Йоан Нечев

Лесно е да се създаде нещо. Няма значение дали то е безполезно, значимо или уникално. Всеки от нас създава стотици неща всеки ден. Друг е въпросът, че в повечето случай не го осъзнаваме. Причината е проста. Много по-лесно е да създадеш нещо, отколкото да не създадеш. И това е закодирано дълбоко генетично в нас. Ако спрем да създаваме неща само за един ден, видът ни просто ще изчезне от лицето на земята.

Това се въртеше в главата на философа по образование и селски овчар по стечение на обстоятелствата Менелай Драгостинов, на когото всички викаха Мине Умното.

- Ъ-р-р! - размаха той ръчно издяланата си гега с глава на Немейския лъв и подкара неголямото си стадо овце с два-три коча между тях към обедната сянка. Когато в главата му се появеше някоя подходяща за изследване тема, както се бе случило току-що, той обичаше да се изтегне на някое сенчесто място и да поработи, както сам се изразяваше.

Слънцето се бе закотвило на обичайното си място в центъра на небето и пръскаше жар и ослепителна светлина отгоре. Мине Умното побърза да вкара овцете под шарената сянка на група черници в близката бахча, подпря гръб на ствола на една от тях и протегна крака с наслада. За миг затвори очи и остави удоволствието да се разходи из цялото му тяло. Както винаги в подобни случаи той констатира, че по-щастлив човек от него няма на земята. Ако го попитаха защо, Умното веднага би отговорил, но тук просто нямаше кой да го попита. Само кучето , кръстено на древния му колега Сократ, го гледаше и внимаваше какво ще направи.

- Ето, - рече си Мине - и Сократ очаква да направя нещо. Никой не те гледа така, ако очаква да направиш нищо. Изобщо нищото е много загадъчно нещо. В международен план то вероятно означава мир, но и мирът е нещо, даже много неща. Следователно нищото е нещо, което не може да съществува в международен план. А в междуселски? Защо не взема да проведа една анкета, пък каквото стане… - реши накрая той и задряма, тоест направи онова нещо, което кучето очакваше да направи.

Вечерта най-после донесе прохлада на изтормозеното село Любеново, разположено в по-равната част на и без това равната Хасковска околия. Настъпило бе най-хубавото време от деня. Овцете бавно се точеха към селото, а Сократ тичаше около тях и ги подбираше, като полайваше философски. Турил гегата на врата си и увесил ръце на нея, зад тях крачеше небрежно Мине Умното. Тъй като преди една седмица беше отказал цигарите, сега той дъвчеше една тревичка.

Стадото свърна покрай една проскубана горичка и излезе на големия кър, засят открай докрай с дини, или както им викаха тук - любеници. Край тях, подпрян на вярната си пушка от Балканската война, стърчеше дядо Ганчо, пазителят на това съкровище. В общината го водеха пъдар, но основната му работа беше да гледа любениците, които се бяха натъркаляли навсякъде, за да не ги окрадат циганите. Той се обърна и махна на Мине с ръка. Умното също му махна. Пътят му и без това минаваше наблизо, между два бостана.

- Ой, Миле! - викна дядо Ганчо. - К’во праиш?

Този прост въпрос затрудни много Умното, защото очевидният отговор беше, че не прави нищо. Но това рязко контрастираше с неговата теза, според която това е невъзможно.

- Мисля, бай Ганчо - извика той. - Ам’ ти?

- Заклал съм една любеница, ела да се разхладиш!

- Бива, бай Ганчо - отвърна Умното и след малко спря до пъдаря, който беше клекнал и разполовяваше една диня на две кърваво-червени половини. Минелай седна до него и остави гегата. Стадото се спря и се скупчи в очакване, а умният Сократ застана между него и стопанина си.

- Еха! - рече Мине и пое големия резен, който му подаде дядото, който между нас казано, не приличаше много на дядо. Но и Менелай не приличаше много на умен, така че карай да върви.

- Много сладки са дините това лято! - коментира Умното.

- Винаги са сладки - рече Ганчо. - Това са най-сладките дини по света и у нас.

Те довършиха резените и пъдарят започна да свива цигара.

- Абе, бай Ганчо - обади се Мине. - Искам да те питам нещо.

- Че, питай! - рече Ганчо и дръпна от тютюна. - К’во ти пречи?

- Въпросът ми е доста труден - предупреди го Умното.

- Да не ме питаш сега кое е първо - яйцето или кокошката? Вие, философите, все това се питате…

- Мани ги тия глупости! - рече Мине. - Искам да те попитам може ли да се прави НИЩО?

- Т`ва ли ти е въпроса? - изсумтя Ганчо и пафна с цигарото.  - Ега ти въпроса, да ти кажа аз! Тц, тц, тц…

- Видя ли? - рече Менелай. - Значи, разбираш дилемата?

- Не го знам т’ва последното, дето го каза, но според мене си, това не е никакъв въпрос.

- Защо? - изгледа го Мине.

- Защото и без него всичко е ясно.

- Така ли? - зяпна Умното. - И какво е ясно?

