Момчил Драганов

Появи се рано. М. - това беше първата буква. Не я видях първи. Мисля си, че никой не можеше да твърди, че я е забелязал първи, освен нейният автор. Знаехме кой е, макар и да не го издадохме. Целият град се струпа да види тоя отпечатък на човешкото сърце.

Много хора се възмутиха. Каква дързост, какво безочие! Да сложиш буквата си на къщата на този свиреп мъж, дето пази дома си, както семейството си. Ибрахим, страховит призрак, дето не позволяваше никому да надникне в покоите на дъщеря му, сам бе избрал такава съдба. Затова и прие бунтарския акт. Не го изтри, остави го да седи и макар да го определяха като срамен, то по-нататък щеше да се докаже, че това гравиране ознаменуваше порастването на детето в момче, на момчето в мъж, на мъжа във вдовец.

Дъщерята на Ибрахим, Сузана, тя бе тази, на която буквата бе посветена. Никой не я бе виждал, откакто стана девойка. Единствено се разчиташе на легенди. Денем, трудно човек ще си позволи да се разсее. Работа ли го дебне, други ли грижи, ала нощем… Завесите може и да се спуснат, но очите, напоени с алкохол, виждаха как прозира една красота, която никой не бе достоен да притежава в своя дом. Само Ибрахим й се наслаждаваше и закриляше бащински. Държеше Сузана настрана от нас, простосмъртните. Оставяше само нашето въображение да ни води през прозорците и стените, право към нейната стая.

Някои разказваха за тази сянка, дето се показвала при светване на лампата, как ресала дългите си коси. Всъщност девойката приканвала чужди, топли ръце да я галят, вместо грубия гребен. Тихо пеела, да не събуди баща си, но да приспи обожателите, дебнещи я в околността, за да могат да я сънуват. Гласът й бил все едно еликсир, щом заспиш от него, ще успееш да зърнеш Сузана, макар и под формата на сладък плод, засаден от твоя загубен ум.

Трудно обаче се живее във фантазии. Човек е създаден и да обича, освен да съзерцава. Затова и тази буква, този символ на греха, отприщи силни емоции. Видя се, че това криене и следене нощем е излишно, друго трябва, за да се впечатли нашата любима.

Седмица по-късно нова буква бе не написана със страх, а гордо издълбана. П. - Пламен беше, ама като няма пряк свидетел на тази вандалска проява, кой ще го осъди и вкара в затвора. Ибрахим отново не реагира. Поклати глава над насъбралата се тълпа до къщата, точно както и първия път, и остави този белег на стената да не зарасне.

Втората буква вдъхна увереност на всички ни. Не след дълго по стената имаше повече инициали, отколкото хора в града. Безучастността на Ибрахим ни караше да вярваме, че на някого от нас, признал чувствата си с този жест, съдбата ще се усмихне. Луната и звездите, уж толкова ни далечни, ще спуснат своите светлини и ще ни направят стълба, по която похотливо да се изкачим и да се изправим лице в лице с този образ, събрал в себе си изкушение и безпомощност. Стотиците букви по стената сякаш с всеки изминал ден ставаха все по-величествени. От друга страна, тази демонстрация на подчинение към красотата на Сузана се изчерпваше. Съвсем логично една вечер последва това, дето сложи прът в колелото на колесницата, с която се надявахме да освободим девойката.

Един младеж, чието име не е от значение, реши да се опита да се покатери до прозореца й. Аз, заедно с група нескопосници, го гледахме отстрани. Не вярвахме, че ще успее. Ала виждайки как пъргаво се приближава до тия райски врати, затрепери ревност във всекиго от нас.

Чу се изстрел и младежът тупна на земята. Уби го любовта му, нищо друго. Беше прострелян, няма спор. Полицията на следващата сутрин дойде да разследва. Мина през цялата къща на Ибрахим, не намери нито пистолет, нито пушка. Из храсталаците, нашите скривалища, също нямаше следи от оръжие. Заговори се обаче, че Ибрахим наел някого да ни следи какви ги вършим нощем. Заблудим ли се да крадем Сузана и последствията ще са неизбежно фатални. Направи ми впечатление още нещо - никой не се интересуваше от мистериозното убийство на младежа. Щом полицаите излязоха и минаха покрай тълпата не се чу: „Убиец ли е Ибрахим?”, вместо това гражданите пищяха: „Как е Сузана?”, „Толкова ли е хубава, колкото разправят?”. Ония с навлажнени очи от съчувствие ни подминаваха и кротко кимаха.

