живия сок на вярата ми.

Говоря за теб.
И знам:
други имена нямаш.
Наричат те просто Свобода.

ПРЕД ПАМЕТНИКА
НА ПЕТЪР ЧЕНГЕЛОВ
В ПЛОВДИВ

Трябва да си представя
какъв си бил
в най-краткия час на живота си.

Изгуби ли вярата си?
Изгаряше ли те случайно съмнение?
Усещаше ли, че от теб извира светлина?
Или съжаляваше,
че толкова рано умираш?

Не зная!

А трябваше да си представя
какъв щеше да бъдеш
и след последния бой.

С очи-сенки?
С ръце, хладни като цев?
Или с голямо сърце,
по което мерят юмруците си мъжете?

Не зная!

Но те търся в себе си.
Защото пред мене те няма
и не искам да повярвам,
че могат да те вкаменят,
че никога вече среднощните ти стъпки
и думи
няма да разтърсят
заспалите съвести
и камъните на площада.

От пръстите ми капе кръв
и се стича върху паважа:
опитвам се да разбудя гранита,
за да чуя отговора ти.

И те търся!
И те търся!

ЧЕХЛАРЕ - МОРОЗОВО

И тръгват:

вятърът -
писък на полицейска свирка;
до земята се огъват
изсъхналите клони на дърветата,
листата им звънят като шпори,
забити в хълбока на нощта,
солен дъжд шиба немилостиво лицето й;
в ослепелите прозорци
се блъска ужасено мучене -
зажеглени биволи, слети с мрака,
теглят жребия на свободата;
омразата,
скрита под черна забрадка,
стиска шепа кървава родна пръст
с едно семе засято;
преситени пламъци лягат върху покривите
и от срам кандилата угасват.
А керванът върви:
за да поникне в кръвта ми
вярата на майките,
за да натежи в дланите ми
оловото на мъжете.

Точно през тази пролет,
когато се завръщат щъркелите
да търсят старите си гнезда,
а малки морозовци питат:

…Къде сме родени?

ПАРТИЗАНСКИ ОГЪН

Къде си?
Търся твоя жертвеник.

Кората на старите борове -
верният ви щит -
вече два пъти се е сменила
и е заличила следите от куршумите.
Листата на мълчаливите букове -
мека постеля за буйните ви глави -
вече много пъти са сменяли
пролетта си със есен
и са скрили мястото, където се е раждала
светлината ти -
вечна легенда за изгрева.
Тревата,
тъпкана от синя подкована смърт,
са я изпасли сърните и елените,
които идват тук всяко лято
да се любят.

Намерих те:
защото беше в мен!
Сега се изповядвам - пред себе си
и пред мълчаливата страхиловска гора,
която дълго разпитвах за тебе.
Не се оправдавам -
не съм грял ръцете си на пламъка ти
и не съм кърпил аленото ти знаме.
Дойдох при теб:
тук единствено мога да прегъна коляно
и да се почувствувам като в храм,
пронизан от трептящи снопове слънце,
които проникват в мисълта ми
и ми напомнят
всички неплатени дългове!

ЯВКА

Аз идвам на явка при вас
по дългите улици на нощта преди разсъмването,
защото знам:
в розите на челата ви
се е раждал и моят изгрев.

Но паролата…
Паролата още не знам.
Коя дума е тя?
Свобода или вяра, борба или смърт?

Търся я:
между два маха на люлката на сина ми,
между два удара на неспокойния ми пулс
в тревожното ми безсъние.

Чувам как вятърът утешава майките ви,
че ще се завърнете,
как дъждът приглушава забързаните ви стъпки
към смъртта;
вслушвам се в дърветата,
в шума на мислите им се мъча да доловя
думата,
която е разтваряла вратата на доверието
и е слагала невидим знак на лявата ви гръд -
верен път за другарите,
мишена за предателите.

И днес!
И днес аз идвам на явка при вас
с мисълта за последната ви глътка въздух,
когато бинтовете ви са почервенели,
да не помисли никой,
че се предавате.
Идвам -
неизречените ви думи
като звездни семена кълнят в мен -
защото трябва да стигна хоризонта,
откъдето всъщност започва вашия път,
и да сгъстя кръвта си с вашата.

Докато накрая
се превърна не в мраморна памет на времето,
а в дърво
със смъртни листа и вечни корени.

Сам явка.

ВИЕТНАМСКИ ДНЕВНИК

I
Сребърните птици пеят…
Сребристите убийци вият…
Сребърници слепят очите ми…

Заровил съм пръсти
в сребърния отблясък на мамините коси,
а синът ми учудено гледа слепоочията ми -
облаци от сънища тревожни.

