Румен Стоянов

ОСКЪДНО ЗА ПРОСВЕТИТЕЛСТВОТО

Прочетох „Акатист на свещеномъченик Климент Рилски”, превод от църковнославянски иконом Йоан Карамихалев. Срещнах думи, които не познавах или рехавата ми памет е изтървала, няма значение, важното е, че изпитах усладата:

достославен
всехвален
свещеномъченик
богоносен
законоучредител
богомъдър
всеблажен
боговестник
всечестен
боговерен
посрамител
богопротивен.

В едва 35 страници, наистина рядко обогатяващ ме по брой добив. С изключение на последните две, всички те принадлежат към ония, които с благодарност наричам просветителни. Защото излъчват светлина, и то не за очите, а за душата, която е по-важна от очите, без тях пак ще живееш, макар, Боже опази, трудно, ала без душа няма да те има в отсамието. Разбира се, горните примери съвсем не изчерпват словата просветителни, те са хиляди, ето ги още в акатиста:

благоверен
праведен
благодатен
светител
благочестив
заря
блажен
възсиял
светлина
благодат
псаломски
сияейки
просветител
възгласям
благодатен
умилен
дивен
благовестя
постниче
селения
благочестие
угодниче
съсъд
доброплоден
благовестниче
облажавайки
мощи.

Просветителните думи са буквосъчетани изкази на богосданната милост, осеняваща моя смиреност да чета православна книжнина. Впрочем те са ми потребни също и затова, че тяхната съвкупност ми предоставя красив, обнадеждаващ отдих сред наглия потоп с готовляци/дошляци/навляци/излишници/чуждици, мърсящи езика нам насущний.

——————————

СЛОВА ДВЕ

Къде ли не съзирам, едно през друго, потвърждения за огромните богатство, смислово-изказовата отсененост на езика нам насущний. Ето поредното: истински, но тоже истинен. Каква е разликата, има ли я? Речникът окачествява истинен с остар. Но днес е дума, отредена само, единстено, изключително за православния „Символ верую”, там стои непоклатимото Бог истинен от Бог истинен, никого другиго не удостояваме с нея, Бог истински от Бог истински звучи неубедително, постно, недостойно за Всевишния, Всетвореца, Вседържителя. Бог истинен изразява преконение, ала както множество други слова, и учудващите изтънчености на родната ни реч омайна, сладка. Нека с дъщерно-синовна благодарност ги усещаме, ценим, съхраняваме, ползваме и развиваме.

——————————

ЕХА/УХА

Междуметия, отдавна, добре познати, но и тънко отсенени, за обдарения с обич, усет към езика нам насущний: в дадено смислообкръжение* подхожда еха, в друго уха. Разграничението бързо чезне, тъй като двете думи са върло низвергвани от употреба с готовляка навляк уау и вече комай ни ехаме, ни ухаме, ибо възторжено гушнахме задокеанеца. Случаят неопровержимо онагледява стръвния напън към англозаблатяването на родната ни реч омайна, сладка: послепяхме, та възневидяхме своето, жертвеготовно възлюбихме иноземното.

В Софийския университет „Свети Климент Охридски” действа малък ресторант, гдето може да хапнеш вкусно и евтинко. Всяка маса е обзаведена с четири правоъгълни хартиени подложки. На тях с едри букви са изписани петнадесетина слова от порядъка на добре дошъл, чай; културно обслужване, само че изцяло приложено с всемогъщия английски, ни едно слово българско, за него циба, къш. Извод с наука, извинявай, поука: в туй висше училище, най-важното сред у нас подобните, очакваеми крепост, храм на българщината, удостоен с куп филологии, явно и крещящо даден е ресторантски превес на английския.

Не издребнявам, заболя ме: в СУ бях преподавал, с прекъсания ради служебни отсъстия по чужбини, петдесет години (1969 - 2019), напуснах по мое желание, да си дописвам неща, оставих към задната дата седем курса за португалисти, испанисти. Щом под светото име на Климент Охридски се прекалява с чуждоугодничене и низкопоклонство, какво да очакваме другаде, най-вече из осведомителни/осмърдителни средства? Напом/нянка: учебно заведение предоставя знания, ала и всячески възпитава, защо, Божке мили, тук английски, внушаващ, че сме българи по паспорт, а по съзнание англовъзхваляващи? Защо най-доброволно себе си превръщаме в англоезични/ци? Какво, освен себеунижение печелим?

Не помня от къде снабден бях с разделител, бележещ страници в книги, на него се чете: „Регионална библиотека „Захарий Стоянов”; Стара Загора, бул. Руски 46; Четенето е удоволствие!; @ Your library; @ Вашата библиотека. Правят впечатление две неща.

