Йоан Нечев

Писателят Тишо Перото четеше онлайн книгата на Джеймс Ролинс „Амазония”. Нещо повече, той беше погълнат от нея. Светът на Амазонка едновременно го очароваше и плашеше. Вековни гори, анаконди, гигантски ягуари и пеперуди с големината на голяма пица вълнуваха творческото му въображение. Внезапните обрати, при които неминуемо загиваха хора, всяваха в него смътна тревога, че светът съвсем не е безопасно място. А той се бе родил и живееше именно в този свят. Ако се съдеше по романа, човек можеше да умре дори когато мие зъбите си. Съдбата му зависеше от това, винаги да бъде нащрек.

- Обадих се на онази обява за розите - сподели между другото жена му, госпожа Флора Зелениковска. - Утре сутринта пред „Фреш”-а ще ни чака бял бус.

Невинното й изявление вцепени писателя. Изтормозената му от ужасите на Амазонка психика реагира така, все едно над главата му зави зъболекарска машинка, която се впи в оголения нерв на развален зъб в устата му. Той потрепера.

- Какво ти е? - изгледа го Флора, която се канеше да си ляга и беше по нощница.

- Ти си луда! - изхлипа Тишо. - Изобщо, познаваш ли този човек?

- Откъде-накъде? - рече половинката му и си сложи нощната шапчица.

- Ами, как тогава ще се качиш в непозната кола на някой, който за пръв път виждаш?

- Ти шегуваш ли се? - учуди се тя. - Че това е буса на собственика на розите бай Георги. Той ще ни откара до там.

- Откъде знаеш? - попита я остро бдителният писател.

- Да не си болен? - разтревожи се изведнъж госпожа Флора и сложи ръка на челото му  - Май че имаш температура. Че кой може да е тогава?

- Ти чела ли си Александър Бушков?

- Не - рече тя. - Не обичам криминалета.

- Нека те светна тогава - измъчено заговори Тишо Перото. - В „Лов на пираня” едни хора си правят пикник в гората и започват да стрелят по тях. Богаташите си устройват лов на хора. С други думи, убиват ги за забавление.

- Че какво общо има това с брането на рози? - учуди се госпожа Флора.

- Ами, я си представи, че ако влезем в тоя бус, попаднем в капан? И кой знае къде ще ни закара…  -  облещи се насреща й Тишо. - Или си мислиш, че само на другите се случват такива неща?

- Мисля, че си се преуморил - поклати глава тя. - Съвсем си се побъркал от тоя роман, дето го пишеш. Няма ли да си лягаме?

- Знаеш, че не пиша криминални романи - възпротиви се писателят. - Но никой не е застрахован. Може тоя тъй наречен собственик да е сериен убиец. Пуска обява, че търси хора да му берат рози и балъците сами влизат в капана. А той ги удря по главата и после се озовават вързани в някое мазе, където се канят да ги одерат живи.

- Тихомире! - рече строго госпожа Флора. - Ти да не си се побъркал?

- Така стават тия работи, драга - разтрепери се той. - Неочаквано за жертвите, а после е късно. Никой не знае закъде са отпътували и къде се намират. Писъците им напразно се носят в нощта, а парчетата от телата им намират в някоя захвърлена чанта в контейнера за боклук…

- Тихомире! - за втори път повиши глас госпожата. - Ти май бълнуваш! Отиваме да берем рози с бледоликите братя, за да изкараме някой лев. Иначе няма с какво да си купим хляб. Толкова ли си тъп? Ако не искаш, сама ще отида.

- За бога! - развълнува се Тишо. - Няма да ходиш никъде без мен! Забранявам! Ще си взема пистолета и само на убийци ще ми станат тия съмнителни типове.

Той действително си бе купил случайно газов пистолет на младини, когато всъщност търсеше арбалет, мечтата на детството му.

- Боже, луд човек! - прекръсти се госпожа Флора. - За рози ще ходи с пистолет!

- Че и големия си ловен нож ще взема! - разпали се Тишо. - Слушай сега! Ще се качим в тоя кошмарен бус само ако вътре има хора. Аз ще вляза първи и ще огледам обстановката. Бъди готова на всичко!

- Готова съм за сън - заяви половинката му. - Не забравяй утре да си вземеш непромокаемото яке! Може да завали…

- А ти гледай да си нащрек! - предупреди я той. - Никак няма да ми е приятно да гледам как те режат парче по парче.

- Луд човек! - промърмори госпожа Флора и се зави презглава. - Хубаво ми казваше мама да не се омъжвам за писател…

На сутринта алармата на смартфона ги събуди още в четири и половина. Тишо Перото отвори очи и за негов ужас веднага си спомни какъв страшен ден го очакваше.

- Ставай! - рече жена му. - Ще приготвя сандвичи. Изведи кучето да се разходи и му направи някаква закуска! В шест часа трябва да сме пред „Фреш”-а…

Писателят Тишо Перото изпъшка. Денят се очертаваше мъчителен. Неволно той си спомни за затворника, който карали на екзекуция и той попитал палача кой ден сме днес. Когато разбрал, че е понеделник, отбелязал:

- Лошо започва тая седмица…

- Прав си, приятелю - каза си Тишо. - Но на теб само ще ти отрежат главата, а нас кой знае какво ни чака…

Белият бус наистина беше паркиран пред големия магазин за плодове и зеленчуци. Вътре имаше хора.

- Може ли? - попита госпожа Флора и се намести на двойната седалка до шофьора.

Тишо Перото седна до нея и хвърли бърз поглед към него. Собственикът беше едно брадясало старче и по нищо не приличаше на някакъв злодей.

- Добре се е дигизирал… - помисли си писателят и с облекчение усети тежеста на газовия пистолет във вътрешния джоб на якето си.