II
Зеленото око заспа:
тишина под клепките ми,
в гънките на възглавницата,
в джобовете на окаченото палто,
във вазата, сред листата на розите,
между страниците на разтворения вестник…
Тишина!
Във вените ми, в аортата ми…
В делтата на м о я Меконг -
където се пръскат безшумно
кръвните ми телца…

III
Ако присадят сърцето ми
в т а з и далечна южна страна,
ще израсте ябълково дърво.
Нека първата зряла ябълка бъде
една добра Земя,
търкулната по Млечния път
към Слънцето!…

IV
Очите ми са пълни със заспали мълнии,
а между петте ми пръста има
неизбухнал гняв!

5.VIII.1945 г., 10.45 ч.

На арменския скулптор
АРТО ЧАКМАКЧАН,
създател на паметника „Хирошима”

Човекът! -
Пръст, напоена със сълзи -
моите и твоите, Арто.
И глината, изстрадана от тебе:
паметникът ме изпълва целия -
необходима мисъл и родилна болка.

Една камбана бавно се люлее.
Огромна, с нажежен език -
в моето и твоето око, Арто.
И в окото на лудия Клод -
черна мишена върху бледото лице на Земята.
Една ръка с дълги, костеливи пръсти,
притиснати до слепоочието -
моята и твоята, Арто.
И на лудия Клод ръката, замряла над смъртта
между усмивката и ужаса.

В ръката ми е продължението на живота ми,
в очите ми - невинно небе
и слънцето над Ноевата планина.
Една майка
с погребано тяло в земята,
с вкаменено проклятие на устните -
моята и твоята майка, Арто.
И на лудия Клод майката.
Паметник,
на който никога няма да свият гнезда
птиците от нашето детство -
пръсната мъка по света.
И птиците от детството на лудия Клод.
Паметник -
сива студена пепел, покрила сърцето ми,
град без дървета и очи.

Арто,
бялата си риза ще превърна в платно.
И ще доплувам до тебе:
отвъд миналото,
отвъд отчаянието на неродените,
с добрия си гняв.
За да съединим топлината на ръцете си:
твоите - с глина под ноктите.
И тогава нека да се вкаменим: ще бъдем
единствения паметник на живота,
Арто!

ГЪРЦИЯ - 67

Една привечер в полетата на Пловдив
видях как преминават селските коли,
препълнени със жито, ръж и ечемик.
Янис Рицос

Една привечер
в полетата на Гърция
видях как преминават селските коли,
препълнени с вързани крила на песни,
с оковани облаци и стонове на кипариси.
И залезът бе като рана на гърдите ми.
И те приличаха на бавни катафалки.

Една привечер
в градовете на Гърция
видях как преминават черни сенки
край белия мрамор на Акропола.
И вместо щитовете древни
блестяха позлатени копчета на мундирите
под кокардата на нощта.

Една привечер
край бреговете на Гърция,
край острова на деветте кръга
видях как удавиха
маслинената надежда на рибарите.
И траурните чайки с грак прелитаха
над празни лодки и весла пречупени,
и риби със обърнати кореми.

Омир,
ослепял за втори път,
проглеждаше във Микис.
И песните -
ята от гълъби
над покривите на света -
се носеха към розовеещата усмивка на утрото.
А изгревът бе като знаме във ръката ми,
което ми напомняше една мечта:

Една привечер в полетата на Гърция
видях как преминават селските коли,
препълнени с жито, ръж и ечемик.
И залезът по тях блестеше,
и те приличаха на славни колесници.

—————

АВГУСТ

———————

АВГУСТ - 1936

Когато е съвсем невидимо
пожълтяването на тревите и
никой не може да каже коя от ябълките
ще бъде червива -
нощта беше само намек на дуло, пълно
с цяла кошница звезди,
гроздето се наливаше със захар, която после
дълго ми горча,
утрото бе кървава рана
върху безгрижното чело на небето,
а в тихите вечерни чимшири,
там, горе на хълма,
вятърът се превръщаше в буря…
Когато е съвсем невидимо
пожълтяването на тревите и
никой не може да каже
коя от змиите,
излезли на припек, е отровна -
зад девет страни и девет морета,
но в истинския ни свят,
е растяла
високо над нас
една голяма-голяма лоша гъба;
риби -перископи
са ме гледали със студени мъртви очи,
птици-пеленгатори
са дебнели в неподвижния въздух моя
първи вик,
а щастливата пот на майка ми е леденеела
от предчувствие
и млякото й се е втвърдявало
от безумието и омразата…
Когато е съвсем невидимо
пожълтяването на тревите и
никой не може да каже
кога ще започне слънчевото затъмнение -
конете цвилят в оборите
от вълчия мирис наблизо,
сенките на тополи и ясени се изкривяват
от ужас,
нощем в гробищата кръстовете се пречупват,
а в голите стърнища
сноват уплашени само дъждовниците -

когато е съвсем невидимо пожълтяването на тревите…

ЦЯЛОСТ

В мига,
когато разбера,
че са открили тайната на вечното безсмъртие,
аз ще умра.

