ГЕОРГИ АНГЕЛОВ – „НОВАКОВА БРАЗДА”
НОВАКОВА БРАЗДА
електронна книга
НОВАКОВА БРАЗДА
Не може погледът да я обхване -
стотици километри дива степ.
„Стена вдигни” - така ми рече канът. -
„Това ми е поръката за теб.”
И натоварен с важната задача,
поех към най-дълбоката гора:
уж вече няма змейове, обаче
един плених - със него ще ора.
И нищо, че добиче непокорно
оказа се двуглавецът висок -
издишва огън, но земята пори,
браздата ще изкараме във срок.
И вече виждам майстори, чираци
зида да вдигат бързо - ред по ред,
а стражата да дава с огън знаци
на другите бранители напред…
Стена такава по земята няма -
ще отсече, пред нея спре ли враг.
И ще запомни мало и голямо,
когато я строи Баба Новак.
———————————————————–
Новакова бразда - български землен вал във Влашката равнина, най-големият паметник на земленото строителство в Европа, с дължина над 330 км. Според легендата е изграден от Баба Новак след 680 г., когато Аспарух се установява на юг от Дунав. Трябвало е да защитава българските земи в Отвъддунавска България от аварски нападения - бел. авт.
БИТКА
Коси смъртта войската оредяла,
умира уморената ни рат.
Далеч заглъхват изстрелите вяли…
Печелим - да, но в паралелен свят.
А в този броните ни са пробити,
строшени - мечовете ни - сълзят
от чужда кръв и някъде в тревите
сърцата ни взривени ще заспят.
Но пак ще се изправим триумфално
на паметта в дълбоките гори.
А мисли си с горчилка генералът,
спрял труповете вече да брои:
„Какви умници, и сред тях - поети
дезертираха или почти…
А лешоядът все така в небето
от десетилетия лети.”
***
Напуска ни, напуска ни сънят…
Полека се пробуждаме в земята.
Събуждаме се, мъртвите, от смърт -
за отговори
истинни
и кратки.
За вас проляхме тонове от кръв.
Спестихме ви усилия и грижи.
Защо се храните с такава стръв
от тялото
на кротките си
ближни?
Макар превърнати отдавна в прах,
отстъпници да сме не ни прилича.
И сметка за човешкия ви крах
ще предявим на вас,
деца
двулични.
И ще си тръгнем със пресекнал глас -
по точен списък вика ни Всевишният.
А скръбната присъда подир нас
небето
и земята
ще подпишат.
БАЛАДИЧНО
… А гарванът долита бял -
навярно толкова са пили
душите ни при рецитал
върху забравени могили.
А черен, гарванът лети -
в небето се разнася врява:
на завистливите мъсти,
на малодушните въздава.
А после в свода тъмнолик
листа се сипят отвисоко
и двата гарвана след миг
поемат във една посока.
АСПАРУХ
Коня язди
с копие в ръката,
погледът му - някъде далеч.
А зад него точи се войската
във зора,
студена като меч.
Копието си
в пръстта забива
и ръце издига, пребледнял.
Вятърът в косата му застива
и във гривата
на коня бял.
Върнал се е тук,
за да въздава
за провали и за грехове -
своята, великата държава
с нови хора
да преоснове.
ЗАВЕТЪТ НА АНГЕЛ ВОЙВОДА
Без пиене и без жени - аскеза.
Народният е равен на небе.
Че иначе със вас ще се изплезим
от бесилките
във Филибе.
Без доверяване в непроверени.
И без невразумителни игри.
Защото инак не един в сражение
ще се прости
с главата си дори.
Барутът - сух и мисълта - чевръста.
Жени, невинни хора - не ловим.
Не може никой да ни носи кръста,
че този кръст е
твърде предвидим.
Издайникът въжето да си мята.
Шпионинът ковчег да си кове.
А думата ми - запомнете, братя,
дори насън
не се сече на две.
ПОСЛЕДНИЯТ БОЙ
НА АНГЕЛ ВОЙВОДА
Върхът бе гол и той присви юмрук.
Изглеждаше му, че врагът извира,
но знаеше добре защо е тук
и знаеше
добре
защо умира.