- Ти какво правиш сега? - отвърна му с въпрос дядо Ганчо и се усмихна хитро.

- Седя, гледам те, почивам си… - рече Менелай.

- Видя ли? Значи, не правиш нищо.

- Напротив, бай Ганчо, изброих ти три неща, които правя.

- На това правене ли му викаш?

- Ами, какво да е?

Дядо Танчо го изгледа, помълча и рече:

- Абе, разправят хората, че не си бил много наред с главата, ама не вярвах досега… Какво правене е това да седиш и да гледаш? Това си е едно голямо НИЩО!

- Е, благодаря, бай Ганчо! - рече Мине и стана. - Много хубава диня! Е, хайде…

Той продължи пътя си, като си мислеше за отговора на пъдаря. Както и да го погледнеше, последният не бе успял да вникне във въпроса. Как да му обясни, че нищото, за което го питаше, беше целта на хилядолетната практика на стотици хиляди йоги, практикуващи медитация в Индия и което се нарича нирвана. То бе онова НИЩО, от което почваше ВСИЧКО. Нищото, още преди Големия взрив, родил Вселената. Нищото, в което нямаше нищо и не значеше нищо, още преди да е имало нещо въобще…

Вечерта, в кръчмата Мине Умното отново потърси отговора на това, възможно ли е човек да не прави нищо. На масата бяха приятелят му от детинство Гошо Бейзадето, инженер химик по образование, понастоящем магазинер в селската бакалия, както и Мето Терсенето - ядрен физик, който си изкарваше хляба като начален учител в селското училище. На четвъртия стол се бе настанил бай Димо Кукувичката - собственик на единствената частна кравеферма, в която млекоотдаваха двайсетина мършави крави. Впрочем последният беше успял вече да се понакваси.

- Е, какво правихте днеска, юнаци? - попита бодро Кукувичката и хлъцна.

- Нищо - рече Терсенето. - То аслъ, тука какво ли може да правиш? Скъсах им ушите на моите калпазани, ама резултат никакъв! Абсолютно нищо!

- Внимавай какво говориш, Мето! - наостри уши Мине Умното. - Невъзможно е да се прави нищо. Това е доказано емпирично.

- Що бе, умник? - рече Бейзадето и гаврътна чашата си. - Само това ли измъти философската ти кратуна? Ти не беше ли по яйцата и кокошките?

- Той е по омлетите - ухили се Терсенето. - Най-обича омлет по философски…

- Е, какво му е невъзможното да правиш нищо? - обади се недоумяващо Кукувичката.

- Ти опитал ли си да не мислиш поне две минути? - попита вместо отговор Минелай.

Тримата му събеседници избухнаха в смях.

- Че, той….  -  едва успя да издума инженер-химика и завеждащ бакалията - през целия си живот не е мислил толкова…

- Кукувичката - поясни през смях Терсенето по най-физичен начин - гледа да не мисли, защото тогава атомите се блъскат в главата му и го сърби, ама няма как да се почеше…

- Що, бе? - допълни и самият кравар. - Вчера, например, цял ден за нищо не мислих, ама знаеш ли колко работа откарах? - и пак хлъцна.

Менелай, философът-овчар, ги изчака да се накикотят и рече:

- Като ви гледам, идва ми на ум известното „Дум спиро, сперо!”, защото вие май само дишате и съществувате.

- А ти какво искаш? Да не дишаме ли? - попита ядреният физик. - Да не мислим можем, но няма как да съществуваме, ако не я дишахме тая отрова…

- Защо отрова? - учуди се Кукувичката по най-кравешки начин.

- Защото това е най-силната отрова във Вселената, драги - рече химикът. - Само ние можем да си я дишаме…

- Дреме ми на сайдера! - декларира позицията си учителят на децата.

- Правилно! - подкрепи го началникът на кравите. - А, наздраве!

Така дискусията по този важен за философа въпрос приключи. С други думи - провали се с гръм и трясък. Всичко живо, освен нашия герой, твърдеше, че да се прави НИЩО е най-лесната работа на този свят. „О, темпора! О, морес!” мърмореше на връщане от селското заведение философът Менелай Драгостинов, като внимаваше да уцелва уличката. Той се добра до къщичката си и седна да си почине на пейката в двора. Почувства една влажна муцуна да се вре в скута му и се почувства по-добре.

- Кажи ми, Сократе, кажи ми, мъдрецо! - рече Мине Умното. - Какво е нищо?

- Джаф! - отвърна кучето.

- Браво! - съгласи се  Менелай. - Струва ми се, че това е единственият верен отговор на въпроса. От утре… ще го имам… предвид.

- Благодаря! - рече кучето и го близна по ухото.

Но философът не го чу. Той се опита да легне на пейката, но се изсули долу и заспа в лехата с чушките и репичките доволен, че беше разрешил още една философска дилема. Всъщност, истинският отговор на въпроса дойде на другата сутрин, когато той се събуди с пълен вакуум в главата и трябваше да събира и създава отново тялото си атом по атом, както преди милиарди години след Големия взрив по тия краища.