В килията на отчаянието…
Върху камъка на мисълта…
Без да ме осъдят,
без да ме разстрелят…

А от това,
че от днес съдбата ми ще бъде
да опирам ръцете си
от една стена на друга,
да търся изгубени следи
от един път на друг,
да гоня сянката си цял живот
и челото ми да остава
непоносимо чисто.

И най-страшното от всичко -
че ще имам винаги
един недовършен ден.

СЛЕДЯ ПОЛЕТА НА ПЕПЕРУДА
В ЕДИН ЛЕТЕН ДЕН НА ПОЛЕТО

Слънцето
плиска в лицето ми своята щедрост.
Вятърът е свил гнездо върху рамото ми.
В неподвижния въздух лети цвете,
чийто мирис бие в ноздрите ми.
В ушите ми зашумява кръвта.
Усещам как под нозете ми пулсират сокове
и оплодени семена чакат жътва,
постигнали смисъла на краткия си живот
след лудата радост на цъфтежа.

…Напразно очите ми търсят
летящото цвете.
Изгуби се внезапно от погледа ми
зад безплътната прозрачност на лятното поле.

Но аз още виждам трепкащите му криле
и продължавам мислено да следя
полета му.

Или може би тебе.
Или може би себе си.
Или може би Земята - красива, добра, обичана
и затова безгрижна.

УМИРАЩИЯТ СНЯГ

Снегът умира бавно.
Слънцето се разтопява в него
и се превръща в земен кладенец.

По средата на пътя.

Никой не спира до него.
Освен вятърът,
който изтрива сълзата от очите на някого;
Освен облакът,
който хвърля спасителна сянка за някого;
Освен споменът,
който издига голямо червено хвърчило над някого.

/Може би моята сълза,
може би моята очакваща сянка,
може би моето голямо червено хвърчило…/

Колко много неща може да разкаже
едно разтопено слънце,
което заобикаляме внимателно.
Един кладенец от умиращ сняг - крайпътно огледало
на младия пролетен вятър.

ТЪЖНО

Бях млад,
светът беше мой и аз
ти дарявах със щедра ръка:
моретата на уличните локви,
книжните параходи на съседските момчета,
нарисуваните дворци в детските ми книги,
измислените от мен звезди, галактики и вселени -
всичко, което виждах в твоите
жадни очи.

Но веднъж ти ми каза:
- Не обичам да ми подаряваш това,
което нямаш
и никога няма да имаш.

И разбрах:
било е безсмислено
да ми подаряваш сърцето си…

——————–

РАЗДАЛЕЧАВАНЕ

———————

ЗИМЕН ПОНЕДЕЛНИК С ТЕБ

На Вили

Снегът е бял и чист -
лист,
който очаква още неизмислена поема.
Следите ни остават като изповед
върху пътеките -
притихнали гълъби.
И белите весели войници на небето
намират в топлите ни длани
истинския си дом.
Вървим
в тази баладична нощ
със зелена молба в очите си,
побелели от младост и щастие.

И няма никой край нас.
И дори не е неделя.

ПРИСЪСТВИЕ

Ръката ти не е утеха.
Между пътеките на съдбата й
намерих малко място,
което дълго, много дълго
ме е очаквало да го целуна.

Но ти каза:
- Не, не бива повече!

И пътеките се изтръгнаха
от гората на пръстите ми.
Изпуснах ги върху скута ти,

без да ти отговоря…
В нощта
луната се превърна в лодка,
която донесе твоите думи:
- Лека нощ…

Заспах.

И тази нощ, кой знае защо,
сънувах майка си?…

ЗНАМ

По устните ми има твои спомени -
горещи струи и забравени макове.
Ще ги отнесеш ли със себе си
в пустотата на виновното ми ехо,
или ще ми ги оставиш?

Знам:
при тебе мога да дойда
само като внезапен чудноват сън
или несещан полъх
от криле на непозната птица.

Ако мога да прелетя безкрайния ти укор…