Димо Троянов

През живота си биваме свидетели на много случки, които не ни засягат пряко и може би затова ги изтрива времето от паметта ни. Но защо ли една такава съзнанието я изравя от време на време от дълбините на забравата?

Може би, защото някои закони и обществено приети норми се разминават понякога с очевидното, моралното и справедливото в живота. Случаи, в които педантността е нелепа. Демонстрация на такава е и случката, за която си спомням с възмущение.

Пътувах с влак. Беше пълен с пътници и нямаше незаети места в купетата, та по няколко човека стояха прави из коридорите на вагоните. Подпрени гледаха през прозорците прелистваните изгледи по маршрута или бяха просто потънали в свои си размисли.

Беше зимен ден. Вагоните имаха отопление, което не винаги се случваше. Затова тоя път се наслаждавахме на приятно пътуване. Бях се качил доста преди тръгването на влака и настанил в едно още празно купе, сядайки до прозореца.

Постепенно влакът се бе напълнил с пътници, както и купето, в което бях. Възрастни хора, все непознати един за друг. Имаше и едно малко момченце с баба си. Изглеждаше около четиригодишно, която възраст бе уточнена по-късно.

То седеше кротко, но често подпитваше баба си за нещо, а тя с мило отношение му отговаряше. В началото възрастните мълчаливо си седяхме, но постепенно се подхващаха разговори и между нас. Нали така и времето минава по-неусетно. Темите бяха най-обикновени житейски проблеми.

След време влезе кондукторка на средна възраст с неприветлива физиономия и с груб глас изкомандва:

- Показвайте билети и карти за проверка!

Пътниците подаваха билетите си с вежливото ,,заповядайте” и ги поемаха обратно след проверката с ,,благодаря” - каквито любезности от проверяващата никой не чу.

- А за детето билета?! - троснато поиска кондукторката.

- Какъв билет - учуди се бабата, - нали виждате, че детето е съвсем малко - на четири години е?!

- Паспорта с името и възрастта на детето да видя! - продължи настоятелно с нелепата си педантност кондукторката.

- Ама аз съм бабата на детето.

Беше времето, когато вместо сегашните лични карти, пълнолетните имаха паспорти и в тях на родителите записваха имената и рождените дати на децата им.

- Виждам, че си дърта, но искам документ за възрастта на малкия пътник! - с просташки обидна арогантност настоя кондукторката.

- Но не виждате ли, че детето е много малко, госпожо! - не сдържа възмущението си една от спътничките ни в купето.

- Ти не се бъркай! - троснато, с неуважителното обръщение към непознат на ,,ти”, й беше отвърнато.

Възмущението придоби хорово изразявана реакция от всички пътници в купето. С разпалено злобна настойчивост кондукторката държеше на своето, като заплашваше възрастната жена с глоба.

Тя обаче възмутено защитаваше очевидната си правота, подкрепяна от всички спътници. Детето смутено мълчеше - притеснено от факта, че се карат на баба му! То не знаеше, че децата на неговата възраст пътуват без билет.

Притисната от справедливия отпор, разярената кондукторка излезе устремно от купето с яростна закана:

- Сега ще видите!

След малко се върна с полицай от охраната на влака и пристъпи към изпълнение на заканата си като извади кочан с квитанции за налагане на глоби.

Като гласове в пустиня останаха опитите на всички в купето да запознаят полицая с неоснователно създадения проблем. Той с тъпо безучастие мълчеше властно като сфинкс и само запречваше с едрото си тяло входа на купето.

Окуражена от полицейското присъствие, кондукторката започна да пише квитанцията за глоба. Явно нямаше да се размине тая несправедливост, колкото и нелепо да е!

След като взе парите от глобата, грубиянката удовлетворена напусна купето със същата неприветлива физиономия, с която се беше появила.

Полицаят я последва все така безчувствено безмълвен. След тях остана всеобщото ни възмущение - помрачило приятното до преди случая пътуване!