Окопите, които бе копал,
белееха, снежинките се ронеха.
За щурм пореден в хлъзгавата кал
се точеха
низамите
по склона.
След тридесет и три години бран,
след тридесет и три години битки
чалмите го извардиха на длан
и настървени,
ето ги -
налитат…
За миг тъга дълбока го обхвана
за Козлек, за тракийското поле.
Огледа се, измъкна ятагана,
въздъхна
и към турците
пое.
———————————————
Козлек - старото име на днешното село Драгойново, Първомайско, където е роден Ангел войвода - бел. авт.
КАЛЕНДАР ОТ 1875
Ангел стара майчица си няма,
и деца си няма, и жена,
има мъка - тя е мъка няма:
как се
съхранява
светлина
в робска, допотопна орисия,
та поне кандило да жуми,
та поне хорото да се вие
и надеждицата
да ръми…
Вече знаем как във планините
си отиде - като горски цар
и защо го включи сред светците
Ботев
в своя стенен
календар.
СЪН
Свих юмруци. Въздъхнах без шум.
И сънят ми внезапно прекъсна.
Той пристигаше… Страшният Крум.
И ще падат
главите
от кръста.
Във леглото изправих се, без
да разбирам небесната казън.
Но бе всеки мерзавец с адрес
и позорът му
беше
доказан.
Идва Крум и глави ще летят -
на авари, ромеи и наши,
даже тази камара от плът
лешоядите
да изплаши.
И разбра колко много боли
всеки алчен пигмей при разплата.
Но не мога да кажа дали
моят сън
продължи
и нататък…
БЪЛГАРКА
Тя вярва в близките си хора.
Работи честно. И пести.
Познава силния си корен,
скрит в правилните й черти.
Но ако с чер повой повиван
животът й е, в пепелта
ще търси въгленчето живо,
за да се върне от смъртта.
А счупим ли се ние някак,
отново ще ни залепи -
тя знае как да гони мрака,
на нея всичко се крепи.
И ще спечели пак войната,
ако мъжът й е зает,
за къщицата своя златна
със двете й липи отпред.
ОТПЪТУВАНЕ
Нямам си очи - да те съзра.
Нямам си нозе - да те изпратя.
Чакам само сетната зора,
за да помълча
като с приятел.
Родния си дом напускаш ти,
но дано кръвта ти не изстине.
Утре сутринта ще изскрипти
пътната врата -
и към чужбина…
Виждам колко тука ти тежи.
Щеше ли обаче, дъще златна,
българинът Йово Балканджи
да те изпроводи
до вратата?
***
Земице на бащите ни, къде
децата ти пътуват - за прислуга?
Знам, българинът че е победен
в последната война.
И в доста други.
Но все се е изправял някой ден,
дори и със нашийника на роба.
И е надмогвал планини от тлен.
Сега ще се изправи ли
от гроба?
***
Песента игрива и старинна
още взема някому ума:
свети на небето месечина,
а на двора -
българска мома.
В облака на друга, нова ера
и луната се прикри сама:
пръскат мрак червените фенери,
зад стъклото -
българска мома.
СТАРИЯТ УЧИТЕЛ
- Не може връзка с вас да се направи,
щом нямате дори и джиесем -
банкерката присви уста лукаво,
докато се мажеше
със крем.
Тя беше простоватичка метреса,
не знаеше, че той отдавна с чест
бе паметта за древността пренесъл
без телефон
до жалкото ни днес.
ОТНОВО ЗА ЙЕТИ
Сам се криел уж из пещерите,
уж не ни помахвал и с ръка,
уж враждебен бил и невъзпитан,
но си мисля,
че не е така.
Сплита конски гриви неуморно,
клоните кръстосва в пустошта -
дава знаци, та да могат хората
да съзрат
в контакта ни
врата.
Борим се със нокти и със лакти,
тъпчем се в борбата си за власт,
но отричаме това, тъй както
ближния
не виждаме
пред нас.
***
Бушуват в нас петте ни сетива
и рано ни улавят в свойте клещи.
Желаех все това и онова.
И ненаситно исках
още нещо.
