Момчил Драганов

Появи се рано. Не можех да го позная. Това детско тяло, дето все си търсеше белята вече не ходеше с изправена напред глава. Очите му, насълзени, трепереха от сладката вода в тях, аха-аха да паднат. Че май и по-добре да бяха паднали, вместо да гледат земята.

Тоя асфалт вече не беше път за Андрей. Видях го прегърбен, като че се упражняваше да гледа заплашително. Дотогава никому нищо лошо не бе направил. Ала си личеше - отрова бе влязла в него и щеше да се отърве от нея, пуснеше ли я на свобода. Уплаших се. Не поисках да го поздравя. Отворя ли си устата, какво ли щеше да излезе. Само плахо му махнах с ръка. Той отвърна и продължи да върви към оная къща.

Помня кога дядото на Андрей купи земята. Под наклон, ама земя! Не да кажеш хълм, внушителен, неопитомен, ами природа - тиха, послушна. Никола, Кольо му викахме, бая се изръси за тази голяма площ. Много из селото се усъмниха в тая инвестиция. Само жена му и някои съседи-приятели като мен го подкрепихме. Проектирал бе Кольо къщата, два етажа, двор - не двор, цял футболен стадион! Място и за градина се намери, за животни… Питахме го какво ще гледа - кокошки, овце, кози, той кимаше с глава, хвърляше мъжки поглед към жената и отвръщаше:

- Не ща кокошки, овце или кози, дете искам! Да играе! Да ме буди сутрин, както вас ви буди петелът!

Дете поиска, получи Гергана. Роди се точно по време на сбогуването със зимата, същинско кокиче беше с кръглата си главица. Все в бяло ходеше облечена, невинен ангел, реещ се из селото, даващ ти надежда, че и след тебе и след мене, ще остане някой, дето да ни помни и да ни топли дома.

Къщата, тази голяма мечта, също се осъществи. Още преди Гергана да се появи, покривът спря да пропуска водата от дъжда, а прозорците приеха в обятията си слънчеви ръце. Градината от начало празна, скоро и от нея започнаха величествено да растат дървета. И както Гергана, така и те, станаха високи, крехки, чакащи да дойде сезона, когато да разцъфнат и да бъдат обект на чужди желания.

Много я искаха Гергана, ама тя обичаше само един - Стоил. Гражданин бе Стоил, не от село, в чужбина бе ходил, култура бе донесъл. Хем бе българин, хем и интелигентен. Рядка комбинация. Взеха се двамата и заминаха за столицата. Направиха родителите си баби и дядовци. После остана само един чифт баба и дядо, че тези на Стоил, нали не се виждали отдавна със сина си, та се забравили. И то забравили се тъй, че животът и смъртта решили да ги разделят, белким се сетят един за друг на погребенията.

Но тая загуба ударила най-съществено финансово Стоил. Както бил с увереност, че всичко е наред, така се оказало, че всъщност нищо не е. Гергана му родила син, Андрей, помислила, че тая радост ще го разсее, ама оказа се, ново гърло за хранене се пръкнало. За бабата и дядото от село, мизерията също станала неканена гостенка. Веднъж настани ли се, трудно се пропъжда, независимо колко настоятелни бяха опитите.

Стоил много го отлагаше. Как да излезе очи в очи с тия хора, дето със собствените си ръце бяха построили цяло свещено имение, и да им съобщи, че се налага да го продадат?! Намерил бе купувачи, двойка чужденци, напоследък се пръкваха такива и прибираха къщите из българските села, както овцете в обора. Не бяха настоятелни и измамници, затова бяха удобни за преговори. Каквато и цена да им кажеш, ще ти се усмихнат, ама в тези им физиономии има нещо необяснимо. Навеждаха те на мисълта, че нямаш право да ги лъжеш. Кой си ти, за да им искаш такива пари, които и на живо да видиш, няма да можеш да повярваш, че съществуват?! Стоил не взе, колкото предполагаше. Спечели повече, а дни по-късно се усъмни дали пък не е трябвало да бъде още по-настоятелен за по-внушителна сума.

