ШАРЛАТАНИН

Момчил Драганов

Появи се рано. Никой не помни точно кога. Разказват, че тъкмо слънцето целунало хълмовете и онова кокалесто тяло се претърколило по каменния мост, за да се озове при нас. От всички села в околността, избра точно нашето.

Кучетата лаеха като вълци, щом мина покрай тях. Козите хрупаха, тъкмо отдали се на началото на своята паша. Щъркелите се сгушиха в гнездата си, сякаш нямаше да ги напуснат никога повече.

Седна необезпокояван в кръчмата.

- За да сте тук, трябва да поръчате - изрепчи му се собственикът, Иван.

Непознатият вдигна поглед. Двете му вежди, два буреносни облака, скриваха хитрите му очи. От усмивката му те побиваха тръпки - не че и преди не бяхме виждали беззъба, но в тази имаше нещо по-иначе. Издаваше някаква сила, за която щяхме да разберем после. Беше дребен, краката му едвам стигаха пода и се клатеха тихо на неудобния стол. Странникът почука с пръсти по дървената маса. Изпрати собственика да му донесе чаша вода.

Пиеше на бавни глътки. Искаше да прекара възможно най-дълго време в кръчмата. Знаеше, че го забелязахме. Такива пришълци се открояват. Кротко очакваше някой да го заприказва по-сериозно, да го опознае какъв е и какво дири сред нас. Само дето щеше да си почака, защото изобщо не ни се виждаше като човек, с когото искаме да си имаме работа. Минава спокойно из селото, отива нанякъде по свои работи, вярно, че ни се вижда по-особен от обикновен скитник, ама не е като да настоявахме да го отклоняваме от целта му. Не че знаем накъде се е запътил, но не ни се струваше, че ще остане много.

Първи към него посегна Фильо Слепеца. Бродеше и той насам-натам, диреше си най-често в чашката с ракия очите, дето Господ му ги бе отнел при една катастрофа преди тринайсет години, и бълнуваше. Как залитна не помня, но се озова срещу онзи таласъм и неочаквано се разбъбриха. Останалите наострихме уши, ала все ни убягваше разговорът им. Все едно на друг език мрънкаха.

Внезапно двама побягнаха навън, пищейки. Тази реакция дойде изневиделица, нямаше как да я разбера, докато Фильо не обърна главата си към мен. Стъклените му, снежни очи бяха боядисани отново с живот.

- Нима виждаш!? - изумен възкликна Иван.

- По-хубаво и от преди! - радостно му отвърна Фильо и го прегърна. В тази прегръдка имаше топлина, която рядко се споделяше между мъже.

- Как стана?

- Нямам представа. Попита ме - и посочи удобно настанилия се на няколко метра от тях чудак - за какво най-мечтая и аз право си му рекох, че зрението най ми се ще да си върна.

- Магия! - и Иван заплашително скочи към масата, на която чашата с вода бе преполовена. - Издай ни кой си! Какво можеш да направиш, освен да даваш на слепите очи!

- За какво мечтаеш? - изскърца от устата отсреща.

- Ще ми го дадеш, ей така? - усъмни се в честността на сделката мъжът.

- За какво мечтаеш? - повтори се въпросът.

Замълча за малко Иван, да събере сили, да се огледа внимателно кои бяхме около него. Фильо вече беше избягал навън. С триумфиращи викове бе събудил и тези, дето проспиваха закуската. Насъбираше се народ и ако собственикът на кръчмата не побързаше да произнесе своята съкровена тайна, само още повече срам щеше да го обладае.

- Жена ми… - изхълца два пъти, бръкна в джоба си, извади прегънат лист, остави го на масата внимателно, все едно не бе нейната снимка, а туптящото й сърце - доведи ми я обратно, моля те. Свали я от Рая. Тук ще й направя да й е по-приятно, обещавам.

Тази жалка картина не разчувства магьосника. Протегна ръка към молещия се. „Айде, айде. Хвани се!”, заповяда дрезгаво и Иван стисна здраво този изсъхнал клон. Секунди по-късно в кръчмата се възцари дружно изумление, все едно писък в църква. Михаела, бяла гълъбица, преди години излетяла от селото, премина през прага и се озова пред някогашния си съпруг. Иван бе попарен. Такова изражение никога не съм виждал. Беше безпомощен, неподвижен, ако го докоснеш с пръст, щеше да се срути на пода. Хората обаче бяха неподготвени за такъв съкрушителен, романтичен момент. Веднага се втурнаха, бутайки се един друг, към чудотвореца и го наобиколиха с всевъзможните си капризи. Вече ни бе спечелил вниманието. Сега оставаше само да ни дари с още от своите приказни умения. Иван и Михаела смирено се прегърнаха и запазвайки по-благите ласки за следобеда и вечерта, собственикът на кръчмата заповяда на момента да се изпарят всички, защото днес затваря по-рано.