Библиотеката е регионална. Какво ще рече това? Управленска единица регион нямаме, имаме окръг, област. Щом е тъй, защо библиотеката не е окръжна, областна? Защото демократясвайки, раболепни управленци, политици наумясаха да засвидетелстваме коленопреклонно угодничене спрямо новоогрелия ни Запад и то б/е извършено маймунясвайки, себеунизително, себеомерзително, себерушително. Което пък обяснява причината Yourlibrary да бъде курдисано отгоре, над Вашата библиотека: да е ясно кое къде, какво е по значимост, кирилицата да си знае гьола, някакви си тукашняшки писмени белези. Разделителя изхвърлих.

Още по-всевидни в гуй печално поприще са две из многок/аналата телевизионна съвкупност, нарекли се Nova, България оn air: тоже опълчени хулно против българосъхранилата ни кирилица. България on air мигар е нагла, срамна, позорна буквена хермафродитка, вредоносна джендърясница, за срам на срамотите натрапчиво ратуваща за някакъв тюрлю гювеч, обезбългаряващ нашите словесност, душевност, мисловност, живец, същине, съкровение?

Виртуалът повдига двуделна и двуединна питанката: що за човеци са наименователите и защо Институт за български език, писателски сдружения, Съюз на българските журналисти оглушително мълчат, не им пука на дудука или?

Поне любезно, внимателнинко възраженийце няма никакво. Да не би пак да звучи безгласно горестният поплак „О, неразумний и юроде, поради что”? Ако бях цар, щях да призова да не гледаме тия полумъжки, полуженски тевек/анални предавания, уви, не съм. А примери като горните под път и над път, напредват леконого, улеснявани от равнодушието ни, държавно, обществено и лично.

*На полубългарски контекст.

——————————

НЕСКРОМНО ЗА СКРОМНОСТТА

Имах ли детска мечта? Коя ще да е била? Не я помня, ако въобще тя ме е вълнувала. Уверен съм в едно: аз не мога я назова, пък някои от ранна възраст искали да станат еди какво и са в състояние, порасли, да заявят постигнах моя детски блян или не. Аз нямам спомен за такъв копнеж, голям в малолетните ми очи.

Впрочем не мога обади тоже като гимназист какъв съм желал да стана. С днешните мои разбирания проумявам, че било ми е орисано да се оставям някак нещата с мене да се случват едва ли не от само себе си, без усърдни планировки, още по-никак тяхно ревностно изпълнение, някак долавял, чувствал съм, че не бива да мисля за далечно бъдеще, каквото е писано да ме споходи, то ще дойде неминуемо, не ми беше твърде грижа какво да предприема в живота, на къде да вървя.

Много по-късно разбрах Кой с безкрайната Си милост ме води по мен отредената, от Него, житейска пътека.

Отдавна приятели, познати думат, в лицето  или зад гърба, но даже и така пак стига до мен, че бил съм скромен. Гаче похвалата е недостатъчна, притурят много, даже пословично скромен. Не ме е срам да го приведа, защото не го никак смятам за моя заслуга, това качество не го броя за мое дело, защото, повтарям, не съм положил дори една прашинка усилийце да съм такъв.

Знам от къде ми идва скромността: наследих я, до нейде, от Мария Хайлазова, акушерка и мати моя, скромно обродила 3 000 деца. До нейде, защото в сравнение с нея съм направо суетен и тщеславен.

Не ми е приятно като чувам досежно скромността на моята особа: все едно хвалят ме за нещо, което не съм го сторил и знам отлично истината, ала никой не ме пита за нея и никого тя не интересува.

Не че съм против скромността, просто не се към нея стремя, тя ми е изначално дадена, още преди да съм пръкнат в мира сего, без мое ща или не ща, все едно да изпитвам гордост, загдето имам две ръце, два крака и прочие телесни присъщности.

Не се към скромност домогвам, друго качество, ней подобно, ала несравнимо превъзхождащо я, ще ми се да придобия: смирение.

Оно за православието е ценна добродетел и трябва сам у теб да я развиваш, укрепваш, тя не бива предоставена готовеничка готова, плод е на лични, съзнателни, доброволни старания и то продължителни, трябва да минеш през куп размисли, че изпитания, за да се въздигнеш, утвърдиш в смиреността, нужно е да преодолееш твои отрицателни черти от порядъка на избухливост, нетърпение, сприхавост, гняв, невъздържаност, докачливост, високомерие, себелюбство и тям подобни, а това ще каже и рече да надмогнеш в голяма степен себе си, че да постигнеш, с Божията благословия, смирение.

Може би защото нямах детска мечта (пожарникар, космонавт, футболист, рокаджийски певец…), сега имам старешка мечта: смирение. Но да бъде, както за всичко, волята Господня.

Помилуй мя, Боже, по безкрайната Си милост и ме благослови, раб Твой, да съм смирен, ибо не съм достоен да бъда смиреномъдър.