БЪРКОТИИ
Не знаех с какво да започна своите преживявания и затова дълго време не се решавах на това. Онова, което накрая ме накара да направя тази необмислена крачка, беше, че сега, когато се пенсионирах, често разправях на чашка на моите набори за могобройните си случаи в криминалната си практика, но никой от тях не ми повярва. При това се заливаха от смях и твърдяха, че здраво си измислям. Прилепиха ми даже прякор - „Барона”, от барон Мюнхаузен, предполагам. След време и аз самият започнах да мисля, че не всичко, което казвам, е истина. Започнах да подозирам, че неволно смесвам достоверните факти с въображение за по-голяма достоверност.
Това е доста разпространен похват при разказвачите. Според не малко от тях, никой от слушателите им няма да им повярва, ако говорят само истината. Може би е така, не знам… Във всеки случай ще ви кажа, че аз не се стремя да се харесам на никого. Затова ще се опитам да ви разкажа някои по-любопитни случай от моята практика така, както мога. Не се кълна, че всичко е истина, но не се кълна и в обратното.
Не искам да ви звучи и като изповед, защото самото ми служебно положение изключваше по онова време възможността да ходя на църква, освен ако някой я подпали или хулиганства в нея или пък, недай си боже, вземе, че убие попа. Всичко, което ще научите, го има и в полицейските протоколи, обаче там са само фактите, а те са, така да се каже, скелетът на това, което се е случило, а не какво е довело до тяхното случване. Но да започна отначало:
Аз съм сержант Иванов, служител на II РПУ - гр. Ловеч. Бих добавил, че съм и дългогодишен служител, защото с кратки прекъсвания успях да се задържа на този пост вече три години, когато се случваха повечето от тези истории. Когото и да попитате в нашето управление, ще ви каже, че съм душа човек. Не съм пропускал нито едно служебно или неслужебно събиране, банкет, манифестация, рожден ден или сватбено тържество.
Нещо повече - с моя приятел сержант Георгиев редовно уреждаме приятелски срещи, за да укрепваме колектива на полицейското управление. Всичко това става в непринудена обстановка. Понякога гледаме мач по телевизията, друг път играем на карти, а веднъж даже изгледахме от професионален интерес и крайно подозрителното предаване по българската телевизия „Стани богат”.
Срам ме беше да гледам тия жадни за пари хора как се напъват да се правят на умни и знаещи. Ако аз бях директор там, не бих допуснал подобни ниски страсти да се ширят на екрана. Ако това се случваше в Щатите - както и да е, там става какво ли не, но у нас, където всички сме бедни и гладни, не мисля, че е редно. Но аз се отплеснах. Та ето какво се случи:
Вчера, или беше завчера, както винаги си седим в участъка с моя приятел сержант Георгиев и пишем. Тука много се пише. Напоследък само докторите започнаха да пишат колкото нас, но още не могат да ни стигнат. За разлика от учителите, които са ни задминали. И не щеш ли, вика ни началникът командир Динев, или Динята, както му викаме всички помежду си.
- Пращам ви - нарежда ни той - на много важна мисия. Току-що се обадиха от квартал 34 „Гюрга Пенджурова” В блок 32 са забелязани две подозрителни личности, които мъкнели тежка чанта и се оглеждали. По сведение на комшията Караколев от същия вход, те нахълтали в апартамент 67 на петия етаж, собственост на семейство Хаджиеви. От вас се иска да проучите обстановката и да вземете съответните мерки. Утре до девет часа докладът да е на бюрото ми! Въпроси? Няма. Действайте!
Излизаме с колегата умърлушени от кабинета. Кварталът, където ни изпращаха, беше на другия край на града, а служебната ни кола я ремонтираха след като преди два дни се забихме в една крава, която пресичаше неправилно улицата. Следствието установи, че потърпевшата е бременна крава на име Клара, собственост на гражданката Н., която била блъсната от движеща се с превишена скорост „Лада”, вследствие на което същата се преобърнала и починала на място. Кажете сега, ние какво сме виновни? А сега нямаме и транспорт!
Само че ние сме печени. Влизаме в бистрото отсреща и Мичето, дето е гадже на колегата, ни достави на самото място на местопрестъплението. Там се метнахме на асансьора и отпътувахме, както се изразява шефът, в неизвестно направление. На петия етаж установихме, че вратата на апартамент 67 е отворена, а отвътре се чуват гласове и се пее фалшиво песента „Черен влак се композира”. Измъкнахме служебните патлаци и нахлухме без предупреждение.