Из селото плъзнаха слухове за цифри, калкулаторът не успяваше да побере. Ама пък изнесоха се бабата и дядото. Разделихме се с прегръдки, ама такива прегръдки, на които ръцете, щом пуснеха тялото, все едно жигосваха. Различно от случилото се си бе представял Кольо. Една лоша дума не го чухме да извика. Не се разтрепери от яд. Не се скара с никого. Примирен мина през палата, подмина новите собственици и се качи в колата на Стоил. Гергана го бе хванала под ръка. Никога не го бях виждал да се подпира на патерица, ама ето, дъщеря му го крепеше. Внучето подскачаше наоколо, не знае какво се случва, още дете, все му се играе, та да ни дразни останалите със своето безгрижие. Ние, събрали се отпред, не съчувствахме на стареца. Страхувахме се, защото знаехме как такава подла участ кръжи над нас като лешояд. Само чака моментът, когато ще се предадем, поклоним пред наследниците ни и ще ни прибере на друго място.

Ала времето е голям враг на човека. Не лекува, а заслепява. Минало майчинството на Гергана, Стоил се установил дълго на нова работа, Андрей станал момък, бабата и дядото кротували. Мирът се върнал под онзи горящ покрив. Неочакван бил такъв успех, след онази морална катастрофа, претърпяна от рода близо десетилетие по-рано. Често ми гостуваха за по ден-два, ама знаех аз, не идват, заради мен, а да си видят вилата. Вилата, построена от тях, дето сега живееха други. А ония всъщност си идваха рядко, колкото да ни откраднат от чистия въздух.

Вечер, след втората чашка, когато женското присъствие окончателно спираше да ни търпи и си лягаше да спи, тогава Стоил и Кольо най ми се разкриваха. Първият - сякаш убийство бе извършил, не смееше да гледа в очите, а вторият - предаден, отваряше си устата за всичко, що не е свързано с къщата. Не бях обаче единственият, забелязал това напрежение. Отрасна Андрей с мисълта, че притежава онова място, без дори да има ясен спомен да е стъпвал в него. То му бе наследство, от което се бе лишил доброволно, без да осъзнава.

Нищо чудно защо разочарованието го обсеби след още няколко години. Стъпили си окончателно на краката, цялата рода, водена най-напред от Стоил и Кольо застана пред някогашния вход на семейния дом. Разговаряха на висок тон и страхливо със собствениците. Искаха си къщата обратно. Настояваха да си я получат възможно най-скоро. Отвръщаше им се с насмешка, сякаш предложението на тези отчуждени от собствената си плът и кръв хора бе абсурдно. Онази сделка от миналото, разбирателството, задоволството от размяната душа-пари, тези отношения бяха изчезнали. Бяха погребани веднага след подписването на договора. Обещанията за цена почти двойно по-висока от предишния път също нямаха особено влияние. Те служеха като лекарство за мъртвец.

Не беше лесно да ги гледам и шестимата. Шест, защото Гергана роди още един син на Стоил. Ей това все още парче месо, дето дори не можеше да се търкаля, окончателно пречупи Андрей. Макар и да не си спомняше, той се бе въргалял из онази свежа трева, бе опитал от доматите, краставиците, морковите и царевицата от градината, бе се катерил до върха на ябълковите и крушовите дървета, беше хранил с малки стръкчета козите на съседа Васил през ограда… А какво щеше да остане за братчето му? Онази постройка, която бе окована с дървена ограда, Андрей непрестанно чуваше как му принадлежи. И дори да бе склонен да преглътне унижението, че не се сеща и за една игра вътре, то тази съдба да бъде наследена от малкия Ангел, това нямаше да си прости.

Знаех, че ще извърши нещо ужасяващо, но не опитах да го спра. Каквото и да му кажех, нямаше да променя решението му. Такъв човек никога не бях виждал. Не изгубил посока, направо се сбогувал със света. Обрекъл се на собствени илюзии, на празни очаквания, на сбъркани влияния. Андрей се спусна над селото като лавина, повикана настоятелно и от Кольо, и от Стоил. Те го направиха такъв. Надали знаеха за плана му, пък и да знаеха, щяха да седят безучастно в далечината като мен. Там, в столицата, никой нямаше да ги заподозре за такова битово престъпление. С тия пари, с които се заблуждаваха, че ще си върнат историята, щяха да ги използват да разсеят, каквито и да е било съмнения. Ама в селото винаги ще витаят едни призраци, ще обикалят и ще шепнат на всички ни как задето си мълчим, не ние, нашите домове ги чака същото.

Този черен дим, дето Андрей причини, никога не изчезна. Разсича въздуха и до днес. След смъртта на вилата и ония, спотайвали се вътре, един бял облак не съм виждал. Едно райско кътче, където поколения трябваше да израснат, се бе превърнало в гробница. Всяка сутрин, щом се събудех, поглеждах към призраците. И ги поздравявах с махане на ръка.