Добре, че Бог не ме наказа строго -
не ме уби бокалът с бучиниш.
Че казано е: ако искаш много,
ще трябва много
и да заплатиш.
***
Гностици - еретици с лик лъстив
отровиха немалко водоеми.
Изгоних ги от моя свят. И жив
със вярата си
в Бога
ще поема
натам, към разпрострения атлас,
където неотровена водата
на истината блика с бистър глас
за мен
и непреклонните ми
братя…
БРАТ
Пазя те от лошите очи.
Да не те вградят във мост и къща.
Като в турско, да не проличи,
на насилниците твои
връщам.
Зърното от плявата деля.
Вардя те от сенки на потери.
Слагам знаци по била, поля -
своите така
да те намерят.
Не очаквам никаква отплата -
пътят ми е предопределен.
Но когато тръгна за оттатък,
се надявам
да опазиш мен.
ЧЕТИРИСТИШИЕ
Спомни си
колко много от народа
положиха за всички нас глава…
От своя дълг пред тях не си свободен.
Но всъщност
свободата
е в това.
ОРДЕН ЗА ХРАБРОСТ
Татко бе го получил
след Дравския бой.
И огледал дома ни
като през лупа,
само него крадецът задигна -
разбирал е той:
всичко друго
с пари
ще си купи.
***
Сбогували се с тленната си плът,
отлитат чистите на върволици,
а тука, недокоснати от смърт
и болести,
плодят се
подлеците,
че вече е светът все по-окаян…
Как да тълкувам този факт, не знам.
Поне ще бъдем сигурни накрая,
че има кой
да ни посрещне
там.
КЪМ ВЪРХА
Голямото изкачване започва!
Започва днес голямото изкачване!
Колоната ни към безкрая сочи,
към слънцето
ни предстои
да крачим…
На всички медии е разгласено
за похода ни към върха висок,
а непреклонното ни намерение
да победим
ни удря
като ток.
На гръб са раниците, ярко грее
лъчиста вяра в погледа ни мек.
Творим историята, а във нея
личи
неустрашимият
човек.
Но нещо се обърка… Плъзват спорове,
кавги избухват, спъна ни хендек.
…Ще трябва всичко да отложим, хора,
за друга седмица,
година,
век.
УКАЗ
Нека знае целият народ:
стига демагогия и пози.
Трябва да приложим нов подход
за общодържавната
ерозия.
Срещу Рус ще тръгнем - за победа,
даже пак да ни очаква драма.
Кръстовете ще изхвърлим вредом.
А мъжете ще превърнем
в дами.
Населението на земята
да се съкрати - решен е факт.
И със смъртоносни препарати
ще ви тъпчем вече
до откат.
Всички директиви на Елита
ще изпълним точно и във срок.
…Срещу ръжен може ли да рита
малкият,
дори да е висок?
ИСТОРИЯ С НОЖЧЕ
Казал полицейският агент
на детето:
- Чичовото, ти не се плаши.
Ножчето ми
е така наострено -
няма
да те заболи.
И му прерязал гърлото.
Защо
властта у нас
изтръгва безвъзвратно
нехаресалия й със нещо глас
и това събитие огромно
отвека
нарича
скромно
грижа за човека?
УТОЧНЕНИЕ
Плачете, музи!
Бе избит до крак
елитът на народа - безпощадно.
И в този кървав, безпросветен мрак,
се скъса
нишката
на Ариадна.
С една подробност,
от която пари:
те повечето бяха с дълъг стаж
най-обикновени измекяри
на Райха,
както днеска са
на САЩ.
ОБИКНОВЕН ФАШИЗЪМ
„Кажи, къде е четата, ахмак?”
Предаден беше. Гавриха се с него.
От бой го смазаха. Умря по мрак.
И нямаше ни химни,
ни елегии.
Остана си безимен като нас,
които валякът на капитала
премаза в историческия час
при отмяната
на флага ален.
С ГЛАВНИ БУКВИ
С главна буква думата родина
не написа в ни едно писмо.
Но към нея - светло и невинно -
чувството
го теглеше
само.
И сега видяното ни слисва:
грее върху барелефа чист
с главни букви целият изписан
краткият му
зрял
животопис.
