Веселинa Бaшовa

Трудноподвижна е баба Пенка. Наша съседка е .Отказала се е да вади камъчета от мечтите си. Изгрее ли слънцето, заема се да чисти дома си. Докрай усилва звука на телевизора. Викам я да пием чай на оградата. Не чува. Чак следобяд идва и хапваме кекс.

“Така е по- сладко. Студеното кафе изглажда бръчки.” А бръчки, колкото щеш.

Коридор след коридор по лицето й.

Питам я защо толкова чисти, защо не ме извика да й помогна. Тя мълчи.

На два етажа й е къщата.

Три кибритени стаи долу и горе.

Започнала от покрива.

Под покрив разбирайте една тераска точно под звездите. И там открила кашон със спомени.

Не е чула, че я викам.

В младините си баба Пенка е била мома за чудо и приказ. Обичала да носи цветни дрехи, които сама шиела. Избирала най-скъпите платове и конци. От баба си взимала игли. С различни ушенца нанизвала ден след ден.

Гледаме снимките. Обича да разлиства сънища. Черно-бели са. Не личат цветовете на дрехите, но кройките са красиви. Мечтата й била да стане моден дизайнер. Не успяла да я осъществи. Цял живот работила като акушерка. От всяка своя заплата заделяла десятък за Църквата. Не искала да краде от Господа.

Докторът я харесал и създали семейство.

Имат и деца, но са хванали пътя си по широкия свят.

Сега е без будилници.

Баба Пенка криеше белите си кичури оредяла коса под цветна забрадка. Няма и помен от красивото момиче с руси къдрици, спускащи се на вълни по раменете.

Очите й са малки, зеленикави. Жабчета подскачат в гърдите й, докато говори.

Почти глуха е.

Рядко правя труд да задавам въпроси. Слушам и записвам всичко с диктофон.

В кафето няма захар.

Тичам да взема. Веднага се връщам.

В далечината заснежени борови гори. А поляните, пожълтели от рапица.

Коминчето й дими.

Не я питам за печката.

Чувала съм много пъти да казва, че “дрехите изтъняват, късат се, тялото се прегърбва и зъзне под тежестта на годините”.

Избеляват нощите от многократното плавене.

Звезда след звезда.

Стотици чифтове обувки и всичките скъсани.

Разхождала се боса по Млечния път. Предупредих я да внимава с таралежите.

Кой й даде акъл да става акушерка?

“Спасили сме с дедото няколко стотин бебета. Все с бели престилки. Минало е много време от първото чудо, проплакало в сърцето ми. Прииждаха на тълпи благословения.

Все с цветни тоалети ги сънувам спомените.

Внучките, две сестрички, направиха в столицата модна агенция.

Дадох им бабините игли, с различните ушенца. Така, чедо, по-леко се нижат дните.”

Гледаме снимките. Цветни са. И кройките красиви. Мечтите се сбъдват на косъм от последните й залези. Красиви момичета са нейните внучки. Руси къдрици се спускат на вълни по раменете им. Сами шият и представят моделите си. Известни са в целия свят.

Талантливи.

Птици на ята летят в широкото небе. Взираме се във въздушните им коридори. Диктофонът е уловил звука от размаха на нечии криле.

Дълъг е разговорът със старата съседка. Забравих млякото на котлона.

Загаря на дъното всяка мъглявина.

Идват новите утрини с тъжни вълнения.

Докрай усилвам звука на телевизора и започвам да чистя терасата под звездите.