Изнесоха чудотвореца на ръце. Поставиха го до паметника, дето го бяхме използвали като обозначение на центъра и където всяка късна пролет поставяхме цветя в памет на герои, които никой не помнеше. Толкова народ и на събор не бе имало. Всеки бързаше гордо да си изрече мечтата, защото виждаше как е станала постижима. Пожелаваха си високи имения, дворове, пълни с животни, земя, запълнена не със свежа трева, а зелени пари, все материално. Някои като например, Гина, спасяваха роднини. Тя си прибра внука от затвора, несправедливо според нея озовал се там, набеден за убийство.

Имаше и скептици, стоящи отстрани. Ех, защо ли само един на друг си разкриваха тия правилни подозрения, които онзи непознат магьосник предизвикваше у тях?! Защо не се осмелиха да застанат и да ни спрат, преди да стане твърде късно?!

Тръгна си непознатият, щом окончателно бе дал по мъничко от себе си на всеки поискал. С радостни възгласи, бурни аплодисменти и пълно подчинение го изпратихме, благодарни за стореното. Изобщо не ни идваше на акъла да помислим в каква трагедия ни предстоеше да станем главни действащи лица.

Иван и жена му, не че бяха първите пострадали, ама за тях ми стана най-мъчно. Разведоха се. Нямало е уловка, Михаела беше онзи призрак, прекрачил прага на кръчмата през онзи фатален ден. Само дето тази любов помежду им не е била истинска. Ако не е била смъртта на Михаела, те са били на няколко месеца от раздяла и това се потвърди след завръщането й. Не че докато беше жива нямаше пак слухове как обикаляла сама из примамливите нощни улици в търсене на компания, без знанието на Иван, зает да държи кръчмата. Напусна го четири месеца по-късно и заживя при друг. Иван не се съвзе от това нещастие. Пропи се, хората спряхме да ходим при него, че обстановката все беше погребална.

Споменах горе Гина. И тя бе сбъркала. Онзи внук не го бе виждала от години, не беше беззащитно хлапе, а опасен мъж. Нечиста му бе работата. Как точно се случи, не зная, но го прибраха обратно, откъдето магьосникът го бе извадил. Веднъж убил, значи вторият път сърцето му нямаше да трепне. И наистина - не трепна.

Високите имения, за които стана въпрос, нямаха място сред нашите хилави къщурки. За какво са им, щом няма кой да ги поддържа и тутакси стените им се напукаха. Изглеждат сякаш още една зима живот им остава. Сходна бе и ситуацията с дворовете с добитък. Не си знаеха силите тези мечтатели и както летяха свободно из небето, бързо им бяха отрязани крилцата и се приземиха. А тези, отглеждащи парите като плодове и зеленчуци, не мина и седмица и си заминаха. Жалко, че бяха забравили да си вземат и душите, затръшвайки входната врата на доскорошните си домове.

Фильо, отново виждащ, също съжали за избора си. Докато бе сляп, все го наобикаляха, грижеха се за него, че и пари му пускаха в джоба. Не че не знаеха за какво ще ги похарчи, но нали, сляп, как да го съди човек, задето си похабява живота. Сега нова песен се запя. За начало, Фильо сам усети как Иван го бе мамел да плаща повече, възползвайки се, че не вижда ценоразписа. Скараха се, обиди му се. Потисна го обаче най-много друго. Да гледа цялата мизерия и нещастия, сполетели селото. Помнеше го той едно, премигна с тринайсет години и е болезнено различно. Преди сядаше на пейката, дето е почти до кръчмата на Иван, свирукаше си, чуеше ли, че минаваш, ще те разпознае по шума на обувките, ще те поздрави. Все още си седи на пейката, макар и по-рядко. Умислен, събрал е тия тринайсет години в очите си и ги пуска да излязат като едри сълзи. Твърдеше, къщите, хората, пътят, променило се е, ама виж дърветата и хълмовете си били като едно време. Един приятел му остана. Гледката на природата.

Чудиш се дали и аз се изкуших да поискам от шарлатанина да ми изпълни съкровено желание? Моята съдба се оказа такава, че винаги се връщах към годините си на невинност, когато ми беше позволено да гоня безсмъртието по поляните в компанията на верни приятели. Нашето лудуване започваше със сбогуването със слънцето и завършваше с неговото изгряване. Това изживяване си пожелах да ми се върне. И вярно, той ми даде младост, но за какво ми беше тя, щом никой около мен не бе способен да ме настигне, докато бягах. Годините си минаваха, постепенно къщите се опразваха, само моя прозорец продължаваше да свети като лунна светлина на небе, лишено от звезди. Наследници идваха, заживяваха, други пък продаваха, аз продължавам да не остарявам и все да очаквам нови приятели. Нови приятели, на които да разкажа за незаслужените ни дарове, дадени ни от човек, който успя да докаже, че връщането назад в спомените е лъжлива игра, способна да заблуждава за радостите в настоящето.