РОДИНА
Потънала
във труд,
разединена…
Но пазиш своя код и досега:
ти птица си, макар осакатена,
понесла
шест
столетия
тъга.
РАВНОСМЕТКА
Тук няма Пер Лашез,
Уфици, Лувър,
Ескориал и Комеди Франсез.
Но все така продават и купуват
със стъкълца
останките от чест
и в блатото
потъваме полека,
топим се като в някой резерват -
низвергнат индианец е човекът
в руините
на българския свят.
***
И както чаках да се промени
държавата, животът ми изтече.
Наивен бях. Но в мен заесени.
Отдавна само
в Бога вярвам
вече.
И в теб, която пазиш като стража
най-хубавото в мен - да продължи…
Останахте ми вие. Но ще кажа:
достатъчно
за цял живот
лъжи.
ЗАПИСВАНЕ НА ДЕЛАТА
Какво ни чака Там не знаем,
но да ни бъде за компас:
не бива Господ поругаем -
Той не забравя
като нас.
И няма нужда от униние -
Бог вижда всичко, ще плати:
във Книгата с обков старинен
невидимо
перо
скрипти.
СМЪРТТА НА ВОЙНИКА
Повоювал сред дула и кал,
той се връщал в родното си село.
А снегът - голям и млад - валял.
Преспите невидимо
растели.
Спрял го вой - накъсан вълчи вой.
Глутница го заобиколила.
Сабята измъкнал, в тежък бой
сякъл ги, дори с последни
сили.
И нататък продължил в нощта,
но развръзката не предположил:
по оръжието му кръвта
замръзнала -
във неговата ножница.
Те до село връхлетели пак,
но сабята не можел да извади…
В същото поле стоя по мрак -
чакам идващите
снегопади.
РАДИОВРЪЗКА
„До центъра. Достигнахме целта.
Изглежда тук, че наши живи няма.
Избили ги - разбрахме - през нощта,
а днес изгарят
покриви от слама.
Обесени - на селския площад.
Деца, укрили се в развалините.
Офицер пленихме, запознат
с разположението
на войските.
Обстрелват ни - все още отдалече.
Приемам боя. А на моя син
предайте да се учи…” В тази вечер
колоните навлизаха
в Берлин.
ПРИЗИВ
В Донбас вървете, господа,
ненавистници на Русия!
Приижда черната вода -
завинаги
да ви покрие.
Ще разберете - с хляб и мед
дали ви чака там народът.
С тояги, шмайзери - напред
към истинската ви
природа.
И вероятно ураган
ще ви погълне - минометен,
а либералният ви стан
ще намалее
неусетно.
Вървете смело към Донбас,
единствено това е важно…
Но не въвличайте и нас
в безумието си
продажно!
ВОЕНЕН КАДЪР
Признавам си, че тази канонада
с внезапната си ярост ме обърка:
безсмислено, дивашки, кръвожадно
обстрелват църква.
Какъв ще бъде краят им, не питам.
Да си представя ясно вече мога
какво се случва с тварите, които
обстрелват Бога.
НЕВЕРНИЯТ
За Ненко Балдьовеца знаем всички,
но вторият предател се е скрил
в подмолите на нашето приличие
и оттам ни кима
през април
ведно с въстаналите си събратя.
А бил е чорбаджия. Но издал
оборищенци скришом на агата
и се стопил
в историята - бял…
Отгледа тя Бенковски в свойта пазва,
но и отгледа не една змия.
А вторият предател как се казва?
Едва ли е учудващо:
Тома.
***
Не съм го чел във том от прашен рафт,
не съм го чул в сурова пледоария:
свирепото чудовище - еснаф
е смъртната присъда на България.
Зъл, ограничен, трудолюбив,
пази той дебелата си кожа;
явен или скрит, безкрайно жив -
той е и до смъртното ни ложе.
Цар некоронован на пейзажа,
сред всеобща мъртва тишина,
той в нощта и Левски ще изкаже,
стига да е силен на деня.
Не търсете повече причините
за общобългарския ни разпад -
в корена на всяка драма, винаги
е еснафът - със приведен врат.