В хола беше голяма бъркотия. На масата стоеше голяма плетена дамаджана, а около нея ревяха три подозрителни лица с чаши в ръка. Отнякъде се носеха и женски писъци. Кимнах на колегата да ги провери и останах да пазя с пистолет в ръка нарушителите. След малко той се върна с една разплакана, леко пълна жена, която подсмърчаше и хвърляше смъртоносни погледи към мъжете. А те се бяха препарирали.
Прибрах ютията в калъфа под мишницата и взех дамаджаната. Веднага усетих, че е наполовина празна. Колегата Георгиев заряза жената и подуши гърлото на дамаджаната. Без експертиза установихме, че се касае за домашна сливова ракия. Затова аз извадих бележника, а колегата сипа в две чаши за дегустация. Кимнах на мъжете да се успокоят и да седнат, за да мога да им взема показания. Жената зад мен се поогледа и хукна да носи мезета. Накрая се установи следното, при което дамаджаната почти свърши:
1. Двете подозрителни лица се оказаха селски на лицето Ангел Хаджиев и решили да го посетят. Взели една дамаджана 15 литра от първака и хванали рейса. По пътя опитвали дали ракията си я бива. Поради това, доста трудно намерили блока, а после и апартамента на съселянина си. Позвънили, както си му е редът и когато той се показал, те му показали дамаджаната. Домакинът, без да каже и дума, ги пуснал да влязат. Когато седнали в хола, лицето Хаджиев ги попитал по какъв случай са тук.
- Дойдохме да те видим - рекъл единият.
- А вие кои сте? - попитал той.
- Хубава работа! - рекъл другият. - Че аз съм Пацо, съседът ти, а това е Ванката от кравефермата до реката. Абе, Гошо, какво се правиш на ударен?
- Защото не съм Гошо - рекъл домакинът.
- Я стига, бе! - хлъцнал Ванката. - Че кой си тогава?
- Ангел - отвърнал оня и се усмихнал.
- Ама ти имаш мустак - рекъл Пацо. - Като на Гошо…
- Имам - кимнал домакинът. - Забранено ли е?
- Леле, Пацо, каква я свършихме? - зяпнал Ванката.
- А-а! - писнала тогава жената - Така не може! Що щат тия бандюги в къщата ми?
- Трай, ма! - изръмжал тихо Ангел.
- Разкарай ги от къщата ми да не извикам полиция! - развикала се тя. - Че и дамаджани помъкнали! Пияници такива!
- Момчета! - станал Ангел. - Какво ще кажете да я заключим в банята да не ни пречи? Съгласни ли сте?
Така жената се озовала в банята, откъдето почнала да пищи и да вика полиция.
Самият Ангел, като домакин, се обърна към нас, все така усмихнат и каза:
- Ами вие, господа полицаи, как я чухте тая чума чак от управлението?
Така нещата се изясниха. Когато дамаджаната свърши, Ангел извади отнякъде още две бутилки водка, а сержант Георгиев докладва в районното, че случаят е приключен успешно. Всичко изглеждаше наред, но след малко ни се обадиха, че ни командироват да направим обиск не къде да е, ами у самия цар Киро. Пратиха ни и заповед по вайбър. Не ни се тръгваше, но нямаше как. Затова извикахме едно такси да ни закара, като естествено, не му платихме. За компенсация му написахме една бележка, че му конфискуваме колата временно.
Цар Киро, който си имаше собствено разузнаване, ни чакаше пред имението си с телохранителите и част от семейството си.
- Е, момчета - рече той. - По служба ли?
- Извинявай, цар Киро! - викам аз. - Заповед носим - и му я показвам.
- Харно! - каза спокойно той. - Какво ще обискирате?
- Там пише - обади се сержант Георгиев. - Спиртоварната.
- Хубаво! - рече царят и ни огледа от глава до пети. - Само не се престаравайте!
Не обърнахме внимание на забележката, а трябваше… Кой да ти предположи, че спиртоварната не била само една. Заведоха ни в едно голямо помещение, задръстено с машини и пълни кашони с готова продукция.
- Ще се върна след час - каза цар Киро. - Дано сте се направили дотогава…
Сега, като си спомням, той каза „направили”, а не „оправили”, но ние пак не обърнахме внимание… Цар Киро остави двама от телохранителите си да ни помагат и изчезна, а наша милост започнахме с обиска.
След един час ние със сержант Георгиев по никакъв начин не можахме да открием входната врата. Когато колегата се умори и заспа в тоалетната, аз все пак я намерих тая врата. Но виж - защо съм я донесъл в участъка - не помня…