Изредиха се много сезони. Аз спрях да бъда невеж хлапак, пораснах в закрилник на почтена и послушна съпруга, двамата се отдадохме на младостта си, преди да прописка и детски глас в дома ни. Ала за разлика от мен и всички други обикновени хора, Сузана не остаря. Ибрахим вече здравето си едвам успяваше да опази, но дъщеря си не пусна навън. Не й позволи да се приземи сред нас. Превърна я в градски мит, заплаха за всяко самотно семейство и за всеки неопорочен все още от живота. Колко пъти чуждите стени бяха улавяли тези реплики на безсилие: „За каква ме мислиш? Съвършена? Да не би да съм Сузана?! Като искаш съвършена жена, иди при Сузана!”

Лисиците се отвратиха от гроздето, защото не бяха способни да го стигнат. В града започна да се търси друго - живото, истинското, зрялото, дето и с око можеш да видиш, и с ръка да пипнеш. В една определена възраст просто се отказвахме. Примирявахме се, че Сузана е поредната принцеса от приказките за лека нощ. Имаше и други обаче. Такива, дето години по-късно се завръщаха и наново си пишеха буквата. Бяха измършавели, отнета им бе радостта и те си спомняха за някогашния си бурен трепет. Сещаха се как няма по-въздействащо чувство от първата любов. Тогава все още не знаеш какъв въглен си, в каква камина си хвърлен, кога ще изгориш.

И синът ми си написа буквата. Сам ми се похвали, макар и някак да не долавях храброст в думите му, а надменност. Явно за всяко поколение буквите на тази стена щяха да имат коренно различно значение. Спряха да се боят младите от Ибрахим. Слагаха си и имената, като че да се помнят те повече от това на Сузана. По-старите не го разбирахме това, ама пък какво ли вече разбираме ние след определена възраст.

Пусна се един ден слух, че Ибрахим се предал. Отишъл си от този свят, дъщеря му най-после щяла да се покаже. Първото наистина бе вярно. Второто не се случи. С груби сметки Сузана трябваше да е минала шейсетте години, да се е сбогувала с високото си положение в града. Ама като никой не я бе виждал, как да развенчаем привързаността си към нея. Дали заради носталгията, дарила ни с огнени копнежи и задушаващи въздишки, никой не посмя да я посочи с пръст. Тя бе напуснала къщата си, няма спор. Все трябва да си купи храна и вода. Слязла беше сред нас, преобразила се като старица, невъзможно бе да я разпознаеш. Под коя ли пъстра забрадка се криеха тия гарванови коси, дето ние бяхме сресвали с поглед?

Нови гости дойдоха в града. Синът ме направи дядо. Не река, не море, а океан ме разделяше от акъла на внучката. Често я сравнявах със Сузана, че е такова момиче - „сузанено”, демек тихо, привлекателно, недостъпно. Първоначално не ме разбираше какво имам предвид, пък и майка му всеки път ми се караше, все едно не комплимент, а проклятие давам. Една вечер, когато го попитах какви ги вършат днешните млади, щом слънцето се скрие, детето ми се довери и сподели:

- Малко преди да стане време за прибиране вкъщи - почти прошепна, да не би някой друг да чуе тази тайна - ходим до стената с имена. Всеки носи по нещо - питка, шоколад, орехи… И го оставяме в кърпа отпред. На сутринта винаги някой е обрал всичко. Това е странна игра.

- Това е странна игра - съгласих се.

Отне ми денонощие размишление, преди да осъзная смисъла й. Сузана не беше тази невинна изкусителка от миналото, в настоящето се бе издигнала до богиня, пред която младите се прекланяха. Храмът беше стената й, иконите - хилядите букви. Къщата, някогашна крепост на Ибрахим и дъщеря му, постепенно се разпадна до пещера. И в тая хралупа, никога не се намери някой да влезе и да се върне обратно с безценното съкровище. Оставихме златото да прашаса, да се превърне в пепел и топлият вятър да го издуха, разпилявайки го на ситен пясък из целия град, където всеки някога пожелавал го да успее да вземе малка част за себе си.