РАЗОЧАРОВАНИЕ
Какъв неутешителен финал:
отсечени глави, одрани кожи,
натрупани доспехи, цели в кал
и мечове върху
протрито ложе.
Това не са трофеи, а позор.
Килер, а не съкровищница царска.
Да си вървим от този мръсен двор -
не заслужаваме
венеца лавров.
С нелепата си показност врагът
ни предизвика към напразна битка.
… За купчините изгоряла плът
децата ни дано
да не разпитват.
ТЕМА
Като в миг изпречил ни се камък
пред кола летяща в своя път,
сблъсъкът със нея може само
да ни доведе
до ранна смърт.
Ще ви каже честно по въпроса
всеки, който я е осъзнал:
простотията е смъртоносна
и е по-опасна
от напалм.
За един живот не я обхванах,
но отлично съм разбрал до днес:
по-бездънна е от океана,
по-огромна е
от Еверест.
АЙФЕЛОВА КУЛА
Не я харесваше
и Мопасан.
„Отблизо е ужасна” - писа Геров.
Но се диви световният миманс
на всеки урод,
рожба на химера.
ПАСТИР
Мълчал съм цял живот и нямам думи
да изразя каквото ми тежи.
Ще ме помисли някой за безумен,
а бяха лудост
царските лъжи -
Нимрод твърдеше, че ще стига Бога,
но тайно прокопаваше тунел
под кулата, към демонския огън -
това бе всъщност
скритата му цел.
Да стигне нищо не успя - прилича
на пущинак порутеният храм,
но пороците разноезични
изпод земята
плъзнаха насам…
…Ще трябва да живея - обикалям
със стадото си гладно склон след склон
и дълго гледам хълмовете кални,
в които се превърна
Вавилон.
СКОК ОТВИСОКО
Живял човек,
а ето, че го няма.
Върху асфалта се е изпарил.
Останал е петно едничко само.
Щом си видял една от всички драми,
и тук,
и в Хирошима
ти си бил.
ПРОПУСК
А можело е и да се обадим,
а можело е да го навестим…
Годините отлитат, някой страда,
смъртта връхлита
в час непредвидим.
Но тя, уви, не ни очовечава,
тя отзвучава в паметта съвсем…
И как от гузната ни съвест става
лира за възвишен
реквием?
КНИГИ
За книгите, които получавам
скоро ще ми трябва втори дом.
Не трябва нищо да ги застрашава -
пожари,
наводнения
и взлом.
Когато се разтворя сред природата,
за бъдещето им не ме е страх:
на село книги не чете народът,
но ще пируват
сиви твари
с тях.
КЪМ СЕБЕ СИ
Кой ще те запомни, ми кажи.
Кой в този хаос луд ще те запомни.
Освободен, духът ти ще кръжи
в полетата отвъдни
и огромни.
Кой ще чете? Дивакът не чете.
Еснафът не чете. Чете Тъгата.
И Вярата, когато дорасте
до зрънцето синапено
в земята.
МЕЛОДИИ
Гледат ми се клинове безчетни
как напускат топлия ни юг.
Слушат ми се жерави в небето -
жерави,
каквито няма тук.
Вниквах във какви ли не съвети,
но не свикнах със реалността:
дързък лай на неуморни псета,
квакане
в дълбоките блата.
ПЛАЧ ЗА ЕСЕНИН
Дадено ни е това: за миг
да погалим малките си братя
и със закъснял, сподавен вик
да ни скрие
с плаща си
земята.
Но дори в отвъдното за нас
пак ще се разлиства трепетлика
и с нечуван от ухото глас
неродените
за път
ще вика…
ГРАДЪТ
Погребан град в пустинята лежи,
за кратко се открива - на малцина.
А ти, щом виждал си го, разкажи
на водопада
и небето синьо,
ала на хората - недей, че те
ще осквернят укритата му слава.
Човекът само с Тайната расте,
докато пред нея
се смалява…
***
Преди да ахнеш -
влита той, незрим,
стихът и завладява те омая.
Но крехък този миг е като дим
и като зайче слънчево
нетраен.
