Йоан Нечев

Другарят Тишо Перото изсипа последната захар в кафето си и се намръщи. Предпочиташе да го пие сладко, но с половин лъжичка захар едва ли щеше да го огрее. Той си намаза една препечена филийка с маргарин и я поръси с шарена сол. Сол поне имаше. За разлика от хляб. В разкъсаната опаковка бяха останали две-три филии…

- Какво нещо е животът! - помисли си горчиво писателят. - Пълен е с простащина и недоимък. Как да пиша гениално, като живея провинциално?

- Тихомире! - обади се жена му от кухнята. - Давал ли си нещо на кучето?

- Не съм - изръмжа той. - Хвърли му нещо!

- Ами, като няма?

- Тогава просто ме остави на мира! - промърмори той. - Трябва да завърша романа си. Напоследък все отлагам…

- А кой ще купи хляб? - не мирясваше стопанката му.

- Ти да не си без крака? - намуси се Тишо.

Госпожа Флора Зелениковска моментално цъфна пред него. Гледаше го подозрително. Приличаше на мина, която се кани да избухне.

- Аз крака имам, ама пари нямам - каза тихо, но заплашително тя.

Нека поясним, че семейството на все още неоткрития за света гений се състоеше от четири зависими едно от друго същества - съпругата му, майка й, кучето Вивалди и самият писател. То обитаваше апартамент под наем на третия етаж на жилищна кооперация в един краен квартал на неголемия град Карлово. Средната възраст на семейната единица, включително кучето, беше малко под шейсет години. Самото то беше на дванадесет и това подмладяваше общия баланс.

Тишо Перото изпъшка и дръпна чекмеджето на бюрото си. На дъното му имаше разпилени стотинки. Той ги преброи и попита:

- Петдесет и шест стигат ли?

- Лева? - изненада се Флора.

- Стотинки - поправи я той.

Тя помръкна. Врътна се разярена и изчезна пак в кухнята.

Тишо се почеса по бялата брада и блъсна чекмеджето. Нямаше как да е по-зле. Пенсията му, от която той вземаше само една пета, защото му удържаха за взет кредит, не беше решение. Другата пенсия, на тъща му Иванка, отиваше за наема.  Токът и водата се плащаха от заплатата на жена му, която беше начална учителка. Както и останалите кредити. Но за беля, тя беше уволнена миналата седмица по взаимна принуда. Тоест, директорката й настояла да си подаде оставката, за да не я изгони дисциплинарно. И то защо? Защото си позволила да се разболее. Болничният й лист, подписан от трима доктори, бе обявен за невалиден. С други думи, за фалшив. На какво основание - Господ знае! Но явно въпросната директорка е била наясно, че семейството не може да си позволи съдебен процес. И така, госпожа учителката попадна в трудовата борса, където й предложиха да отиде да бере рози.

- Че защо да не отидем? - предложи госпожа Флора. - Това е едно благородно дело. Ще подкрепим една традиционна за града промишленост.

- Ти как си го представяш? - възрази седемдесетгодишният й съпруг. - Тия розови листа са по-леки от коприна. Я изкараш пет лева на ден, я не!

- Казах, да отидем - поправи го половинката му. - Така ще изкараме десет лева. Кой ти ги дава?

Тишо Перото въздъхна. Последният му, седми роман, чакаше да бъде завършен. А вместо това, той щеше да се смеси с бодрата тълпа цигани в борбата за жълти стотинки. Трябва да кажем, че писателят, член на Съюза на българските писатели, не страдаше от скрупули. Нито се мислеше, че е нещо специално. Но никога не си бе представял, че вместо да пише, на тази възраст ще хукне в зори да бере рози, за да си купи хляб. Имаше издадени вече четири книги, включително и един роман, но той даже не бе представен като хората, благодарение на пандемията от ковид. Освен това, издаването на книгите му се дължеше на спонсори и два спечелени конкурса. Всички издателства, на които бе предложил творбите си, се направиха на ударени. Вероятно даже не си бяха направили труда да ги прочетат. Сега се издаваха предимно чуждестранни писатели с известно вече име. Ясно беше защо. Е, имаше и малко български, но за това трябваха връзки…

Тишо Перото отново въздъхна. Независимо от всичко, той продължаваше да пише, защото имаше какво да каже и вярваше в себе си. Все някой ден и на неговата улица щеше да изгрее слънце. Беше сигурен в това.

Изведнъж, за голямо свое учудване, се чу да казва:

- Е, добре, щом настояваш…

- Настоявам! - заяви госпожа Флора. - Защото иначе ще умрем от глад. Или кучето ще ни изяде един по един.

Писателят се замисли. Последното нещо което искаше да му се случи, беше да бъде изяден от собственото му куче.

В главата му незнайно откъде изникна изявлението на един от водещите на нашумялото телевизионно шоу „Като две капки вода” във връзка с изкуствения интелект. То гласеше:

„Даже изкуственият интелект не може да се мери с естествената ни простотия!”