Димитър Васин

ТАЙНА

Горе на небето, долу на земята.
Пъргаво си тръгвам първи.
Или пък последен.
Винаги незабелязан.
Горе на небето, долу на земята.
Хвърлям стих да те настигне.
Топло на ръка ти нося.
Винаги незабелязан.
Горе на небето, долу на земята.
Дните си римувам - да те има.
Нощите ти осветявам.
Винаги незабелязан.
Горе на небето, долу на земята.
Минах по ръба на ножа - идвам.
Пазя светостта ти.
Винаги незабелязан.

ИКОНА

Сънят ми те извика много късно.
Дълбоко е в съня ми.
Измамата е истинска и скъпа.
Но красотата ти я има
и няма да излъже тръпката в бедрата ти,
гръдта ти няма да излъже,
че си заченала като Мария
и с Йосифа се радваш на Исуса.
От трусовете на съня ми
измамата е пълна и прегръща самотата ми.
Вратата е отворена и само теб те няма:
- да има и сънят ми, за да те извикам;
- да е дълбокото и да потънем в него;
- да е възможно и зачеването…
Обреченото винаги дочаква светлината..

ПОЗНАТО

Най-дългият път е до края познат на градчето,
до края на думата, дето пред хляба мълчах.
Въртя ме. Въртя я. Остатъка си ли дочетох,
че стъпвам на прага си плахо. До рамо от страх.
Дълбока е думата. Вечер дълбока ме среща.
Нощта е дълбока. Дълбока е и утринта.
В деня съм дълбоко. Кръвта ми потъва горещо.
За пътя си има какво да мълча и простя.
Не свършва пътека, която осъмва с човека.
С човека и утре, и след себе си ще продължи.
Във края познат на градчето сърцето ми взеха
и то се изпълни със обич и с малко лъжи.
Надскача ме вятър и вятър в главата ми влиза,
издига ме после - да падна на здрави нозе.
Небето да падне. Да дам и последната риза
на този, но който и бялото й понесе.
За думата да си открия и думата-рима,
която е жива и живо зад входа звучи.
Звучи във сърцето, то значи, че в обич ме има
преди да си тръгна последно със слепи очи.

***

Майски бръмбари, броени
от светулки!
Ние сме децата,
дето тичаме след тях.
Дето и по тъмно
светим.
А по светло дето
го разнасяме
Никой не ни казва,
че животът
не е само светлина.
Неродените умират
още с раждането си.
И живеят
с точно преброени
майски бръмбари…

***

Стъпка по стъпка
стъпвах в калта по лицето си.
Дъжд ме изкъпа - в казана треперя.
Гръб се изцежда и съхне.
Скъпа е, Боже, и капката даже.
Няма в калта и следичка
от заслепен и изплашен.
Всичко е кръстено с моето име.
Имам си своята кал и лицето
да го настъпя.
От смъртта до живота,
а и обратно човек коленичи
само пред хляба.
Чистя лицето си кално.
Дъжд не престава деня ми да къпе.
Слънцето
също в калта се търкаля…

***

Прагът е вече излъскан.
Къщата - вече сама.
Спри се, човече, преди да се спънеш
нейде далече!
Нейде преди да си паднал
в празно пространство без спомен
и без постеля от детско креватче.
Крачка понякога само
и си при майка си, дето
сито се мръква и сито разсъмва;
дето животът ти пази и гроба;
дето животът с живот се запомня…

УНЕСЕНО

Мъглата ме отнесе зад полянката и зад градчето,
зад мисълта на топлото и на квартала, който ляга
след новините късни. Дали и себе си съм? Свети
последният ми стих и пак оставаме сами за кратко.
Д о светлото. И до мига сърцето мило да ни води
извън квартала. И извън полянката. Дори и грешно
до мигли, тежки от грима и натежали други порти,
за да поставя и ръка в ръка и дума с дума срещна.
Къде сте, мои мили грешници? И пред коя ли къща
сте си забравили усмивката? Без слънцето не идва
мъгливият ми ден. Без слънцето и нощ не се обръща
.И едро зърно не минава никога през дребно сито.
Сгреших ли извървяното и през полянката преминал?
Унесено в мъглата най-истинската своя обич стигнах.
Че през мъглата и римуваната близост ми е мила…

***

Сняг и кал объркаха съня ми.
До калта пристигам през снега.
През мълчанието ви пристигам .
През замръзналите ви сълзи.
И калта се смесва с побеляването ми.
Със изстиването ми калта се смесва.
И окалването ми е най-сърдечно
за сърцето ми, което боледува
и е в топлото.
Разтопяването злото и доброто влачи
по дерето на разсънването, издълбано
от сълзата ми вледена между сняг и кал,
между ласката и крясъка на вятъра
или на злокобната наблизо врана.
Бавно се измъквам от застланото
и от неразбраното сънуване, будуване
или побеляване до черното под стъпки,
под загърбените стъпки, дето ме и спъват
или се опитват да ме спънат…