Завърта се, лети -
дервиш безумен,
дъха ти спира от световъртеж…
А ти ще трябва траен мост от думи
от краткия му танц
да създадеш.
ДОМ
Това е сън… Обхождам всички стаи
на родната ми къща в Първомай.
И този тъжен поход е безкраен,
макар че и сънят ми
има край.
Аз всеки сантиментър тука помня -
свещта на паметта гори без шум.
И залезите - златни и огромни -
ще си припомня
даже и наум.
Но не зависи всичко тук от нас -
продадох я. И в светлината бледа
пак къщата, в предзалезния час
дали ще се завърна,
още гледа.
***
Простих на всички -
кой прости на мен?
Металният капан за шанс повторен
ме хвана в плен от първия ми ден -
отне дома ми,
сряза моя корен…
В земята
на единствения шанс,
за който си завързан доживотно,
е лудост поетическият транс,
а делникът -
обречен да е котва…
***
В скръбните пространства на небето,
в гробищния мълчалив покой
споменът ще бъде, общо взето,
за един
несъстоял се
бой.
Само притча е скалата лобна,
емигрира родната страна.
Но растат полетата ни гробни
като при
загубена
война.
НАСТРОЕНИЕ
Мълком от дълбокото струи
вярата ми като извор свежа,
че доброто ще се утрои,
въпреки продажници
невежи.
И ще бъде цветен сън без край
този наш живот невероятен…
Но твърдят, че сънищата май
всичко ни показвали
обратно.
УВЕРЕНОСТ
Въпреки че като овце ни стрижат
и убиват - все едно къде,
невидимото войнство има грижа
за неправдите
да въздаде.
То наглед съвсем не съществува,
но злините все така брои
и от мрака тихо ще изплува
с най-непредвидимите
черти…
***
Светът, към чужда болка безразличен
прибързано отсъжда всеки път.
Бих молил Бога само за едничко:
да ме повика
с Прошката на съд.
А вярвам, че молитвите ни горе
се чуват и при сключена уста.
Но как със Бога трябва да говорим?
Като с баща.
***
Може да ни свари неподготвени
сетният ни ден във утринта
и невярна болест като котва
да заключи
нашите уста,
затова навреме и полека
общия си път да извървим
и да кажем всичко на човека,
който и отвъд
ще е любим…
***
От къщи до един парцел
е разстоянието кратко.
Вървя. И своето съм взел,
готов за старт към необята.
Но няма с мен да отпътува
отвъд познатата стена
погнусата, че съществувах
в предала себе си страна.
А ще си взема за оттатък
Отечеството, скрито в мен,
за да ми свети във земята,
върху която съм роден.
РАВНОВЕСИЕ
Като посвещение на събрат,
оказал се по-късно недостоен,
снегът тежи и мокри в този град,
препъва ме -
досаден,
стар разбойник.
Но постепенно, с утроена сила
снегът връхлита в профил и анфас -
за други пък, на мене посветили,
може
недостоен
да съм аз.
ОТДАЛЕЧАВАНЕ
Претегляй думите, човече -
не знаеш кой е свой, кой - враг.
Приятелството стана вече
към дело юдино
антракт.
Дори невинната въздишка
интригата ще размножи
и дълго черната й нишка
след теб прикрито
ще кръжи.
Не чакай никаква пощада
най-вече от съратник свой,
за твоите успехи - радост,
признание - в спечелен
бой.
Открий чешмичка и полека
в зората се отдалечи -
целебна е водата мека,
дори от нея
да горчи.
***
Кипарисът. Дворчето. Чешмата.
И лъвът, във барелеф отлят.
Много форми има свободата
в този уж еднообразен свят.
Край затънтен, казвате. Едва ли.
Ех, прованс, процеждате. Не знам
другаде гората като зала
да ви приютява в своя храм.
И не знам къде във танц пчелите
могат тъй приспивно да жужат,
а в простора гълъби да литват -
по-далеч от котешкия съд…
ХВОЙНА
Падне ли над Рупчос едър сняг
и отвсякъде ни заобгръща,
иска ми се с Марко Марков пак
да отидем
в лятната му къща.
Този дом докрая ще ме слисва,
пълен с книги и със светлина -
всичко онова, което липсва
на съсипаната ни
страна.
