БЯЛА ПТИЦА
Из „Граници” (1977)
БЯЛА ПТИЦА
Бяла птица запява в сърцето ти.
Виж, край пътя расте резеда.
Ти си млад, а над тебе пак свети
и една искрометна звезда.
Подкрепи тази песен с ръцете си.
Дай й думи и дай й крила.
Ти си млад. Тоя свят е в очите ти.
Имаш време за подвиг сега.
Направи в пролетта си откритие
под априлската бистра дъга.
Превърни свойто лято във житница.
Провери песента - докажи,
че от твоите длани излитнала,
над земята ни днес тя кръжи.
Нека светят над руда и книга
озарени от мисъл чела.
Младостта си във песен достигай.
Дай й думи и дай й крила.
ГЛУХАРЧЕ
Между тревите, които нагарчат,
свило се в пухкаво бяло кълбо,
светеше мило, наивно глухарче
като въздишка от кратка любов.
Аз се опитах да го докосна.
То се уплаши и в миг отлетя.
А на моравата в утрото росно
спяха все още пчели до цветя.
Само тревите горчиви и сочни,
просто нарочно събудени в здрач -
скочиха с копия тънко наточени,
сякаш помислиха, че съм косач.
Беше ми смешно и тъжно, макар че
бях си намислил да бъда суров…
Мило глухарче, наивно глухарче -
ти си въздишка от мойта любов.
ПРОСЪНИЦА
Виж, в твоя двор зелен,
догдето спеше -
сега цъфти за мен
една череша.
От нея влюбен кос
ми праща вести.
И песен като гост -
здравей, невесто.
Защото ти си сняг,
а той е днешен.
Виж, вън, пред твоя праг
цъфти череша.
ЛАСКА
Сред есенното равноденствие остана
една обидена планинска птица.
Море от обич, звук и пяна
по пясъка сега изтичат.
Ти не прекрачи прага, не прекрачи
зад мисълта, която гоня…
Остана там, остана в здрача
като античен зов, като икона.
Сега огромен стон ломи скалите,
река с крило шептят молитва.
А аз и ти стоим разбити,
и птицата ни не излита.
Ах, зимен кон, по-бял от пяна,
там вместо мен стои на пясъка.
Сред есенното равноденствие остана
най-живата ми ласка.
ЛУННАТА ПЪТЕКА
Днес си спомних Бургас -
ти и аз…
А на шумния плаж
върху пясъка черен от нефт -
моят син, твоят син
съзерцаваше черна черупка от мида.
Той намери кураж
да погали с ръка
оня розов седеф,
за да стане така -
както казват -
ръката да пипне, окото да види.
Тоя мил малчуган /беше малък тогаз/ -
беше просто на „четли години”.
О, в Бургас, край Бургас
мойта сетна семейна неделя премина!
Бях забравил, но днес -
непонятно защо -
си припомням за всичко подробно.
И признавам сега - тъжна чест,
късна чест
аз ти правя, че ти не напомняше облак!
Колко слънце бе там!
Колко въздух и слънце!…
Но и двамата знаехме вече -
тоя мил, тоя гол, тоя малък Адам
между нас е обречен.
Да, обречен да зъзне от студ.
Да е сам между нас -
ти и аз -
като южен и северен полюс.
Той бе седнал във топлия скут
на голямата суша,
той бе седнал послушен
и си нямаше даже спасителен пояс.
Може би затова днес си спомням Бургас,
ти и аз…
А синът - аргонавт -
ученик в пети клас
те разпитва сега за моряшкия възел.
Обясни му / а той нека сам разбере /
в туй море
от къде е голямата кипнала пяна.
Ти така му кажи -
просто някой пере -
това Черно море е наречено черно
наверно
от много чернилка
и мъка, във него изпрана.
И това му кажи -
има много лъжи.
Ето там, сред морето,
примамливо свети
пътеката лунна.
Но дордето е жив,
за да бъде щастлив
нека търси по сушата златното руно.
И да вярва в мъже - има силни мъже,
дето тръгват и в буря
под гларусов крясък.
А моряшкия възел се прави с въже -
просто, яко въже -
не с връвчица от пясък.
АЛИ БАБА
Сезам, отвори се!
Сезам, отвори се!
Изричам с повеля, повтарям с молба.
Но аз като тебе не съм бил орисан.
Аз имам по-друга съдба.
Али Баба, Али Баба,
ние със тебе сме двойници.
Нас ни е свързала обща борба
срещу ония разбойници.
Но аз като тебе не съм бил орисан.
И трябва да викам отново -
сърце, отвори се,
сърце, отвори се! -
за да открия съкровище.