ПЕСЕН

Плач ме настига и го утешавам,
с плач утешавам, дори да е ням.
Бързо отсявам кое е за жаден,
а и кое ме в живота изсмя.
А и кое ме настига нататък,
а и кое ме нататък избра.
Имам гласа си и го дораздавам
на врагове и разплакан събрат.
Всекиго някога с глас съм повивал,
някога съм и разказвал в съня
приказката, със която красиво
песен изпявах - без да изменя.
Без да разплача в съня си човека -
истина за пред лъжа да простя,
а и лъжата да погна от всеки
с жаждата, що ми е още в гръдта.
Що ми е още до плач - да го стигам.
Че и да го утешавам пред брат.
Да побера и живота в сто мига -
миг за мига със плач да е изпят…

БОГАТ

Аз дойдох на тоя свят
изправен
върху камъче на бързей.
Но не побързах
злата си орисница да удуша,
че ме изхвърли от водата
и в копривата
ме хвърли,
та цял живот да пари
и във гърло.
И цял живот
безчувствени ръце
в дланта си да ме стриват.
Стриват!
Водата ли ми се откри
очите си да видя в нея бистри?
До камъчето вече
стигам рядко
и само през копривата,
която няма никога
да е изстинала…
Обратно ли живота си
да подредя?
Обратно ще пристигна
в края си.
И няма никога да разбера,
че най-истинския си живот
до днес съм изживял.
Че пял съм.
Пил съм.
Очите си не съм помътвал.
Дойдох на тоя свят.
И някой ден от Него ще си ида.
Разбрах, че съм богат
единствено с това, което нямам…

ВСИЧКО ЩЕ ИЗПИТАМЕ

Хлъзга и пълзи, бърза вечерта ни.
Мръзнат и сълзи. Сухото остава.
Краят на света, сякаш че пристига.
Някой полудя. Друг дописва книга.
Трети подкрепи сянката четвърта.
В сенчести борби пети се завърта.
Лесно по леда всеки ще позная.
Сам ще проследя пътя и към Рая.
Чакам те - ела. По леда да хвърлим
живите тела. Адът е за мъртви.

НАТАТЪК

Когато листата се втурнат под теб да застилат.
Когато по клоните висне студът с плодове.
Не всичко е хубаво. Не и смъртта е безсилна.
След време дано и смъртта ни студа надживей.
По светло се срещат приятели верни-неверни.
По тъмно разпервам ръцете си да полетя,
в прегръдката луда най-точни куршуми изстрелвам
и падат в главата
ми хиляди светли неща.
Утихва денят ми, нощта ми утихва и топли
съблечен света, подлудил и нататък кръвта.
Остават ми белези само. Остават и вопли
додето в сезоните себе си не укротя.
Студено и топло. Сезон след сезона по пътя
ще мине-отмине кръвта ми да разгорещи.
Неканени гости в дома си не ще да пропъдя,
а хляб ще им дам, незаключени входни врати.
Получено в огън и пепел в косата ми хвърля,
събира по въглен познатата обич от жар.
Сезоните нека ми бъдат и топли, и върли.

МИЛОСТ

Удря стъклото. С пръсти танцува.
Стъпва безоко. Каля прахта.
Мъти сълзата. Води ме чувство
в своя си ъгъл да поседя.
Кратко е всичко. Само сърцето
дълго лудува. Лудост от дъжд
вкъщи се чува. В мене засвети -
светлото, Васин, дълго задръж.
Мъжки се силя. Газя и прага.
Мама ли вика - вик ме души.
Мокър пристигам. Мокър и бягам
с мълния жива, дето руши.
Пуши коминът. Крия се сухо.
Топла прегръдка въглен откри.
Тука съм плакал. Тука и сукал.
Чудо е вкъщи. Слънце дори.
Чакам да млъкне, дъжд да отихне
в мъжка и късна моя следа.
Думите диря - няма ли никой
в дланите си да го огнездя?
Дума да кукне, дума из къща,
Дето ме няма, дето съм тук
дъжд да доплача и се завръщам.
Дъжд си отива, бос се събух.
Сух ме настига, гледа нагоре -
дъжд е отминал, боси вървим.
Мама след мене глухо се моли:
„Боже, пази го, той ми е син!”

