Петя Цолова

* * *
Най-обичните ми приятели,
превърна времето в бедняци.
Най-близките ми хора - също, май.
Но аз богатствата си продължавам
да измервам само с тях
и съм богата.
От най-богатите в света.

——————————

* * *
След всяка болка покосила ме,
дори и със земята изравнила ме,
зная - въоръжа ли се със шепа надежда и вяра
аз и без ничия помощ, сам сама
ще се изправя.

——————————

* * *
Летни дни - мъхави, дъхави праскови зрели.
Ароматът ви отново ме окрили.
Върна ме с едно вдъхване само
на детството в приказните предели.
А щом мислено тръгна от ония дни,
пътят по-чист и светъл става.
Денят по-лекокрило върви.

——————————

* * *
На лятото душата още топло свети
по върховете позлатени на дърветата.
Но спомня ми това, немилостиво вече,
За чудеса възможни, но пропуснати.
И за пътеки весели и леки,
били за мене точно отредени сякаш.
А не поети.

——————————

* * *
От своето сърце се учих да говоря
и думите ми - семена от топлина и искреност
узрели, отронваха се върху листа в самота.
Да могат само исках тези думи мои
и в самотата нечия да проговорят -
по-светъл и добър да доведат
до някого света.

——————————

* * *
Много неща си останаха ненаучени, неразгадани.
Но със сигурност вече знам:
на този свят най-трудно приема се очевидната истина,
че човекът се ражда и умира сам.

——————————

* * *
И като дълъг звук от внезапно скъсана струна.
Онова наше общо време - на любовта ни
нелесна броените трескави дни
около мене и в мене не заглъхва и не залязва,
ту като болка от рана, уж отдавна зараснала,
за миг ме прорязва. Ту в извисен ек камбанен
небесно звъни.