СНИМКА
На нея съм усмихнат и брадат,
на някого развивам своя теза,
но в мен побран е друг, отделен свят,
а той тук липсва -
няма ги онези,
които се раздадоха до сричка,
за да ме има и да бъда жив…
Всъщност те на снимката са всички,
но в небесния й
негатив.
***
Трепти зелено клонче в мен,
а вън бушува снеговеят.
Загадка, символ въплътен,
изпратен ми
да оцелея.
Навред се стелят пепелища
в обърканите ни души,
но него никога и нищо
не може
да го разруши.
Ще се прелее в друга твар
и ще поеме с нетърпение
отново в кръговрата стар -
за тайното си
продължение.
***
Обитава място недостъпно -
уж е на земята, а не е,
разпилява облаци напъпили
и препуска с лунните коне.
Водопадно смее се на воля
със коси от слънчев ореол,
с босите крачета шляпа в хола,
даже въобще да няма хол.
На петички врътва се и хуква,
за да може пак на сутринта
да изпише буква подир буква
цялата надежда на света.
***
Само мълчаливо работи -
всичко ще си дойде най-накрая:
даже разкривените черти
на омразата
ще засияят.
Само упорито работи
и не се оглеждай за успеха:
и земята, щом запролети,
сменя
излинялата си дреха.
***
Въздъхваш ти - не съм заспал
и тази нощ, и пак съм писал…
Но няма поводи за жал -
в труда ми има
таен смисъл
и във спокойните очи
ще видим как расте безшумно,
а бъдното ще различи
непроизнесените
думи…
НА ЖЕНА МИ
Кой ли ще ме чака на перона,
щом пристигне моят влак отвъд?
Мама. Татко. Цезар с лай ще гони
пеперуди,
както всеки път.
Теб не ще открия и несвързано,
с радост ще си кажа в онзи ден,
че сега поне не си избързала
всичко да направиш
вместо мен.
ПОМИЛВАН
Объркан от пътеките клонати,
от свлачища внезапни оцелял,
замаян, се облегна на скалата -
там, долу,
зееше
въртоп от кал.
Пред мамещата паст на тъмнината
той се обърна и пое назад -
за него Бог бе заплатил цената
във този
и във следващия
свят.
***
Пробива стъбълцето през калта,
със ярост благородна то пробива…
Наоколо - унила пустота;
занемарена,
задушена нива.
И кой ще види порива му тук,
съпротивата му упорита?
Защо расте - известно е на Друг.
Човек е
твърде малък,
за да пита.
***
Не ни оставяй, Господи, на вълците,
които бродят в пустите градини.
И пак е зима, и сиракът хълца
пред непостижимата витрина.
Лъжа и робство тук са у дома си,
проблясналата в тишина идея
потъва в улея на мътни страсти
и няма как в дела да се прелее.
На вълците не ни оставяй, Боже,
макар че те на глутници се скитат -
невидими или в човешки кожи,
а срокът ни е кратък - за излитане…
***
Бих искал
да предам
в добри ръце
щафетата на мойта съпротива.
И нека има собствено лице
роденото
на листа
и статива;
да издържи
дори и удар с чук
създаденото с много мъки име;
да не тъжи вървящият след плуг,
че слепотата
към труда му тук
като троскот е
неизтребима…
ЗАРЪКА
Щом ни повика Божи пръст
за изпитание в живота,
нарами всеки своя кръст
към мъничката си голгота.
Но въпреки провали в бездни,
а спря ни бездна не една,
към вас не сме били нечестни
в проточилата се война.
А беше тя за род и племе
и други простички неща,
които подлото ни време
немилостиво зачерта.
И утре всяка пошла власт
напълно ще ни премълчава.
Но отмъщавайте за нас,
тъй както воин отмъщава.
РАЗДЯЛА
Би било добре, ако с надежда
във стиха ни с вас се разделим.
Във деня, щом има малко нежност,
значи всеки ще е
по-търпим.
И ще бъде с другите по-честен,
по-спокоен, силен, овладян.
Даже планините ще премества,
ако го прекръсти
детска длан.