ЗДРАВО

Напукаха се устните ми до кървене и до сладост.
От слабост никога не съм се връщал да обичам
и сричал съм единствено молитвата на другия.
И хуквах към приличното за лудостта си
над метастазите на Времето…
Безвремие е да съм се обърнал от прегръдката
на Лудия,
от накървената целувка на Допобелелия…
Най-лесно е да си почистя устните попукани
и тука да домисля извървяното.
Боляното да е единствено опазено във Чувствата…

СЪБУДЕНО

Изплашени птици изпълват окото ми будно.
Опи ме вода изстудена. Страха подслоних.
Крилата на птиците взех и страха им ще бутна
в небето разкъсано, вързано с рима от стих.
Прикътано хляба не пазя и хляба разчупвам
по равно за всеки - комат да засити глада.
Настигам и гроба си сам и с разсипано чувство
по пътя си гладен и хапчица без да пестя.
Оставям пътеката пряка обратно до покрив,
до хляба обратно. И днес до огнище кръжа.
Крилата на птиците пълнят окото ми мокро.
Водата, страхът и небето са жива лъжа.
Че мъртвият писък във живия извор си плиска.
Че рима от стих вкоренява с човека душа.
Че пътя с крилата не хвърлям аз никога ниско.
Че стряха на бащина къща ще ме подсуши.
Кръжа от небето до къщата малка и яка.
В окото кръжа. И къде ли в страха си не бях?
От своята слабост не съм, а от сила съм плакал.
Така не оставих окото си будно без грях…

***

И защо си мислите,
че ще си остана настрана?
Истината никога не е единствена.
По сланата ще премина и ще извървя
живото и мъртвото на билковата си поляна.
Преминаването ми и през горчивото си е
задължително.
Неличимото е да съм само аз изправен
с билката, която кърша от поляната.
До измамата пътечката е много къса.
Късно е да си остана настрана от другите
само аз изплувал мястото нечуто.
Чувствата и скрити силят болката,
а пък болката, внезапно ме настигнала,
никога не е единствена и само моя…
С вас се изравнявам и със всекиго поделям
взетото от билката зелена по поляната.
За измамата обратното пътуване го няма.
Глас из мислите ми се завърта:
мъртъв ли ми се обади - незарасла рана.
Бавно се изправям и по пътя ви настигам.
Стих изригва и на здраво място го записвам.
Малко някому не стига. Много някому хартисва.
Или е обратно. Много някому не стига. Малко
някому хартисва. И защо си мислите,
че ще си остана настрана?
Истината никога не е единствена…

***

Шепот ме милва - милва и белег.
Времето в шепота си ще задържа.
До извървяното пръсти протегна -
значи прегръщам, но не и лъжа…
Не и мъртвилото, дето съм минал,
дето съм любил с горещо сърце,
дето и истината бе ранима,
дето и дума дълбоко се сей.
Че и живота не газя безоко.
Моето цвете се тъй разцъфтя
болка да къса без да изохква
и да лудува с цвета на кръвта…

НО НЕ ОТ ДРУГ

Такъв съм - недодялан,
уморен от красотата,
побързал в извор за разхлада
думата да проверя.
За всяка тръпка си заплащам
и силя се да претъркалям сам
не камък, а скала.
Нагоре да я претъркалям.
Такъв съм - недодялан.
С чепове и диви леторасли.
Сърцето ми е без врата.
А слабостта е
просто да я отрека
преди
скалата да ме смаж

ОГНЕЗДЕНО

Ти не си измислен. Има те по стръмнината.
До прикътан спомен чакаш някой да те спре.
Въжето от твоята страна да ти донади.
Да остане без гнездо по-силното орле.
Ти не си измислен. Утре също ще те има.
Буден ще се връщаш в нещо минало,
минал през сърцето и на лято, и на зима,
през сърцето на било и още не било.
Лошият сезоните навързва сам и скрито,
сам и огъня си в тъмното ще накладе.
А добрият за доброто никога не пита -
всекиму доброто дава чист като дете.
И прощава всекиму добрият. И прощава
за отнетото и хвърлена по него кал.
Не оставя никого по пътя без гощавка.
Не пресмята никога кому какво е дал…
Ти не си измислен. Не поглежда слепотата
към красивото, което и във тебе зря.
Спомените неизмислени до днес раздаде.
Утре ще измисли най-красивия си край…

ОТКРИТО 2

Явно обичам. И кротко събличам
себе си в дните и в своя си мрак.
Кротко изпивам и своето всичко.
Явно и тебе аз ще съблека.
Никога ти не обърквай ми входа.
Не заглушавай, което изшептя.
Не премълчавай, където съм ходил.
Не си затваряй ти мойта врата.
Шепотът скрито-открито погалва
крехката бяла и топла снага..
Ти си единствената ми днес гара
и аз не мога да те отрека.
Моля се само за път изпътуван.
Но и от завист да те защитя.
Другото още усилия струва -
даже избрано за път през смъртта…